Това са шестима специални мъже. Не просто секссимволи за десетилетията, през които списанието се ражда, израства и се утвърждава като непоклатима женска институция, а символи въобще. На музиката, киното, театъра, шоубизнеса; на най-хубавото от българското, на най-истинското от мъжкото. Ярки, безспорни, вечни. Справедливо заслужили патоса, с който ви припомняме за тях.
50-те
Любимец ПЪРВИ
Апостол Карамитев
Ексцентрик и трагикомик, романтик и скептик, феномен за ония и тия години. Вечният чародей с неустоима хлапашка усмивка и развят перчем Апостол Карамитев е първата и най-ярка артистична индивидуалност в соцреализма, завладяващ с виталните си герои в незабравимите филми “Любимец 13”, “Специалист по всичко”, “Един снимачен ден”, “Това се случи на улицата”, “Двама под небето”, “Рицар без броня”, “Бялата стая”, “Сватбите на Йоан Асен”…
Роден е през 1923 г., завършва ВИТИЗ на 28 г. и още през 50-те години на миналия век изгрява като театрална знаменитост с участията си в “Ромео и Жулиета”, “Дон Карлос”, “Маскарад”, “И най-мъдрият си е малко прост“, “Службогонци”, “Двама на люлката”, “Мария Стюарт”, “Хенри IV”, “Еснафи” и много други.
Прочува се в цялата страна, тъй като се изявява и в първото цирково вариете и обикаля България с рецитали на народни песни и приказки от Ангел Каралийчев. Преподава във ВИТИЗ, занимава се и с театрална режисура (“Машинописци”, “Аз, баба, Илико и Иларион”). Участва в записите на знаменитите радиопиеси “Майка на своите деца”, “Майстори”, “Женитба”, “Обикновено чудо”. Той е и “веселият ранобудник”, който на разсъмване разведрява децата с характерния си топъл тембър, разказвайки им приказки в едноименния радиосериал. Озвучава блестящо и всички роли в знаменития тв сериал “Форсайтови” (1971) на Доналд Уилсън.
Умира на 50 години от рак на панкреаса по време на снимките на “Сватбите на Йоан Асен”. Вписва се не само сред идолите на киноманиаците, но и сред най-големите фигури в националната ни култура.
60-те
Емил Димитров
…никой не може
да МУ отнеме
обичта, обичта
на хората…
Демис Русос, Ал Бано, Жилбер Беко, Енрико Масиас… Емил Димитров се нарежда до тези световноизвестни имена не само по обаяние и талант, но и буквално. Блести сред тях на редица международни фестивали в началото на 70-те, когато славата му е надскочила пределите на страната ни. “Титлата” Кралят на българската музика звучи семпло за изпълнител, чиито песни се превръщат в химни за всяко поколение и остават в златните фондове както на България, така и на много европейски страни. Няколко десетилетия жените остават подвластни на магнетичния му топъл поглед и кадифения му глас.
Роден е през 1940 г. в Плевен. Като дете на артистични родители (факирът Мити и хиромантката мадам Сузи) на 18 г. се записва във ВИТИЗ. Само след една година обаче се разделя с театъра, за да се отдаде изцяло на музиката. Дебютира през 1960 г. и бързо се превръща в един от най-популярните изпълнители не само у нас, но и на международната сцена. Изнася концерти в почти цяла Европа, плочите му са издавани от германски, италиански и френски музикални компании, а хитове като “Арлекино” (с който голямата руска певица Алла Пугачова започва кариерата си), “Моряшко сбогом” и любимата му “Моя страна” (под заглавието Monica) са изпълнявани от световноизвестни певци и оркестри. В репертоара си има над 400 композиции, 280 са авторски. Сред останалите му разтърсващи парчета са “Само един живот”, “Ако си дал”, “Нашият сигнал”…
В края на 90-те години получава мозъчен инсулт и здравословното му състояние рязко се влошава. Напусна ни преди няколко месеца, на 64-годишна възраст. Един мъж, който имаше общ сигнал с всички жени. Никой не може да му отнеме и него.
