Манол Пейков е издател, управляващ съдружник за ИК Жанет 45 и управител във Фабрика за дигитален печат 2х2. Той е онзи неуморим пловдивчанин, който не се спира пред никакви препятствия по пътя към реализиране на поредната кауза. Той е човекът, който обедини над 5500 дарители, които за по-малко от два месеца осигуриха над милион и двеста хиляди лева за купуването на стотици генератори – вече над 400 са доставени в над 100 населени места в Украйна. Направи го, докато водеше и други битки – като тази за Пловдивския панаир. Пак той е човекът, който сега е в основата на дарителската кампания за пострадалите от смъртоносното земетресение в Турция и Сирия.
Снимки: Личен архив
Мисията на издателя „Ток за Украйна“ е не просто уникална и истински вдъхновяваща. Това е кампания, която променя животи. Успешната инициатива на общественика накара много хора не само да бъдат съпричастни, но и да повярват, че са част от истинско гражданско общество. И затова мнозина припознаха в Манол Пейков обединителя и лидера.
Разговорът ни с него е само часове след връщането му от Украйна, където лично достави поредните генератори.
„Един пловдивчанин върши повече работа от цялата държава и я замества на всички възможни фронтове“; „Човек, който запали искрата на доброто и то се разраства, разраства“ „Неформалният лидер на свободните хора“. „Общественик, дарител, вдъхновител…“. Това са само част от думите, с които те описват много хора. Чувстваш ли се като обединител? И как би нарекъл това обединение?
Винаги съм смятал, че промяната, от която толкова се нуждаем, няма да ни бъде спусната отгоре, нито пък ще се случи по магически път. Начинът да я постигнем е един-единствен: всеки от нас трябва да се стреми да изгражда около себе си острови на нормалност – с надеждата, че ще дойде ден, когато тези острови постепенно ще се съединят и ще се превърнат в материк.
Именно това и се опитвам да правя – както в работата си като издател и собственик на печатница, така и в обществен план. Единственото изненадващо нещо в проекта с генераторите за Украйна беше необикновената акустика, на която се натъкна моят призив – островът изведнъж се оказа несравнимо по-голям, отколкото съм си представял.
Мислел ли си си някога, че ще запалиш цяла България да събира пари за генератори в помощ на хората в Украйна?
Не, и за миг не ми е хрумвало.
С какъвто и проект да се захване, човек не бива да започва с големи очаквания; трябва да се придържа към реални, делнични цели. Както казва свети Франциск от Асизи: „Първо направете онова, което е необходимо, после онова, което е възможно – и изведнъж ще се окаже, че сте постигнали невъзможното.“
Водиш битки на много фронтове. Към какво си най-непримирим?
Към несправедливостта.
А какво не можеш да простиш?
Когато някой те лъже в очите съвсем преднамерено с цел да извлече лична изгода. Мисля, че това е един от основните проблеми в българската политика – и една от главните причини за мижавия интерес към политиката у младите хора, за ниската избирателна активност и за политическата криза, в която се намираме от доста време насам.
Казваш, че никога не си се чувствал толкова полезен, колкото в момента – както в обществен, така и в чисто човешки план. Кое беше най-голямото препятствие по пътя, който те доведе до това усещане?
Препятствията са преди всичко в ума. Най-трудната част от житейското ни пътешествие е да се преборим със самите себе си.
Когато започна войната в Украйна, се боях, че може да дойде момент, в който този ужас в картини да стане нормално ежедневие и с времето да претръпнем към болката. Но огромната армия от доброволци у нас опроверга този страх. Изненада ли те тази вълна от съчувствие и съпричастност?
Когато едно бедствие от подобен калибър се проточи твърде дълго, то започва да се „хронифицира“, да се нормализира в умовете на хората. Така изчезването на едно дете в съседен град е първостепенна новина във всички медии дни наред, докато ежедневната смърт на стотици в съседна държава отдавна е спряла да ни прави впечатление.
И не, това не е упрек, това е констатация: човешката психика е устроена така, че просто не може да функционира в режим на стрес месеци наред. Затова по време на война или друго масово бедствие, прагът ни на чувствителност към страданието на другите драстично се повишава. Иначе не бихме оцелели, защото сърцето ни щеше да се пръсне, мозъкът – да се взриви.
Именно по тази причина очаквах след втория или третия месец на войната хората постепенно да изгубят интерес към каквито и да е дарителски инициативи. Само дето се случи точно обратното: от март до ноември бях събрал за различни инициативи, свързани с Украйна, около 270,000 лева (доста впечатляваща сама по себе си сума!), но след стартирането на кампанията за генератори на 26-и ноември за по-малко от два месеца в сметката ми се изсипаха над милион и двеста хиляди лева. Отделните дарения (до момента) са над 5,500. При това без нито една платена реклама, единствено с органични послания.
Нямам друго обяснение за този феномен, освен че е съвсем ясен знак за раждането в България на истинско гражданско общество. А както всички прекрасно знаем – най-добрите (и най-желаните!) места за живот на планетата Земя са онези, в които има активна и непримирима гражданска енергия. Защото тя е най-сигурният антидот срещу автокрацията и държавния произвол.
Ако тръгнем по стъпките на генераторите, които стигнаха вече до над 100 места в Украйна, ще срещнем много истории. Кой е разказът, който искаш да се запомни, когато всичко това свърши?
Този на кмета на мъничкия град Нетишин, намиращ се в непосредствена близост до Хмелницката атомна електроцентрала. Човекът беше изпратил запитване за цели 43 генератора и аз му се обадих лично, за да разбера защо са му нужни толкова много.
