Милен Русков: Българите са еретици

Милен Русков е роден през 1966 г. Преводач и писател. Превел е над 20 книги от английски. Досега е издал три свои произведения: „Джобна енциклопедия на мистериите”, „Захвърлен в природата” и „Възвишение”. Разказът на „Възвишение” се случва по време на Възраждането, героите са революционери – разбойници, а езикът на романа е изваден от по-миналия век. Удоволствието е буквално сетивно. Макар и вероятно за ограничена публика. Но, както казва героят на Милен Русков във „Възвишение”: „Какво толкоз? Прости хора много! С лопата да ги ринеш, дето ся вика. А че и ти си бил прост – голяма работа! Един си от миллионите, от целокупното человечество. Туй е грамадна сила! Недей ся стряска!”

Ана Клисарска, Иванка Могилска

Снимки Мая Любенова

Вероятно всеки път започваш нова книга с идеята, че ще е по-добра от предишните. Нали?

Да, но като се върна назад, към първите си две книги, вече мога да ги оценявам обективно. „Захвърлен в природата” е типичен роман. Тя е много строго събрана в тясно русло. Докато „Джобна енциклопедия на мистериите” е псевдоенциклопедия. Там има много фактология и много измислици, които са оплетени едно в друго. Някои твърдят, че сега съм направил голям експеримент с „Възвишение”, но с „Джобна енциклопедия” бях направил много по-голям експеримент. Българите не четат, но се изказват. Когато тръгвах в литературата, това ми беше много интересно – да избягам от класическата структура на романа. Смятах, че тя до голяма степен е изчерпана, че вече не могат да се пишат хубави книги по този начин и трябва човек да пробва някаква нова форма, някакъв жанров микс, за да напише хубава книга. Типична постмодерна идея, впрочем. Понеже успях да напиша такава книга, се успокоих. След това реших да се върна към класическия роман. Тогава написах „Захвърлен в природата” и ми хареса повече.

Защо?

Защото е много по-бързо. Онзи модел върви в ширина и се движи бавно. Той е като паноптикум. А „Захвърлен в природата” и „Възвишение” са като атака на крилото във футбола – врязва се бързо и навътре. Това, струва ми се, е художествено по-силно и по-интересно. Когато пишех „Джобната енциклопедия”, мислех, че най-важното нещо в литературата, е стилът. И там има жонгльорство с думите. После разбрах, че най-важното нещо в една книга са героите. Дали са достатъчно плътни и убедителни. –

Наистина ли смяташ, че хората не четат? Според мен все повече го правят.

Тук никога не са чели книги, няма и да го правят. У нас се чете много по-малко в сравнение с Франция, Англия, Германия, Русия. В пъти по-малко.

Защо?

Тук просто има по-слаб не просто литературен, а културен интерес. Това съвпада с разделението на Европа на Север и Юг. Югът е много по-културно незаинтересован. Не са само българите, а също испанците, италианците, гърците. На Юга му дай да пие мента, по възможност с мастика, и да се плицика в морето. Докато Северът е друга работа. Те са строги протестанти. Испания е интересен пример, защото там е имало сериозна литературна традиция и постепенно интересът към литературата е угаснал. Сега според статистиката там има по-малко четящи хора, отколкото в България. Което по всяка вероятност се дължи на факта, че българите лъжат в статистиката. Там едва 40 % от хората казват, че четат каквото и да било. Това е страшно малко. В България са 62%, доколкото си спомням.

Но в България все повече книги се издават. Това би трябвало да означава нещо.

Сигурно.

Кого четеш от българските автори?

Радослав Парушев. Харесвам го. Харесвам хора с добро чувство за хумор. Алек Попов има също такова. Разбира се, има български автори с много добро чувство за хумор, но нищо друго. Аз винаги съм предпочитал трагикомедията. А добрият писател владее всички регистри – трагично, комично и лирично. Ако владееш само два от тях, си малко куц.

Последната ти книга „Възвишение” е толкова отдалечена от съвременния език и време, че определено с написването й си поел търговски риск.

Аз пиша така, че да ми харесва книгата на мен, да се доближава до моя художествен идеал.

Кой отговаря на този художествен идеал?

Никой конкретно. Той би бил една особена смес между всички сатирици, които аз много харесвам – от Джонатан Суифт до Вонегът. Представи си как това се съчетава с хора с много тънка наблюдателност и поетичен език като Марсел Пруст, ако добавим и една-две щипки Хемингуей… Той е абсолютният майстор на късия разказ. Всичко при него е с подтекст. Като айсберг е. Последният съвременен голям писател според мен е Вонегът. Няма друг или поне аз не съм го открил… Всъщност, харесвам много и Стивън Кинг. Смятам, че той е най-големият гений на сюжета. И Джон Барт – най-добрият постмодернист. Забравих и Борхес. Но Джон Барт харесвам повече.

Какво би искал да преведеш?

Точно Джон Барт, струва ми се.

Възвисили ли сме се от времето, в което се развива твоята книга?

Не. Възвишението никога не е било национално качество, а само индивидуално. Някой човек може да го направи с цената на големи усилия. Народите са винаги дълбоко затънали в бита.

Какво включва възвишението?

В крайна сметка това е откопчване от егото. Способността да се вдигнеш една педя над себе си, над главата си. Да надмогнеш себичността и нарцисизма си, в някакъв смисъл – и инстинкта си за самосъхранение.