70-те
Стефан Данаилов,
или абсолютната класика
Ламбо (за приятелите), Майор Деянов (за зрителите), Мастера (за студентите в НАТФИЗ). Това са най-честите обръщения към най-популярния ни актьор. Напоследък, разбира се, е известен и като министър на културата. Новото му амплоа обаче не може да замъгли спомените за галантния кавалер, типичния балкански мачо, разбивача на женски сърца, тариката от класа, княза с потекло, бореца за свобода… всички онези превъплъщения, заради които името Стефан Данаилов отдавна извиква респект. И неизчерпаема страст.
Роден е през 1942 г. в София. Още като ученик участва във филма “Следите остават”. Мечтае да стане моряк, после иска да учи история, но актьорът Иван Кондов го убеждава да кандидатства във ВИТИЗ. Завършва през 1966 г. и започва работа в Пловдивския драматичен театър. После играе в Театъра на Българската армия, а от 1979 г. до днес е в трупата на Народния театър.
Обикнахме го в тв сериала “На всеки километър”, а уникалното въздействие на героя му още ни кара да връщаме лентата и да се изживяваме като “бойци на тихия фронт”. Точно заради Стефан Данаилов връщаме лентата и на “С дъх на бадеми”, “Князът”, “Иван Кондарев”, “Дами канят”, “От нищо нещо”, “Търновската царица”, ”Борис I”, “Маневри на петия етаж”…
Tой е сред първите актьори, участвали в култови чуждестранни продукции като италианския тв сериал “Октопод”, където си партнира с Микеле Плачидо. Носител е на много награди от национални и международни фестивали, сред които “Златен Лачено” (Авелино, Италия, 1971 г.), Голямата награда на Карлови Вари (Чехословакия, 1970 г.).
Колкото и каквото да изброяваме, ще заключим с едно: абсолютната класика. И в жанра, и в представите ни за мъж.
80-те
Всичко е любов с Иван Иванов
Индивидуалист с колоритен характер, безскрупулен тип с тъжна душа, груб мъжкар с романтична осанка… Такива са най-ярките му герои, превърнали го в идол на 80-те. С над 40 роли на големия екран, Иван Иванов е един от символите на бг киното, незабравим от първата секунда, в която ни омагьоса.
Роден е през 1951 г. в Асеновград, където завършва механотехникум. Превъплъщенията му в реалността също не са малко: работи като радист на летището, занимава се с джудо, през 1969 г. дори става републикански шампион, опитва да учи право, пробва се и в школата в Симеоново…
После завършва актьорско майсторство и играе на сцените на Младежкия и Военния театър, докато открива голямата си страст – киното.
Присвои си сърцата на публиката в края на 70-те години с ролята си във филма “Всичко е любов” (1979 г.), където той и Янина Кашева играят любовната драма на Радо и Албена, разделени от предразсъдъците на родителите и обществото. Години след това ученичките продължаваха да си представят любовта с лицето на Иван Иванов. Следват незабравимите му роли в “Лавина” и “Комбина” (в комбина с Ваня Цветкова), “Мярка за неотклонение”, “Нощем с белите коне”, “Мечтатели”, “Стъклени топчета”, “Асистентът”… Миналата година изненада приятно феновете си с блестящото си изпълнение в “Другият наш възможен живот”, където отново игра с Ваня Цветкова.
През 90-те се отдава на друга страст – писането. Автор е на “Този живот, онзи живот”, “7 часа разлика” и “Отговори”, където обяснява страстта си към киното: “Аз съм индивидуалист-анархист, не търпя затворените пространства. Киното пасва на характера ми. Пред камерата съм сам, аз съм герой и играя герой, а не персонаж…”
90-те
Андрей Баташов
SEXXX on the stage
За най-красивия актьор на театралната сцена най-красивата ни колежка преди време писа: “Мъж, в който освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.” Самият той е достатъчно самовлюбен – поне в такова определение го реши общественото мнение доста отдавна. И още: горделив, високомерен, суетен, ироничен, арогантен, безразличен към всичко, което не е той, въобще – нарцис…
Въобще защо му отделяме внимание?
Тази година навърши 40 (Текстът е публикуван през 2005 г., б.ред.). Не изглежда по-млад, но по-красив – да. Фино изрисуваните му черти, покорили женската аудитория през 90-те, сега са подсилени с аристократичен нюанс, в който е по-добре да не се вглеждаш, ако искаш да дишаш спокойно. Излъчването му крещи така силно, че винаги сме се чудили как публиката разбира това, което й говори от сцената…
Ясно: много добър актьор.
