Максим Ешкенази. Опус за един щастлив човек.

Максим Ешкенази излъчва ведрина, усмихнатост и ентусиазиращ оптимизъм. Цигулар, диригент, пилот-любител на малък самолет, личност, която истински обича това, което прави. Нарича себе си щастлив човек, защото се занимава с музика и е постигнал детската си мечта да лети. Живее и работи в Америка, но все по-често е канен за концерти в България. Незабравимо преживяване е съвместната му изява със знакова фигура като Пинкас Цукерман у нас. Свръхемоционален и динамичен като нагласа. Вълненията и сценичната треска овладява с “малко йога и медитация”. Има собствен стил на дирижиране – само с ръце – палката е повече за фотосесии. Другото изкуство извън музиката, което разпалва въображението му, е киното.

След като завършва Музикалната академия у нас, Максим Ешкенази (35) специализира дирижиране и цигулка в Лос Анджелис. Вече дванадесет години е в града на ангелите. Бил е музикален директор и диригент на младежките симфонични оркестри Bakersfield Youth Symphony Orchestra и Pacific Symphony Youth Orchestra, с които през изминалия сезон в сътрудничество с фондацията за борба с рака на гърдата “Сюзън Комън” правят концерт, посетен от над 15 хиляди души – своеобразен рекорд за събитие в сферата на класическата музика. Той е един от най-младите професори в музикалната консерватория Colburn и диригент на Colburn Chamber Orchestra. Само за сравнение с нашите реалии: тази консерватория е основана с дарението от 1 милиард долара на филантропа Ричард Колбърн. Концерт на американския камерен състав Максим беше включил в големия си идеен проект у нас – “Фортисимо фест”, първо издание – много експериментаторски микс между класика, съвременна музика и шоу в няколко поредни вечери. През юни 2011 г. с Pacific Orchestra ще имат концерти и в България.

За това как е започнал да се осъзнава като личност, когато на 23 заминава за Лос Анджелис, младият музикант откровено споделя: “Може да си от много бедно семейство, може да си от много богато семейство, но ти просто трябва да си в комфорт със себе си. Това научих от Америка и то много ми помага, защото дава една честност и откритост, които нямах преди това.” Сега живее в малка къща в Южна Калифорния, на брега на Тихия океан, а кучето Белла е негова вярна компания. Близостта до природата, водната шир, чувството за волност са му необходими. Има свидетелство за управление на малък самолет, което го окрилява и в преносен, и в съвсем буквален смисъл. Случва се да прелети до по-северните части на полуострова, когато има концерт там: “Много е удобно, защото се избягват големите задръствания, ако пътуваш с кола.” За 100-те часа, които прекарва във въздуха годишно, взема самолет под наем. Когато пък си дойде в България, подкарва един стар москвич-реликва и е много доволен, че го поддържа в завидно добра форма, за да отпраши с него към Рила. По нашите планини разхожда и американските си приятели, когато са му на гости у нас. С човек като Максим разговорът тече леко и непринудено, а темата за щастието остава извън описанията.

Изглежда, дирижирането съвсем е изместило цигулката?

Обичам и двете, но просто в моя живот така се случва в момента, че 95% от времето ми е занимание само с дирижиране. Но поддържам цигулката доколкото мога, правя четири-пет мънички концерта. Харесва ми да свиря Менделсон, Моцарт, Брамс, Бах, понякога Шьонберг.

Мислиш ли, че музиката може да преобрази хората, да ги направи по-добри, по-обичащи се?

В музиката има всичко. Тя говори и за тъга, и за щастие, за разбити сърца, за любов, за любовно щастие.

Музиката е най-директният път към сърцето на човека

Да, тя ни влияе и ни прави и по-чувствителни, и по-добри. Като ни прави по-добри, ние обичаме повече, като обичаме повече – цялото общество става по-добро. Тя е универсалният език на цивилизацията ни, който всички разбират.

Всеки се движи в определена обществена среда, но все пак какво научи през тези години за американското общество, съвсем условно?

Аз не мога да сравня двете общества – нашето и тяхното. Те са абсолютно различни –имат плюсове, имат минуси. На мен ми е хубаво и тук, и като съм в Америка. И на двете места ми е добре, свикнал съм на нравите и на различните ценностни системи.

Това означава ли, че си вече цялостен навсякъде, знаеш кой си?

Това според мен трудно се постига в пълен смисъл. Но определено съм открил доста от себе си и продължавам… това е процес! И засега се чувствам комфортно със себе си.

С какви хора и музиканти искаш да работиш?

Искам да работя с добри музиканти, които наистина искат да направят нещата още по-добре. Хора идеалисти, които притежават доза детска запаленост по музиката. Такова преживяване имах с цигуларя Вадим Глузман – такава наслада! Беше доста дълъг концерт за цигулка на Брамс, свирихме и чардаш от Монти, което е едно по-популярно произведение… Забавлявахме се много на сцената и естествено това се предаде и се хареса много на публиката.

Вярващ ли си?

