Един млад човек, който си върши работата с удовлетворение от нея, без да се главозамайва от успехите и без да страда от излишна суета. Това е актьорът Александър Хаджиангелов от Младежкия театър, на чиято сцена е почти всяка вечер в различни превъплъщения – от комични до дълбоко драматични. В постановката събитие от отминалия сезон „Майстора и Маргарита” (по класиката на Михаил Булгаков) той изигра Майстора.
Александър Хаджиангелов е роден на 17 септември 1988 г. в Самоков. Завършва НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ през 2011 г. в класа на проф. Атанас Атанасов. През 2016 г. става притежател на „Аскеер” в раздела за изгряваща звезда. Със същата постановка „Пилето” (по едноименния роман на Уилям Нортън) получава и номинация за „Икар” за главна мъжка роля. Носител е на наградата „Иван Димов”. Гост звезда е (с Калин Врачански и Севар Иванов) в актуалната постановка „Портретът на Дориан Грей” на Благоевградския театър, която пътува из страната. През 2018 г. е в главната роля в игралния филм „Радиограмофон” (реж. Рузие Хасанова).
В биографията си актьорът вече има дори педагогически опит в НАТФИЗ – някак си несъответстващо за възрастта му, но обяснимо за зрителите и професионалистите, усетили дълбочината, с която играе. И няма как да е иначе, за дълбочината, защото „Аскеер” не се присъжда за рекламни клипчета, халтури или нонстоп присъствие в светския живот – нещо твърде изкусително за талантите от неговото поколение.
Но колкото и да цени наградите си, за Александър най-голямото звание е това, което дава публиката. Убеден е още, че „ако имаш нужда от изкуство, ще намериш пътя към него, независимо какво работиш”. От неговия път дотук го попитахме го за най-различни неща, включително и за прословутия вкус на картофите в родния му Самоков.
Как бихте се описал с възможно най-малко думи?
Работлив, талантлив, предан, отговорен.
Казват, че самодисциплината е характерна за представителите на зодия Дева. Никога ли не сте имал нужда от усмирителна риза?
Като цяло съм доста подреден и организиран. Планирам предварително, обмислям всяко решение, дори прекалено, но за радост, има случаи, когато действам импулсивно и успявам да изненадам не само околните, но и себе си. Хубаво е да си „откачаш“ понякога.
Като дете кога спряхте да вярвате в дядо Коледа?
След този въпрос…
А как и кога повярвахте в театъра?
Още като ученик. Участвах в пиеси в училище, а по-късно и към школа в читалището в Самоков. Просто усещането, което изпитах, заставайки пред публика, беше невероятно.
Увлечението към актьорското занимание предизвиквало ли е контрасти между вас и съучениците ви?
Да. На тази професия се гледа често с предразсъдъци. Помня вълнението и радостта на някои, но също насмешката и подигравките на други. Все пак, докато някой се готвеше за лекар или адвокат, аз трябваше да науча „просто едни думички”.
Как се подготвихте за изпитите в НАТФИЗ? Кое надделяваше: вярата, надеждата или любовта? Или може би съмненията?
Подготви ме Любомир Малинов, който водеше театрална школа в Самоков. Откъм подготовка за изпитите бях готов и спокоен, защото вярвах, че това е моят път и харесвах свободата, която ми даваше театърът още тогава. По време на изпитите, а и след като бях приет, изпитвах съмнения и колебания относно избора си, но това е нормално, когато нещо ти е непознато. Неусетно се появи любовта и така и до днес.
С какви емоции посрещнахте класирането ви? Опишете този ден.
Нямам много спомени от този ден. Явно емоцията е била твърде голяма. До преди това събирах всяка една квитанция от платена такса за всеки кръг. След всеки преминат успешно си казвах: „Хайде още една”. Пазя ги и до днес, всичките четири. В очакване на резултатите бях с един друг кандидат-студент, впоследствие колега и приятел, в едно кафене. Мисля, че беше вечер, когато един студент, може би от квесторите, дойде и ни каза, че резултатите са излезли и сме приети. Запътихме се да видим с очите си. После разбрах, че имам няколко дни, за да се запиша и ме обзе лека паника, понеже се бях записал в Софийския университет и не знаех колко бързо мога да изтегля дипломата си. Е, отне ми само цял ден да обикалям от врата на врата и да си я търся. Най-накрая успях и животът ми в НАТФИЗ започна.
Бяхте ли осигурен добре материално, за да мислите само за учене?
