Той се пали и вълнува като младеж, когато заговори за работата си. Емоционалното му отношение към изкуството обаче не затъмнява ни най-малко аналитичния му поглед и преценка. Обича промяната. Не може да стои на едно място. Буквално – в пространството, и естетически също.
Николай Панайотов е роден през 1956 г. в София, завършва специалност стенопис в Художествената академия, после преподава същата специалност, докато преди 20 години случайно стечение на обстоятелствата го отвежда в Париж. “Никой никога нищо не е напуснал. Няма значение колко далеч си и къде си, всеки носи в себе си мястото, от което е тръгнал и което го определя”, убеден е Николай. И с него е точно така. В Париж има ателие, много работа, колекционери, които търсят и купуват работите му. Но в България има свобода, има уникални неща, които го вдъхновяват. И непрекъснато се завръща…
„При мен има някаква патологична драма на омръзването, която ми струва много скъпо. Не мога да заседна някъде,
не мога да заседна и в творчеството си и това води до икономически негативи,
защото често моята публика, моите колекционери искат да имат картина, каквато са си купили преди пет години, но аз вече не правя такива картини. Защото ми е скучно, защото не ми е интересно”, казва Николай.
Ако не изненадва постоянно сам себе си, значи не си струва. Вярва в инстинкта на публиката, която чувства вибрациите на автора, когато е честен, когато говори с език, „който е във въздуха на времето”. За съжаление често има и „мързелива публика” – такава публика си остава на вълната на имитацията, видяла, че някого го харесват, и тя иска да се включи в това масово, стадно чувство. Обаче само искреното изкуство според Николай, което е честно, ново и свежо, само то си намира място. Рутинните работи, които всеки художник така или иначе прави, както и той самият обикновено не вървят и задръстват ателието.
В севлиевското село Стоките преди 20-30 години Николай купил една стара, изоставена балканска къща, недостъпна – до нея се стигало само по една пътека, истинска къща-скривалище. А наскоро, преди пет-шест години, забелязал, че сградата на училището в селото е абсолютно изоставена – отдавна там нямало ученици, а архитектурата й е все така феноменална – широки стени, типична сталинска архитектура на ”казармена безразличност” и впечатляващи пропорции. Какво по-идеално място за съвременно изкуство! И така, плод на поредната закономерна случайност в неговия живот, Николай създава проекта „Бялото училище”. След като купува училището от общината в Севлиево, рехабилитира го в бяло, превръща го и в ателие, и
в галерия, и в убежище, и в съвременен манастир за правене на изкуство
Сред белотата на училищните стаи художникът и неговата втора съпруга Лариса Илиева, която също е живописец, рисуват, живеят, посрещат приятели и колеги от България и Франция. Това не е място за пленери, не е стандартна галерия, по-скоро е място за чиста импровизация и игра на въображението. И точно такъв тип пространства трябва според Николай да има навсякъде. ”У нас битува отдавна мнението, че културата е нещо в миналото, че е зарита някъде из археологическите пластове, в тракийските гробници, а това е проблем. Това не е нашата култура, ние имаме своята, днешната култура, която днес създаваме”, споделя емоционално Николай. Според него това, което липсва в България в момента, са места за модерно изкуство. И идеята на това училище е именно да е отворено за съвременно изкуство, подобно на много фондации и музеи, каквито има във Франция, в Америка.
0 Коментара