Аз не съм много религиозен, не мога да твърдя, че съм християнин, будист или евреин или от друга някяква религия. Вярвам, че има висша сила, която управлява съдбите ни, но не съм сигурен как се нарича.

А усещал ли си нейната протекция върху себе си?

Да, както и обратното – и протекция, и гняв. Естествено, съдбата всички нас ни е люшкала и напред, и назад.

Какво правиш в моменти на несигурност, на объркване?

Наистина музиката страхотно ми помага в такива моменти – добре, че я има. И, естествено, семейството. Една от най-големите опори в моя живот е семейството ми – моите родители, моят брат и неговото семейство, братовчедите ми. Аз още не съм женен и нямам деца.

А искаш ли това да ти се случи?

Да, очаквам го и търся.

Шарше ла фам?

Естествено.

Как я търсиш?

Не знам, защото май всяка ситуация е уникална. Ти колкото и да ходиш и да се опитваш нещо да правиш, ако от другата страна няма резонанс, е много трудно… Както казват: трябват двама, за да танцуват танго. Соло не става! И е хубаво, ако тия двама души са на една и съща вълна, на еднаква честота… Гледат в една посока, вървят по един и същи път.

Имаш ли такава двойка пред очите си?

Майка ми и баща ми, повече от 40 години са заедно. Отгледали са ни и продължават да са заедно и продължават да са един отбор.

А как си представяш своята връзка?

Изгаряща. Не искаш да заспиш, за да я гледаш по-дълго… Искаме да сме заедно, чувстваме се добре заедно… Аз съм идеалист.

Любител си на природата, какво ти дава тя?

Чувство за хармония. Има една картина, която стои в съзнанието ми: малко над Рилските езера е това място, видимостта е добра и в далечината се задава надвисващата буря, тя е на 30-40 километра от теб и оттам се вижда абсолютно всичко – такъв простор, необятна красота, чист въздух, невероятно позитивна енергия.

Откъде тази страст към самолетите?

По-скоро това е любов към летенето. От малък я имам. Обожавам летенето. Вече имам лиценз освен за самолет и за хеликоптер и съм много щастлив.

Не те ли е страх?

Страх ме е, затова се уча. Подготвям се за всеки полет и се надявам провидението да ме пази. Както се казва: с Божията помощ!, защото ние като същества не сме направени да живеем в небето, сухопътни сме. Обаче има някои хора, които ги тегли нагоре като птиците. Леонардо да Винчи е казал, че веднъж като видиш света от птичи поглед, не можеш вече да спреш да гледаш към небето

На каква височина се движиш, случвало ли се е да видиш нещо необичайно?

На километър и половина-два над земята. Не мога да забравя един много драматичен пейзаж – малко по Данте. Имаше едни огромни пожари в Калифорния преди 5 години, наистина колосални. Аз бях излетял този ден, бяха затворили РВД-тата (ръководство на въздушния транспорт – бел. авт.), защото пожарът беше стигнал до техния радарен център. Спомням си, че се виждаха едни огромни колони от дим, които се издигаха до десет хиляди метра… Виждаш една апокалиптична картина, невероятна – плашеща и едновременно красива. Могъщи димни колони, тръгващи от земята и стигащи до небето в мащаби, които въобще не може да си представи човек. Също така обичам, когато летя над океана и отивам към някой остров – безкрайното синьо на водата – много е хубаво! Синьото на морето и небето са различни, морето е по-тъмно, но зависи по кое време на деня летиш, ако е нощем, няма разлика и тогава става малко опасно.

Има ли допирни точки между музицирането и летенето?

Да, еднаквото чувство за свобода. И еднакво бягство от реалността. И двете са места, на които аз обичам да съм и се чувствам страхотно. Не трябва да мислиш за ядене, не трябва да мислиш за пари, къде ще спиш, за нищо не мислиш – просто си там и нищо друго не съществува.

Свободата е относително понятие, мислиш ли, че хората могат да бъдат по-свободни?

Естествено. Ние всички имаме граници, които са ни наложени от другите, но имаме и собствени граници, които сами си налагаме, без понякога да осъзнаваме, че сме си ги сложили – за тях също трябва да внимаваме, да ги проумяваме. Някои от границите, които си поставяме, са добри, някои – не.

Кои граници не са добри?

Според мен, ако започнеш да се слагаш в рамки, особено по отношение на раса, религия, кого да обичаш и кого не – неща, които нямат никакво значение в общата картина, хубаво е да се опитваш да мислиш по-философски.

Би ли цитирал мисъл, на която вярваш.

Последното нещо, което много ми хареса, беше на Берлиоз. Той казва, че времето е най-добрият учител, но няма живи ученици.

Любимите ти филми?

Аз обожавам киното, така че са много. В момента ми изплува “Изкуплението Шоушенк” – много ми е любим, “Спасяването на редник Райън” също, не ми е лесно да изреждам.

Какви са амбициите ти?

Да живея балансиран живот и да направя живота на другите хора по-щастлив с моето изкуство.