Особено първите две години престоят в академията е от сутрин до вечер. Дори нямах време за работа. Семейството ми беше зад мен и ми помагаше с каквото може. Изкарах един прекрасен студентски живот, в общежитие, с колеги и приятели. Често не сме имали достатъчно пари, но винаги се справяхме заедно и бяхме щастливи. В последствие се появяваха възможности за изява в театър или на снимки и от там припечелвах по нещо, за да облекча малко семейството си, но с всяка година цената на семестъра се увеличаваше. Мисля, че завърших точно навреме. С тези цени на обучението днес нямам представа как бих се справил.
Роднините ви идват ли да ви гледат в театъра?
Да. На всяка премиера.
Помните ли какво ви каза на първа среща вашият преподавател Атанас Атанасов?
Не. Помня, че имах тефтерче, в което да си записвам разни неща от първите срещи с преподавателите, но то си остана празно. Бях толкова притеснен и развълнуван от новото в живота ми, че само съм слушал. Нямам конкретен спомен за думи, но знам, че всички съвети и уроци са попити от мен и са част от възприятието ми за професията и подходът ми към нея.
На какво успя и на какво не успя да ви научи професорът?
Научи ме, че актьорът трябва да може да играе всичко, че с работа и упоритост се постигат мечти. Научи ме да се доверявам на партньора си на сцената и да мисля винаги за цялото.
Няма нещо, на което да не може да те научи професор Атанасов. Благодарен съм му за уроците.
Как постъпихте в Младежки театър?
Като студент започнах в едно детско представление там, после в още едно, после завърших НАТФИЗ. Надявах се да започна работа там, но предложение не дойде. Започнах работа в заведение, докато осмисля как да потегли театралният ми път и към края на лятото, когато театрите се подготвят за новия сезон, там започна да се репетира нова постановка. Мой състудент и приятел беше разпределен там. Един ден той дойде там, където работех, и каза,че един от актьорите няма да може да участва в постановката и от театъра са се сетили за мен и ме канят да се включа. Напуснах ресторанта за секунди и на другия ден бях на репетиция. Малко след премиерата на „Карлсон,който живее на покрива” (представлението се играе и до днес) ми предложиха постоянна работа.
Когато се разхождате по „Раковски“, не ви ли се е искало това да е вашата улица, най-богатата с театри, а не „Дондуков”, където си стои сам Младежкият театър?
Да си на „Раковски” и да отиваш на театър значи, че можеш да избираш къде и какво да гледаш. Да си на „Дондуков” означава, че си избрал Младежкия театър да бъде твоето място.
Предвид, че актьори милионери в България няма, какъв е вашият критерий за успех?
Не е нужно да си милионер, за да си успешен и да живееш добре. Смятам себе си за успешен дотук. Имам хубави роли зад гърба си, прекрасно семейство, приятели.
Парите в театъра са нищожни и тяхната липса често надвисва над мен, но използвам малкото си свободно време да работя нещо друго. Опитвам се винаги да е в сферата на професията ми, защото я обичам и има много проявления. Занимавам се с дублаж, озвучавам книги, снимам от време на време – все неща, които харесвам и имам още много да уча за тях. Успехът е да се чувстваш на място и да си удовлетворен от това, което правиш.
Мислил ли сте за емиграция в чужбина?
Да.
Носител сте на наградата „Аскеер” за изгряваща звезда, ролята в „Пилето” в Младежки театър ви носи и номинация за „Икар”. Кое според вас наклони везните към успеха?
Честно да си призная, нямам никаква представа. И тримата номиннирани се познаваме добре. С Никола Стоянов играем заедно в „Пилето” и той е прекрасен, Стелиан Радев е невероятен в „Дневникът на един луд”. Сигурен съм, на журито му е било трудно. Но предполагам, че желанието, с което работех при изграждането на първата си главна роля, предизвикателствата пред които се изправях и богатата фантазия, с която е изпълнено представлението, са наклонили везните в моя полза.
Играете в много от постановките на Младежки театър. Глад за игра ли е това или време за работа?… На кои непременно бихте поканил зрителите?
Желание за игра винаги имам. Не бих го нарекъл „глад”, защото когато съм гладен, съм нервен, а на сцената ми е приятно и се старая да се забавлявам. Разбира се, когато излизам почти всяка вечер на сцената, усещането за работа и задължение се появява, но това трае кратко. Любовта ми към професията-хоби е по-голяма. Без никакво колебание препоръчвам „Съблечи се за вечеря” , „Пилето” , „Монетата”, „Камъни в джобовете” , „Карлсон, който живее на покрива”, разбира се „Майстора и Маргарита”, както и последната ми засега премиера – комедията „Дебело прасе”.
Коя е постановката, от която сте научил най-много за себе си?
„Еквус” с режисьор Стайко Мурджев.
А коя ви е променила най-много?