И най-острата критика всъщност добавя последното към досието му.
Как иначе да си обясним факта, че вече 13 години (от 1992 г.) моноспектакълът му “Секс, наркотици и рокендрол” пълни залата на Театър 199. Независимо дали времето навън е хубаво или лошо. Името Андрей Баташов е нарицателно не само за мъжка хубост, но и за театрално изкуство. Още дълго време ще се говори за него, защото продължава да се забърква в проекти, заради които продължаваме да ходим на театър.
Освен актьор е и доцент в НАТФИЗ. Освен със “Секс, наркотици и рокендрол” пълни залите и с още няколко постановки. Задължителни са авторските му спектакли РИТЪМ (в Театър 199) и SEXXX (в “Сълза и смях”). И нали знаете: “…изключете мобилните телефони, освен ако не сте на командно дишане”. Преди това обаче си поемете дълбоко дъх, за да доживеете до аплодисментите.
2000
Славиии Трифонооооов
Той е и ад, и рай
Отличник с пъпка. Продавач на мартеници. Шоумен с дълга опашка. Бунтар с гола глава, бяс, глас и сърце в едно. Мъжкар на мотор, в джип, по пътечка във фитнеса, с един крак на сцената. Патриот с лош английски. Професионалист с добър екип. Не водещ – водач.
Откъдето и да го погледнем, все ще стърчи.
Иначе е роден в равнината, в Плевен през 1966 г. Ученик за пример и отряден председател още в най-ранна възраст. Другите ритат, той чете или свири. Влюбва се във виолата още на 6 г. Не, влюбва се в илюзията за нея: мислел си, че е саксофон. Като малък имал пластмасова триола и решил, че виолата е нейна производна – духа се в нея и се натискат клавиши, но се вие, т.е. крива е (като саксофон). Потресен е, когато я вижда за първи път. Не я обиква, но я приема като форма на изява – поради липса на чувство за принадлежност.
Тогава искал да унищожава огледала, за да не му умножават образа…
През 90-те му го умножавахме ние. През новия век Слави Трифонов продължава да е събитие, способно да предизвика fun&suspense у огромно количество хора (нищо, че самият той мрази латиница).
Променя се в музикалното училище, по време на лагер в Кайлъка. Във “Вечерта на таланта” възпроизвежда скеч на Шкумбата – толкова точно, че публиката ръкопляска за бис. После скеч за Тъпанчев. И пак смях, и пак бис. Първата му изява на сцена го превръща в момче, което всяка тайфа иска да има в редиците си. Тогавашното прозрение, че покоряваш, когато разсмиваш до болка в стомаха, може би е и коренчето, от което се ражда “Шоуто на Слави”. Това, което е сега обаче, нямаше как да се случи без култовите “Ку-ку”, “Каналето” и “Хъшове” (всичко онова, превърнало политиката в шоу и шоуто в политика, за което сега може и да твърдим, че не е кой знае колко похвално, но е факт, че ни боляха и ръцете – от ръкопляскане).
Наизуст знаем онзи момент, в който Дългия учи в консерваторията, свири в оркестъра на радиото и продава мартеници в подлеза на ЦУМ. Не взема тапия за висше образование (взе я едва миналата година), съблазнен от предложението да работи нещо, което му харесва, харесва се и на масата – „Ку-ку”. Знаковите моменти в него също ги знаем наизуст.
В последвалите “Каналето” и “Хъшове” Слави окончателно се превърна в символ за всички онези, които искаха да разбият останките от тоталитаризма, но още нямаха смелост или не знаеха как. Пристрастихме се към него, защото бълваше най-парливата сатира срещу най-първите на деня; крещеше неща, които тихичко си говорехме на масата в кръчмата; пееше за гадния живот, за хубавия живот, за липсата на любов, за най-силната любов… Влезе под кожата ни като наркотик, към който посягаме и до днес.
Едноименното му шоу по бTV вече пета година продължава да поставя рекорди по гледаемост. Концертите му – по посещаемост. Последното му турне доказа, че все още е единственият човек у нас, способен да вдъхнови масата, да я накара да се смее и да пее, даже и да поплаче, даже и да остане тук (в BG). Иначе можеше да кажем и нещо лошо за него…
0 Коментара