Обясни ми го съвсем простичко: дори при минимално изтичане на ядрено гориво, целият град трябва да слезе под земята – и да остане там за бог знае колко време. От съществуващите 64 бомбоубежища само 21 са екипирани с генератори.
Когато след бързо пресмятане му обещах, че ще се опитаме да изпратим поне 15, той отвърна, че и един да пратим, за тях това ще е безценна помощ.
После замълча за миг и добави тихичко: „Искам да знаете, че ако някой и вие се окажете в подобна нужда, ние също ще помагаме.“
Как си представяш финалната точка на тази война, която отвори и ще отваря още много рани? Ще могат ли някога тези рани да бъдат излекувани и възможна ли е прошката?
Преди броени дни се срещнах с ректора на Одеския педагогически университет Андрей Красножон, по професия историк и археолог. „През последните 200 години всички важни събития в Русия се случват внезапно и не могат да бъдат предсказани“, отбеляза той. „Така ще бъде и сега.“
Струва ми се, че е прав. Мисля, че краят ще ни изненада – ще дойде не когато го чакаме и не по начина, по който го очакваме.
Що се отнася до раните – няма никакво съмнение, че зарастването им ще отнеме години. Страхувам се, че струпеите от съсирената кръв ще останат видими по тялото и душата не само на Украйна, но и на цяла Европа десетилетия наред.
Хората си имат различни ключета за спасение на душите. Всичко, което правиш, едно такова възможно спасение ли е?
Има една стара еврейска поговорка: „Първо бъди човек, а после бъди какъвто искаш.“
Когато спрем за миг и се поогледаме, нещата всъщност са много прости. Но сме твърде улисани в ежедневните си битки за оцеляване и надмощие и прекалено често сами си ги усложняваме.
Чувстваш ли се като спасител?
Не, по-скоро като вдъхновител.
Огромната обществена енергия, която се отприщи, не е моя заслуга. Съвсем очевидно е, че тя си е била там от бог знае колко време – кротувала е и е чакала някой да я мобилизира и насочи.
Горивото идва от хилядите дарители, аз просто се оказах в ролята на човека, който запали клечката.
Кога за първи път почувства, че искаш да помагаш? И какво ти дава кураж да не се отказваш?
Състрадателността и желанието да помогнеш са дълбоко вкоренени в човешките инстинкти; да откажеш помощ на човек (или животно) в нужда си е чиста патология.
Исторически погледнато, най-човеконенавистните режими са онези, които са успели да култивират у поданиците си тази патология и да я превърнат в постоянно състояние на духа. Именно това направи възможни както хладнокръвните безумства на нацизма в Хитлерова Германия, така и продължаващите до ден днешен изстъпления на комунизма в Северна Корея.
Какво ми дава кураж да не се отказвам? Подкрепата на хората. Чувството, че не съм сам, че зад мен, до мен, около мен са хиляди, които споделят същите ценности.
Но простичката истина е, че за да продължи напред, човек не се нуждае от подкрепата на хиляди. Често и един-единствен човек е достатъчен.
Каква е цената, която плащаш за цялата тази енергия, която отива в полза на обществото?
Остава ми по-малко време за собствените бизнес дела, които също имат нужда от грижа. Но това само по себе си не е задължително минус – липсата на време ме учи да делегирам, да инвестирам доверие в хората. А при моя стил на работа (и предвид факта, че открай време имам склонност да тичам по много писти едновременно) това май е единствената печеливша формула.
Успя да обединиш хиляди хора чрез каузите си, но като цяло, особено през последните години, обществото ни е много разделено. Защо се получава така, че живеем в няколко паралелни реалности и се разбираме все по-малко?
Образованието и културата са ключът към всичко. Ще си позволя да цитирам още веднъж Андрей Красножон: „След като започна войната, нашето правителство изведнъж проумя значимостта на учителската професия“, сподели той по време на скорошната ни среща в Одеса.
После дообясни:
„Има огромно значение дали хората в Запорожка област, където доскоро минаваше границата, са с проруско или проукраинско съзнание. Защото ако са с проруско мислене, те просто няма да окажат съпротива.“
„А къде се възпитава това? В детската градина.“ „С други думи, ако не са учителите, момчетата на фронта няма да има кого да защитават.“ Завърши повече от красноречиво.
„Правителството ни научи този урок“ – рече – „макар и по трудния начин“.
И додаде, че според него в следващите години за бъдещето на Украйна от особено значение ще бъдат три професии – тези на военния, на лекаря и на учителя.
Твърде жалко е, че оценяваме фундаменталната роля на учителя едва когато изпаднем в подобни гранични ситуации.
Виждаш ли надежда в бъдещето? Или бъдещето е самотно място?
В една от любимите ми книги – „Пътят“ на Кормак Маккарти – баща и десетгодишният му син крачат през потресаваща пустош след неназован, по всяка вероятност ядрен апокалипсис. Преодоляват хиляди препятствия, оцеляват ден за ден, намирането на храна и вода са ежеминутно предизвикателство. Зад всеки ъгъл ги дебнат човекоядци.
Уви, надежда не се вижда никъде – всичко е унищожено и изпепелено. Накрая бащата умира от вдишания канцерогенен прах.
„Къде да отида? Какво да правя?“, го пита детето, преди бащата да угасне.
„Трябва да продължаваш напред“, промълвява бащата с последни сили.
„Но какъв е смисълът?“
„Трябва да носиш факела.“
Това всъщност е всичко. Друго няма.
Ти си издател, но ако трябва да напишеш книга за времето, в което живеем, как щеше да се казва тя?
За да поставиш подходящо заглавие на даден текст или епоха, е необходимо първо да преживееш, а сетне да премислиш и прецедиш преживяното. Тъй че нека почакаме нещата да улегнат – и заглавието ще си дойде само.
0 Коментара