Това звучи като смирение.

Не мисля. Има хора, които са много високи духовно, а изобщо не са били смирени хора. Да кажем, Раковски. Както казвам и в моята книга: ние живеем в свят, обладан от Демиурга. И срещу него върви борба от две посоки – едната е по линия на любовта, а другата е с оръжие в ръка. И героят ми казва: ние с тези, които се борят през любовта, няма да се разберем никога, защото се борим с царството на Демиурга с оръжие в ръка. Но сме от една страна. Човек може да надскочи себе си в името на някаква кауза.

Имаш ли съвременни примери?

Сигурно има такива хора. Ето – отец Иван от Нови хан.

Има ли бъдеще православната църква в България?

Религията навярно няма да изчезне, поне в близка перспектива. Тя е мощна и ще продължава да привлича много хора при всички обстоятелства. Това е едно от най-сигурните неща, които имат бъдеще. Но въпросът за църквата е различен.

Защо религията е важна все още?

Най-вероятно защото отговаря на някаква много дълбока човешка потребност.

За обяснение? За спасение?

Мисля, че става дума за някакъв начин да се живее в зле устроен, измамен и враждебен свят. Религията е един от начините човек, който има такова усещане, да го преодолее и да живее в света с надежда и вяра в утрешния ден. Иначе светът може да изглежда царство на злото. А в царство на злото се живее много трудно. Тогава хората стават или дълбоко нещастни, каквито са традиционно атеистични народи като българите. Или правят стъпка встрани и започват да гледат на света по друг начин. През призма, през която той изглежда различно. Религията е такава призма. Тя снема злото от света. Заради това винаги ще има много хора, които да я споделят.

Защо българите са атеистични?

Не зная дали става дума за атеизъм всъщност. Българите са по-скоро традиционно еретическа нация. Неслучайно богомилството е най-силното нещо, което българите са дали на Европа. И то се е разпространило из целия континент. Има нещо в българския въздух, в тревите и горите, което е свързано с ереста.

Вероятно остава нещо, в което и българите вярват.

Единственото нещо, в което българите вярват, са ценностите на бита. Ние сме прагматични хора. Но като гледам, това не ни е довело кой знае докъде. И възниква въпрос – защо толкова прагматични хора живеят толкова неудобно. Защо толкова прагматични хора не са си създали една малка, уютна, добре подредена страна, както са направили чехите, да кажем? Странно е, че българите живеят сравнително зле. Разбира се, те не живеят чак толкова зле, колкото си въобразяват. Вероятно причината е смесица между културни и исторически дадености. Да вземем Първата световна война. Тя носи страшна катастрофа за България. Това е като удар с глава в стената при засилка, по време на възхода на държавата. Според мен българите до ден-днешен не са се съвзели от това. Тогава те губят смелост и започват да хитруват и да лавират: малко съюзници с Хитлер, малко със СССР, малко съюзници с когото и да било, само да не ни млатят. Това огъване пред силния на деня, пред историята, също се оказва губеща позиция. България има лош исторически късмет. От един момент нататък българската история е непрекъснато въргаляне по хълм надолу на човек, който се опитва да се изправи на краката си и все не успява да запази равновесие.

А ти в какво вярваш?

Вярвам в доста неща.

В мира между народите?

Задължително. Ние, впрочем, сме страшни късметлии, защото сме поколение, изживяло целия си живот в мир. Няма друго такова световно поколение. Не си даваме сметка колко жестока може да бъде историята.

Ако човек няма база за сравнение, няма как да оцени наличното.

Човек има чудесна база за сравнение, ако познава историята. Но хората са неосведомени. Моите двама прадядовци по бащина линия са убити в Първата световна война. Дядо започнал да работи на 11 г. в Котел. Ходел е в Балкана да сече камъни, да ги мъкне на рамо и от тях да прави точила, които после да разменя на бартер с турските села в околността срещу брашно. Дразня се, когато чуя някой да се оплаква в България. Това са разглезени от социализма хора, които просто не знаят какво би могло да им се случи, не знаят колко ужасен може да бъде животът.

Но историята ние я правим.

Де да знам…

Не е ли всичко свободна воля?

Не, разбира се, каква свободна воля?! Има исторически процеси. Колкото гравитацията е резултат на свободна воля, толкова и историята. За разлика от хората, които имат интереси и, следвайки ги, все пак са склонни да проявяват известни скрупули, държавите, които преследват своите интереси, са абсолютно безскрупулни. При хората може да има други мотиви. Любов, да кажем. При държавите интересът е единственото. Катастрофалната епоха на националните държави, започнала с Вестфалския мир през 1648 г. и свършила с Втората световна война, е характерна с нечувани жестокости. Появата на Европейския съюз, ООН след войната е опит да се неутрализира страшната септичност от политиката на националните държави. В нея няма човечност. Ние сме късметлии, че живеем извън тази епоха. А иначе ние живеем в много интересни времена. Следващата фаза на научно-техническата революция, развитието на комуникациите…

Как ще обясниш защо пишеш книги?

Имам нужда да споделя начина, по който съм преживял света. Може би за един- единствен път, това не знам. Другата причина е чисто естетическа. Аз харесвам красивите неща. И моята най-добра възможност аз да създавам красиви неща, е през литературата.