Николай Волев: Аз съм Господин за един ден

Режисьорът Николай Волев е автор на едни от най-хубавите български филми като „Господин за един ден”, „Маргарит и Маргарита”, „Двойникът”, „Да обичаш на инат” и други. Той е създател и на редица документални ленти, сред които „Дом No 8. На тазгодишния „София Филм Фест” Волев се завърна с нов филм след 16-годишно мълчание – любовната история „Извън пътя“. За любовта, брака, бягствата, мълчанието, битките и вярата е следващият разговор. Такъв един откровен, какъвто си е Волев.

Г-н Волев, мълчахте 16 години. Защо?

Има кратък и дълъг отговор. Краткият е, защото така е трябвало да стане. Дългият е: мълчах по няколко причини и всички те са в мен. Не търся вина извън себе си. Истината е, че не можах да понеса катастрофата, която сполетя България след 1989 година. Тя ме смаза, смачка ме, разби ме. Тънка кожа ли имам, глупав ли съм, наивен ли съм… Очаквах всякакви хубави неща да се случат, а то стана точно обратното. Понесох го много тежко и се махнах от София. Избягах от свинщината тук, за мен тя беше непоносима. Вероятно помните как тогава се стреляха и убиваха по улиците всеки ден. Жестоки времена бяха, бездушни времена. Сега е малко по-поносимо…

Така се получи, че емигрирах в собствената си страна – в Странджа, край морето. Изолирах се, за да оцелея, за да оживея психически. Не е лесно да се издържи толкова години в самота, в уединение. Разбира се, че ми се искаше да правя филми, обаче трябваше да избирам. Махайки се от София, аз се спасявах от ужаса на новото време. Така оцелях, оживях. Лошото беше, че когато не работиш, започват да ти минават разни черни мисли, да не ти стигат парите. Но стисках зъби и чаках да дойде моментът.

Навремето сте избягал в Лондон, където сте учил кино, но после сте се върнал. Съжалявате ли?

Не съм от хората, които съжаляват за каквото и да било. Въпреки че в най-черните години след 1989-а имаше моменти, в които си казвах: „Как можах да съм такъв глупак и да се върна”… Но аз много силно страдах от носталгия в чужбина. Така съм устроен, такъв съм по природа. Срещал съм в Англия емигранти, които не са имали никакъв проблем да живеят в чужбина – душата не им трепваше изобщо. А мен ме болеше от мъка по Родината. И душата, и сърцето. Нямаше как да не се върна.

Какво бихте казал на младите, които сега искат да заминат? Или на тези, които са извън страната и се чудят дали да се върнат?

Да правят това, което им е на сърцето. Ако искат да заминават – да заминават, ако искат да се връщат – да се връщат. Младите сега са много интелигентни, не са глупави. Никой не бяга от хубавото, всеки бяга от лошото. Страшно е, че избягаха най-интелигентните, най-образованите. Не че тук не са останали такива млади хора, просто повечето са навън.  Тъжно!

Имаше ли момент през тези години, в който да сте си мислел, че сте творчески изхабен?

Имаше. Питал съм се: „Дотук ли бях?” Но все си казвах: „Дано да не е така.” Обаче изкуството не можеш да го насилваш, не става. Всъщност, нищо с насилие не става. През цялото това време силно се надявах да не съм се изхабил. Отдъхнах си, като се запалих да правя филм отново.

Как стана това? Какво ви провокира да снимате пак?

Дойде ми музата, желанието, поривът, вдъхновението, духът за работа… Всичко това беше поумряло, но се възвърна. Внезапно получих вДУХновение. Иначе съм от хората, които имат склонност съм депресии, душевни пропадания. Но какво да се прави, не може само нагоре да се върви.

С какво новият ви филм „Извън пътя” е по-различен от любовните филмови истории досега?

Любовните истории ги има откакто свят светува, а филмовите – откакто се правят филми. Как да кажа с какво е по-различна, като не съм изгледал всичките хиляди, десетки хиляди любовни филми по света. Със сигурност обаче историята в моя филм е искрена, дълбоко лично моя. Надявам се, че е и вълнуваща. Като външност любовният триъгълник не е непозната за хората ситуация, но вътре се опитах да стигна до някои потайности на взаимоотношенията между мъжете и жените, които се надявам да са любопитни на зрителите. Не смятам, че правя революционни открития, за мен по-важно е майсторството, с което разказваш дадена история. Една известна английска поетеса твърди, че на света има само една история и тя е следната: „Той и тя се обичаха, изведнъж той престана да я обича.” После се поправя и казва – не, има още една история: „ Той и тя се обичаха, изведнъж тя престана да го обича.”

Защо се спряхте на темата за любовта и брака?

