Митко Щерев: Само ако обичаш хората, можеш да създадеш хит

Звуците най-напред превзеха съзнанието, а после и тялото ми. Имах чувството, че се издигам нагоре, че небето е почти до мен. Просто трябваше да протегна ръка и да го докосна. И точно в този момент мелодията свърши. Стреснах се и видях, че стоя съвсем близо до китариста. Той ме забеляза, усмихна се и каза: – Митко, най-важното за музиканта е да има сладък пръст. Мъжете кимнаха утвърдително и останаха все така сериозни. Никой не разбра, че за първи път се срещнах с музиката. На другия ден помолих мама да ми купи устна хармоника. За акордеон пари нямахме.

из „Забравих си часовника на пианото”, Митко Щерев

Само няколко от безспорните хитове, които е създал, са достатъчни да събудят в душите ни задрямала нежност и носталгия по онези хубави български песни и легендарни групи, които като че ли вече не се случват, или поне не по този начин. „Душа”, „Молитва за дъжд”, „Блус за двама”, „Северина” на “Диана Експрес”. Освен на поп и рок шлагери, Митко Щерев е автор и на незабравимите мелодии от филмите „Адаптация”, „Осъдени души” и много други. И никак не е случайно, че именно той е удостоен със званието филмов композитор на столетието. Митко Щерев произхожда от бедно семейство, толкова бедно, че след 5-и клас се налага да отиде в пансион за сираци. Първият му музикален инструмент е и най-достъпният – устната хармоника. Но един ден, докато се разхожда из махалата в родния Ямбол,

Митко вижда акордеонист и този акордеон така го омайва,

че се превръща в негова мечта. И когато след време, в пионерската стая в пансиона, открива в един ъгъл бленувания акордеон, започва да свири на него – без никой да го е учил, сам-самичък, по слух.

Не минава дълго и самоукият акордеонист вече всяка вечер прави забави (иначе казано, купони) на своите приятели „съпансионери” с музикалните си изпълнения. Веднъж го чува ръководителят на хора в училището Христо Христов. Той веднага забелязва таланта му и го кани да започне уроци по акордеон в музикалната школа при читалището в Ямбол. За година и половина малкият Митко става толкова добър, че учителите му от пансиона решават да го изпратят да продължи образованието си в музикално училище и така от ямболския се мести в пловдивския пансион.

„Аз съм, така да се каже, държавно дете”,

с блага усмивка констатира днес композиторът. Явява се успешно на изпитите в Музикалното училище в Пловдив и го записват специалност „Фагот”. Защо точно фагот? „Защото много исках да свиря на тромпет, ама комисията, като ме видя такъв дребничък – метър и 56, отсече: „А не, не може да надува тромпет, на фагот, че се иска по-малко въздух”.

Първите благотворителни концерти, които композиторът направи неотдавна, тръгвайки да обикаля страната с програмата си „Филмовата музика и песните на Митко Щерев” бяха именно там – пред децата от двата пансиона – ямболския и пловдивския. Силни, емоционални и незабравими концерти.

Сериозни здравословни проблеми карат Митко да прекъсне за година, а после да продължи Музикалното училище, но вече с ударни инструменти, само и само да успее някак да го завърши. По това време започва, за да подпомага издръжката си, да свири в най-модерното тогава бирхале „Каменица” в Пловдив. От седем до десет, с ученическата куртка, тайно. Там го намира късметът му. „Така е то – ако нямаш късмет, може да имаш талант за десет човека, ама все тая”, смее се композиторът на столетието.

„Една вечер в бирхалето пристигна от София баскитаристът на Емил Димитров, който обикалял страната да търси пианист. Обаче търсел грамотен пианист, завършил музикално училище. Послушал ме, дойде и каза: Ти си! И така, мислих само една вечер, а на другия ден си взех куфарчето и на влака за София. Както написах в книгата си –

пристигнах в столицата с едно картонено куфарче и с ученически костюм.”