„Господин Балкански” с режисьор Бина Харалампиева. С премиерата на това представление пътят и самочувствието ми в театъра се промениха.
След представление вероятно адреналинът е на максимум. Как разтоварвате?
Често в театъра, в клуба на актьора с колегите или у дома. Независимо от това заспиването след представление е трудно.
Вашата главна роля в киното е в „Радиограмофон”. Вие сте от Самоков – планински човек, уютно ли ви беше в Родопите, където са правени снимките?
Прекрасно място. Магично. Мечтая си отново да ми се случи такова преживяване като този месец в Родопите.
Знаехте ли преди това какво е радиограмофон?
Да. В къщата в моето село има един, но преди филма никога не бях виждал работещ радиограмофон.
Във филма „Радиограмофон” играете всеотдаен и жертвоготовен баща – получи ли ви се лесно ролята? Откъде вземахте примери за изграждането й?
Беше предизвикателство, беше непознато и вълнуващо. Но историята беше добра, екипът също. Обстановката предполагаше да се отпуснеш и отдадеш на случващото се. За пример съм използвал семейството си и най-вече моя дядо, при когото съм израснал и който ме е подкрепял във всичко.
Бил сте за кратко и преподавател в НАТФИЗ, казано с усмивка – скандално млад асистент. Имаха ли ви доверие студентите?
Интересни години бяха. Дори сега се чудя как имах смелостта да се впусна в това. Аз бях себе си, не съм преподавал, а съм предавал наученото. Ние с тях бяхме на почти едни и същи години. Доверието се изгради от това, че аз знаех през какво преминават и се опитвах да ги окуража, а в мое лице те имаха човек, на когото да се опрат и с когото да споделят (поне се надявам да е било така). При всички положения за мен беше полезен опит и се надявам да не съм им нанесъл трайни щети. (Смее се.)
Не сте любител на селфитата? Почти няма такива в профила ви във фейсбук.
Да. Колкото и да опитвам, това просто не е моето нещо. А и тази мрежа стана такова кошче за душевни отпадъци, че избягвам да прекарвам много време там.
Можете ли без социалните мрежи?
Ами не съвсем. Има интересни и полезни страници и групи и само заради тях си струва да изтърпиш другите излишества.
Кой е бил най-различният ви рожден ден?
2021 г. беше различен. Имах представление в Пловдив, по време на поклона ме изненадаха с торта, а на връщане към София пихме по бира на бензиностанция с колегите. Обикновено се събирам с най-близките си, но тогава го отпразнувах в работна среда.
Пазите ли си някои от подаръците, получени през годините?
Да, пазя доста неща. Това са спомени.
В едно интервю казвате, че в родния Самоков сте помагал на дядо си при саденето на картофи. Вероятно вече не ви търсят за това? Но по-вкусни ли са от другите?
Не знам дали са по-вкусни, но си бяха наши. А и когато нещо поникне благодарение на теб, чувството е съвсем различно. В интерес на истината, няма друга работа за мен като тази на полето, след която да съм се чувствал толкова уморен и толкова удовлетворен.
Научихте ли кой е бил хаджията в рода ви?
Прапрадядо ми по бащина линия. Бил е главен учител в българското училище в Цариград, впоследствие заминава с група археолози за седем години в Египет.
По какъв начин един обикновен делничен ден започва да ви става интересен?
В повечето случаи неочаквани малки промени разнообразяват ежедневието ми. Случка в градския транспорт, телефонен разговор, случайна среща, дочута новина.
От кои усилия, полагани от вас за нещо, бихте искал да се освободите?
Да се притеснявам за нещо предстоящо и да обмислям твърде много „какво би могло да стане ако…“
На какво се смеете?
На нелепи ситуации.
Коя е най-анекдотичната ви проява на разсеяност?
Една сутрин отивах на репетиция и чаках автобуса. Оставаха 2-3 минути да дойде. Загледах се в посоката, от която щеше да дойде, и се замислих нещо, вероятно по работа. След малко се обърнах да видя колко минути остават и видях, че автобусът тъкмо си тръгва от спирката. Осъзнах, че е преминал през погледа ми и изобщо не съм го видял.
От четене на сценарии остава ли ви време за други книги?
Най-често се приспивам с книги, но напоследък по-скоро ми действат разбуждащо. Харесвам Карлос Руис Сафон.
Кои са филмите, които гледате като обикновен зрител?
Всички ги гледам като зрител. Само когато съм „забъркан” и аз вътре, ми е трудно да се абстрахирам.
Какво бихте казал още отсега на човека, който вероятно ще бъдете след 5 години?
„Казах ти да не го мислиш толкова”.
0 Коментара