Защото имам и любов, и брак – бая години брак, даже два брака. Имам 18-годишен стаж от първия си брак и още 30 години от втория. Това си е сериозен брачен опит. Така че избрах темата на базата на личните си преживявания. А и съм от хората, които не могат да се оплачат от липса на любов. Получавал съм страшно много любов, дано и аз да съм дал толкова или поне приблизително. Щастлив съм – обичан съм и обичам. Какво по-хубаво от това!

Темата на броя ни е за дългия брак. Има ли, според вас, ръководство за оцеляване?

Ръководство може и да има, но не съм го чел, затова не мога и да давам указания. Дългият брак е сложна работа. Човек по природа е егоист, има вродено чувство за самосъхранение, и когато то се съчетае с това на брачния партньор, се иска и дипломация, и разбиране, и способност за прошка, и умение да разбираш другия, да вникваш в него. Всеки е прав за себе си, страшното е, но когато забравиш, че и другият има своята истина, тогава конфликтите са сигурни. Най-важното е да можеш да кажеш: „Сгреших, прощавай. Ама искрено, не от немай къде. И да се покаеш!

А рецепта за добро кино има ли?

Може и да има, но аз не я знам.

За какво бихте направил днес документален филм?

Изкушавал съм се от разни актуални неща, но съм се спирал, защото няма чуваемост в обществото ни. Малко загубих вяра в гражданското общество у нас. Виж, в румънското не съм загубил вяра. Съседите ни дишаха прахта в началото на промените, но сега дръпнаха, не можем да им видим и гърба дори – толкова напред отидоха. Явно няма достатъчно материал за гражданско общество у нас. Защото България по исторически причини е страна главно на селяни. Не го казвам като обида. Това е факт – гражданите са малко. И докато те не се увеличат достатъчно, няма как да стане гражданското общество. Ето, аз съм трето поколение гражданин, но най-малко десето трябва да съм, за да имам самочувствие на гражданин.

Актуален ли е и сега филмът „Маргарит и Маргарита”? Какъв щеше да е сюжетът, ако го правехте днес?

Тогава, преди 89-а, хората бяха шокирани от зверското поведение на един разпасан, самозабравил се партиен функционер. Ако правех филм за ситуацията днес, щеше да е пет пъти по-страшно. Помним онези времена – в края на 90-те и първото десетилетие на XXI век, когато масово вилнеха банди из страната. Когато хора биваха отвличани, измъчвани за откуп с рязане на части от тялото. Когато се извършваха показни убийства посред бял ден… Да не говорим за пълното отсъствие на правораздаване, за наглост на политици, за липсата на всякаква социална справедливост, което продължава и до днес. Филмът за новото време щеше да се получи много по-страшен, но сега не ми се правят такива филми. Нямам психическите сили за това. Да, ще отмине и този период, но още много време ще е нужно, за да се появи истинска съпротива срещу беззаконието и дебелооката разпасаност на овластените.

Кой е днешният Господин за един ден?

Аз, например, съм Господин за един ден. Познавам и други такива, срещал съм ги, но рядко. Ние сме непрактичните хора, ветрогонците. Също като Пурко и мен най-много ме бива да купя скъпо и да продам евтино. Съдба – не ставам за търговец. Добре че около мен съм имал все практични жени, та съм оживял. Особено благодарение на втората ми жена, Доротея. Иначе можеше и да ме няма. Даже 100 процента сигурно е, че вече нямаше да ме има на тоя свят.

В  “Господин за един ден” героят на Тодор Колев – Пурко – произнася репликата „Мама му стара и живот!”, неразбирайки какво се случва около него. Вие самият имате ли отговор на въпроса какво се случва около нас?

Също нямам обяснение и често си казвам: „Мама му стара и живот”. А преди 6 месеца си казах: „Мама му стара и рак”. Получих го по наследство, баща ми почина от рак на белия дроб. Но аз съм голям инат, ще се боря…

Как бихте описал живота си?

Като на най-щастливия човек, когото познавам. Не може да бъде нещастен човек, който на акъл не е мръднал от 18-годишната си възраст. За жалост на околните.

Има ли път, по който сте искал да поемете, но не ви е стигала смелост?

Не. Аз съм безразсъдно, откачено, лудешки смел. Всеки шанс да тръгна по някакъв път, колкото и неизвестен и опасен да е бил, съм го използвал. Това не е много хубаво в житейски план, но това съм аз.

А в какво вярвате?

Вярвам в добрите човешки отношения, в любовта, в изкуството. Много е хубаво, че го има изуството – то е спасителното ни островче. Вярвам в духовните неща повече, отколкото в материалните. Но сега мнозина са се вторачили в материалните и все повече се увеличава това вторачване. Страшно тъжно ми става за такива хора.

 Със съдействието на София Филм Фест