И така започва за Митко Щерев периодът на „Синьо-Белите” и обогатяващото общуване с големия музикант Емил Димитров. „Той беше велик, роден артист – художник (аз съм виждал как рисува – прекрасно), актьор – приет номер 1 във ВИТИЗ, без никакви връзки и освен това – страхотен акордеонист”, разпалено говори за маестро Димитров маестро Щерев и напомня, че именно Емил Димитров е единственият български композитор, който има няколко хита, оглавили музикални класации в различни страни в Европа. ”Нещо повече, аз лично съм седял 71-а година на Шанз-Елизе в Париж, когато Емил беше на върха на славата си, и край мен минаваха французи, които си тананикаха „Моя страна, моя България”. Разбира се, във Франция тя беше известна с друг текст”, спомня си Щерев. И продължава със спомените: „Емил имаше страхотен, безпогрешно работещ часовник за това какво да напише, какво ще се хареса, какво ще стане хит. Едно от нещата, които научих от него, е как се пише хит”. Бързо любопитствам каква е рецептата, а тя от устата на композитора на „Душа” и „Осъдени души” звучи така: „Точна формула няма, но трябва да знаеш в държавата, в която живееш в дадения момент, от какъв музикален стил имат нужда хората – от реге ли, от нещо бавно и лирично ли, от испанска балада или от нещо бързо. Трябва да чувстваш хората като едно цяло, да ги усещаш. И може би, най-важното – да ги обичаш. Само така се получава хит!”

Питам го колко са неговите хитове, кои са песните, които той самият отличава от другите, кои са му най на сърце?

„Безспорни хитове станаха „Адаптация” и дуетът ми от филма „Скъпа моя, скъпи мой” –

на Милица и Илия Ангелов, също и мелодията от филма „Осъдени души”. Хитове са, все още ги пускат, и песни, които съм написал за “Диана Експрес”. На първо място слагам „Блус за двама”, песента известна повече като „Две праскови и две череши”, „Утре” или позната също като „Сутрин”, „Северина”, „Влюбено сърце”, „Молитва за дъжд”, „Душа”… Имам хитове и от други изпълнители – например „Усмивката”, която написах за Трамвай №5.

Иначе имам написани над 250 песни.

”В числото на тези стотици песни има много повече хитове от скромно изброените от композитора, но той не измерва значимостта на направеното от човек в изкуството с броя на хитовете. „Песен може да напише всеки. Песента е къса форма. По-скоро филмовата музика е тази, която изисква от композитора голяма обща култура и също – музикална култура, защото драматургията във филмовата музика идва от оркестрацията. И трябва да имаш непрестанно една обща представа за цялостност – всички парчета, които ще прозвучат във филма, трябва да звучат едновременно в главата ти, да ги чувстваш като едно цяло. По това филмовата музика прилича много на писането на роман.”

„Забравих си часовника на пианото” – така Митко Щерев е озаглавил автобиографичната си книга. Писателството така го обсебило и увлякло, че написал и втора, този път роман: „Гостенка от космоса”. Историята е малко фантастична, започва с извънземни, а героите, измислени от Митко Щерев в процеса на писането, упорито заживели собствен живот и надделели над автора си в края му. Сега на път е третата книга с работно заглавие: „Възходът и падението на естрадната певица Мими”. „Образът на Мими ще бъде една компилация от образи на певици, а историята ще разкаже как са станали певици в онова абсурдно време, когато имаше само едно радио – националното, и един завод за грамофонни плочи – “Балкантон”. Е, няма такава ситуация!”.

Митко Щерев

не обича да върви по утъпкани пътеки, не му е интересно да бъде занаятчия.

А през 1973 година се почувствал точно така – рутинно, занаятчия. Вече бил написал над 150 песни за Емил Димитров и Лили Иванова, над 300 аранжимента за Националната телевизия. Решил да рискува и да създаде рок група, защото рокът е територия на свободата и експеримента. Ето така се родила легендарната “Диана Експрес” и първият й албум, който той и написал, и изпял.

„Големите победи на един композитор са, когато е написал нещо нестандартно, а то е станало известно. Примерно такава е „Молитва за дъжд”- тя няма припев, кантото в първата част е речитатив – никой не може просто да я запее”, неуморен и сладкодумен събеседник е маестро Щерев. Предстои му скоро празник и голям концерт по повод 40-годишния юбилей от създаването на неговата рожба – “Диана Експрес”. През живота му дотук са се случили толкова срещи, раздели, невероятни приятелства, немалко предателства. Но винаги с всички е бил прям и откровен. „Което мисля – това и казвам, може би затова понякога имам проблеми, но не мога да бъда различен!” А това, което го радва днес извън музиката и спечелените битки, това, което го прави истински щастлив, са прекрасните му дъщери, двамата внуци и любимата внучка, семейството. „Това е чудото на природата, в това е истината – ако ги няма децата, то ние, родителите, не бихме могли да остаряваме нормални.”