Лео Бианки, един италианец, намерил себе си в България

Готвач, пицар, майстор на пастата, телевизионна звезда, герой от „Биг Брадър“, „Мастър шеф“, водещ на „Животът е прекрасен“ по bTV, певец, при това рапър…

Невъзможно е човек да не разпознае чаровния акцент на Лео Бианки – италианецът, който от години е част от родната артистична сцена и кулинарния бизнес. Какво обаче е довело момчето от италианската провинция именно в България? Защо Лео е решил да остане, а по-късно да отглежда децата си и да развива бизнеса си тук?

С помощта на журналиста-разказвач Георги Тошев ще се потопите в живота на Леонардо Бианки – лошо момче в своето детство, младеж, преминал през трудности и обрати, а днес модел за подражание – баща, съпруг, работодател, човек, заставащ зад смислени каузи. Това е една вдъхновяваща история за смисъла на семейството и приятелството, търсенето на личната мисия и любовта, която те променя към по-добро.

„Зад симпатичната фасада на татуиран пицар се крие едно чувствително и смело момче, което иска да поправи някои от грешките по своя път. Работейки върху тази книга, аз откривах различните лица на момчето от италианската провинция – пълно с мечти, често изпадащо в безпътица, но вярващо, че в живота трябва да има цел и посока.“, казва Георги Тошев.

 

Лео, как и защо реши да напишеш книга?

Идеята се появи още през 2015 г., когато се навършиха 10 години откакто съм в България. Даже ми хрумна книгата да се нарича „ЮбиЛЕО“ и да разказва моята история в България – какво е накарало един чужденец да дойде тук, защо е избрал тази държава, какво прави в нея и т.н. Но след тази първоначална идея се промениха много неща, появиха се още интересни детайли около мен, които исках да бъдат включени в книгата, и така се отложи. До 2020 г., когато се оформи финалната визия за „Моят път“ („La Mia Strada“) от Италия до България. Един дълъг път с много неравности и радости.

Кое беше най-голямото предизвикателство, докато работеше по книгата заедно с Георги Тошев и останалите членове на екипа?

Предизвикателството беше да остана „гол“ – да покажа душата си, да кажа всичко, което не съм казвал на никого. Даже най-близките ми приятели не знаят някои от нещата, описани в книгата. Реших, че най-подходящият човек, който наистина ще ми помогне за този проект, е Жоро Тошев – човек, на когото мога да се доверя и да разкажа всичко. Спомням си как, докато пишехме и му разказвах за майка ми, не издържах и се разплаках. Помня също, че и в неговите очи имаше сълзи. Това е човек, който вижда през моите очи. Беше много трудно да преживея някои неща отново чрез спомените, но с Жоро бях спокоен, защото знаех, че ще се получи нещо истинско.

Какво научи за себе си, докато създавахте книгата?

Научих, че с тази книга съм отворен към хората и не създавам нещо само за най-близките ми. Реших да споделя на всички, които четат книгата, своята история и те да бъдат мои приятели. Искам да покажа на моите деца, разбира се, през какво съм минал, къде съм сгрешил и докъде съм стигнал. Трябва да се върви, да продължаваме. Не можем да спираме, трябва да гледаме винаги напред, но и да не забравяме откъде сме минали.

Ако можеш да избереш едно място в света, където да живееш, кое би било?

Аз съм избрал България. Тя ми е дала много. Даже прекалено много и съм ѝ благодарен. Така че е хубаво да ѝ върна жеста и да направя всичко възможно да дам колкото мога от своето време тук. Достатъчно ми е понякога да отидем на почивка с децата. Имаме къща в България, имаме приятели тук. България вече не е втората ми държава, а първата.

България ми дава радост, опит, много хубави неща. Разбира се, невинаги е лесно. България е моят дом, който ми позволява да имам успех и добър живот.

Липсва ли ти Италия? Кой е най-хубавият ти спомен от Италия?

Разбира се, че Италия ми липсва. Липсва ми моят град Анкона, миризмата на морето, да съм на две крачки от плажа, приятелите, с които съм израснал. За тези неща разказвам подробно в книгата. Най-хубавите ми спомени от Италия са с приятелите ми, в голямата компания, когато нямаше телефони, нямаше интернет. Общувахме пълноценно, не трябваше да се уговаряме по телефона предварително. Бяхме заедно във всичко.

Спомняш ли си кое беше първото ястие, което приготви?

Фритата – нещо като омлет. Помня, че това беше мое любимо ястие от дете. Мама го готвеше, а аз и брат ми си умирахме за него. Постоянно искахме да ядем фритата ди патате – с картофи, яйца, розмарин и пармиджано. Много исках да ме научи да го приготвям. Колкото и да го правя днес, никога няма да бъде вкусно като нейното.

Ако можеш да добавиш само една подправка на ястие, коя би била тя?

Пармиджано. Толкова много го обичам. Мога да го ям по всякакъв начин – в супа, дори и с риба, колкото и да е странно.

Има ли ново поприще, в което искаш да се развиеш в бъдеще?

Аз смятам, че попрището избира теб, не ти него. Това, в което искам да продължавам да се развивам в професионален план, е готварството. Leo’s Pasta е пример за нещо много успешно, на което хората се радват. Имам още идеи, които няма да издам, но всички са свързани с готвенето. Това е моята страст.

Какво те вдъхновява?

Всеки ден животът ме изненадва. За съжаление, напоследък не само положително, но това е път, по който трябва да мина, животът ме тества, да види как ще реагирам. Вдъхновява ме да импровизирам, да експериментирам в кухнята. Когато измисляме ново ястие, това много ми харесва.

Могат ли семейството и бизнесът да вървят ръка за ръка – да не си пречат, а да се допълват?

Разбира се. Така работим с баща ми. Той ми даде възможност  да се науча да готвя. Моите деца са малки, 7-годишни, но понякога, когато си говорим, единият ми казва, че иска да стане пицар, другият – готвач. Не ги карам аз, на тях им харесва. С Лучия също сме заедно в това. Аз съм в единия ресторант, тя в другия и когато се приберем вкъщи споделяме хубавите неща и проблемите.

Какво послание искаш да предадеш на читателите?

На първо място им пожелавам да имат най-ценното – здраве. В книгата разказвам за моя път, но всеки човек има свой собствен. Искам да покажа, че през каквото и да минаваме, ако имаме силна воля, стабилна психика и здрава душа, можем да стигнем до успеха. Но успехът не е крайна точка, трябва да се стараем да надграждаме, не трябва да мислим, че вече сме пристигнали. Ако случайно паднем, трябва да се изправим и да продължим. Да вървим своя собствен път, а не пътя на другите. Успех на всички!