Като приказка, но не е…

Като че ли така трябва да се започне:

– В началото бе любов…

Любов – за четирима млади хора, които животът среща. Двама по двама, на различни места и в различно време. Любомир и Севда – лекар и счетоводителка, се запознават в едно село по Южното Черноморие. Любов – светла и радостна. С една сянка само: тежкото сърдечно заболяване на Севда. Любомир е лекар, няма илюзии за развитието на заболяването. Но обича.

Другите двама се запознават в Родопите, историята им прилича на сантименталните разкази от петдесетте години, където учителките в планинските махали просвещават и въздишат, а в един момент се появява принцът от техните сънища: смелият геолог изследовател с обветрено лице и здраво рамо. Точно така е при Венета и Иван. И тяхната любов е светла и радостна. Денем всеки е с грижите на професията си, привечер се разхождат по родопските хълмове и се кълнат да останат в този край завинаги, а нощите – винаги къси – са пълни с Венетината нежност и с горещата любов на Иван…

Един ден Венета казва, че очаква дете, и принцът геолог изчезва. Кой знае по кои планини броди сега и какви съкровища търси…

Венета, възпитавана в доверие към хората, прекалено късно започва да се замисля над някои дреболии: че никога не я е запознавал със свои близки, че винаги са се криели от хората на селото, че не й е казвал къде и какво точно работи (не, той с недомлъвки давал да се разбере, че това са обекти, за които не бива да се говори)…

…Няколко месеца Венета не вярва, че Иван е изчезнал, тя все си мисли, че мъжката му професия го е отвела внезапно някъде и той ще се върне. Докато бременността напредва и единственият изход остава раждането.

Нека да не ровим в душата на Венета, нека сами отсъдим какво й е струвало да износи горчивия плод на любовта и болката, тежкия плод на първото в живота й разочарование. Уплашена, объркана и дълбоко наранена, тя оставя сина си за осиновяване, сменя планината с равнината, под очите й лягат тежките кръгове на безсънието и мъката, а нощите й се изпълват с кошмари.

В това време Любомир, вече лекар в един от големите ни градове, има все повече тревоги със здравето на Севда. Тя чувства, че не е добре, изпада в депресии, гризе я вина, че не бива да ражда, че Любомир остава без дете и дните им са обезсмислени.

Ние не знаем как е текло времето в неговия дом, знаем само, че Севда е била все по-зле, че той се е грижел за цялото домакинство, за всички битови нужди, че е трябвало да се преборва с все по-мрачните мисли на Севда за смърт и лош жребий.

Един ден се стига и до този разговор –  да си осиновят дете. Любомир е смятал, че то ще вдъхне вяра на Севда, че тя ще се надигне, ще се закрепи… Надявал се е, че това е най-доброто: да я накара да се вкопчи в един живот и да иска да живее.

Така пътищата на тези толкова различни съдби се кръстосват, един ден Любомир се прибира у дома и в ръцете си държи едномесечният син на Венета и Иван. На­ричат го Стефан, за да се повтори името на дядо Стефан, бащата на Любомир. Родителите се втурват да помагат, Севда се надига, из­пълнена с надежда, защото нима мъжът й би се наел да осиновят дете, ако не е убеден, че тя ще оздравее и двамата ще отгледат сина си? Любомир прибавя към грижите си още –  къпане, пране, хранене…

Когато изяждат питката прощъпалник и Стефан търкаля меж­ду зъбките си първите думички. Севда отново се залежава. Докато една вечер, вече в болницата, събира последните си сили за разговор с Любомир.

Десетки пъти съм си мислила за тази последна вечер на Любомир и Севда, представяла съм си нейното лице, което познавам от снимки, представяла съм си неговите очи. Дали е мълчал, или е  плакал – свети неща са тези…

Но Севда му казала, че умира, благодарила му за смелостта да осинови детето, признала му, че е знаела: така той е искал да й вдъхне живот. И го помолила след нейната смърт да намери истинската майка и да се ожени за нея, ако тя е свободна. „Каквато и да е била тази жена, тя ще е най-добрата майка за детето, защото ще е негова майка. Може сьрцето й да се къса, че го е оставила, може да не е била лош човек.“

Дали мъката или мъжката ду­ма, която Любомир дава на Сев­да, го кара да пристъпи месец след смъртта й прага на служителката, която се е занимавала с осиновяването, вече няма значение. Но той отива, моли я да на­руши закона за тайната и да му помогне да открие майката на своя син. Риск е било от нейна страна да съобщи името на жената, но тя повярвала на Любомир.

Един тежък ден: Любомир отива при родителите си и им казва, че тръгва да търси майката на детето, за да й предложи брак. Те не разбират как така ще предлага брак на жена, която не е виждал. Освен това цветята върху гроба на Севда не са увяхнали, както се казва, а той да хукне… въпреки че Севда е искала това – тя и с тях е говорила… Не е ли по- добре те да отгледат детето, пък той – млад, хубав, здрав – да потърси по-късно отново щастието си някъде. Няма време, обяснява им Любомир, детето расте и трябва да носи в душата си една жива майка. За пръв път родителите му не го подкрепят. При кого да остави Стефан? Кой му има доверие? Онази жена, която рискува работата си и му даде името на майката. Тя поема детето за едно-две денонощия, а Любомир купува голям букет от рози, увива ги в мокри вестници, тъй като пътят е дълъг, а влакът – горещ. И поема едно пътуване, в което скръб и обич, дълг и надежда го разпъват във всичките посоки на човешкото страдание.

Жените от селото му показали къщата, където живеела учителката, и веднага си кимнали с разбиране: затова значи тя никъде не ходи, този е, когото си чака…, а той кажи-речи за година едва сега се появява…

Вратата му отворило крехко момиче с умни очи и деликатни ръце, недоверието и болката били като някакво силово поле около него – държали на разстояние присъствие, думи, жестове.

Любомир развивал бавно изсъхналите вестници, за да извади от тях оцелелите рози. Разгръщал и дума след дума душата си. За да каже кой е. И защо е дошъл.

Звучи като приказка, но не е: Венета коленичила пред него и му целунала ръка, той я вдигнал – „Недейте… това са човешки неща…“

За две денонощия Любомир кръстосва България да отдаде всеки му дължимото: запознава се с родителите на Венета, а оттам двамата поемат към Южното Черноморие, за да помълчат пред гроба на Севда, да избистрят представите си за дълг и надежда, за нравствено и безнравствено, за добро и зло… Любомир представя Венета на родителите на Севда. Майката целува младата жена и я моли да довеждат Стефан…

И през един забравен от лятото ден – топъл и слънчев., какъвто никога не е бил през октомври, Венета най-после държи в ръцете си своя син, неспособна да говори, неспособна да повярва, неспособна да се помръдне.

Бракът е сключен. Венета разцъфтява сред толкова човечност и сигурност. Стефан вече отваря със сигурни стъпки вратата на баща си и една вечер го посреща с нарисувани собственоръчно мустаци, за да е като него.

Но в отделението, къде то Любомир работи, научават за женитбата му и реагират остро. Значи такъв бил доктор Лазов! Докато жена му е на смъртно легло, той е въртял любовчица с това момиче… с какво друго да се обясни, че дори не чака да мине и година от смъртта и се жени отново за тази, която никой не познава в лекарските среди на града! Значи някоя стара връзка…