Няма такъв човек

През 1937 г. Данийл Хармс пише една миниатюра за човек, който няма очи и уши, нито коса, нито уста и нос. Нямал даже ръце и крака. Всъщност нищо нямал. Та затова и по-добре за него да не говорим.

Шейсет години по-късно Людмил Станев издава книга, озаглавена „Няма такава книга“. За себе си твърди, че не е писател, въпреки че оттогава излизат и неговите „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „По-малко“, а наскоро беше издадена и последната му книга „Рязко“. Не знам дали може да се вярва на такъв човек. Има ли го въобще, няма ли го… Аз все пак се срещнах и разговарях с него – ето думите му, пък вие преценете сами. А за да разберете каква е връзката между него и Хармс, трябва да прочетете и двамата, ако вече не сте го сторили. Нека това интервю бъде само малък ордьовър за възбуждане на любопитството и апетита.

Понеже все пак си писател, да започнем с литературата. Кажи ми, ако ти беше министър на образованието, кои автори и с кои произведения би въвел за задължително изучаване в училищата? И защо?

Такива, които имат хуманни послания. Примерно „Улица Консервна“ трябва да бъде вътре. „Швейк“, Чехов, Гогол няма да го схванат, Марк Твен, Нушич, Казандзакис задължително. Това са авторите, от които съм учил някои работи. Имат послания. Всеки текст, който има послание, има по-дълъг срок на трайност.

Тежнееш към писатели с чувство за хумор…

„Улица Консервна“ е и смешна, и тъжна. Това е голямата фигура – да направиш композиция, каквато Моцарт прави – вкарва и жизнени моменти, и реквиемни части.

Спомена Казандзакис. Кое негово произведение? „Алексис Зорбас“ ли? Или „Последното изкушение“?

„Зорба“ е най-популярното. Може би заради филма. Там е първичната свобода, запазените валенции на свободния, нормалния човек. Но аз бих сложил „Капитан Михалис“. Там е живопис.

А за Хашек?

При него конструкцията на романа, главният герой и абсолютната антивоенна фактура, която е поднесена по най-смешния начин. „Параграф 22“ е също такава книга. Който ще иска да става военен, да ги прочете тия книги и тогава да решава.

Кои от българските хумористи припознаваш за свои учители? И кои съвременни автори смяташ, че са на ниво?

За съвременни няма да говоря, че тези хора, които пишат, са много обидчиви. Иначе Чудомир има един незлоблив хумор, който доста хора го смятат за битов. Това са много чисти, много кратки текстове, в които, дори и с подигравателност, има някаква симпатия към героите. Мирон Иванов има хубави текстове. Стратиев има страхотни сценарии – „Равновесие“ е един от най-хубавите български сценарии и е имал шанса да попадне на Людмил Кирков – един от нашите най-добри режисьори. Той е тих, неуловим, не е от тези, които крещят, светла му памет. Едни от най-качествените филми са негови, такива малко по Чеховски – ужким нищо не става, пък има едни дълбоки драми.

Кръстьо Кръстев?

Кръстьо беше най-добрият ми приятел в редакцията на вестник „Стършел“, той си замина без време… Бяхме много близки. Кръстьо Кръстев е един различен човек… Всъщност, той не беше хуморист. Беше с една мека ирония, с една дълбочина и в същото време светли му бяха текстовете.

Твоят хумор е доста елитарен, човек трябва да е начетен, че да го разбере. Един постмодерен изказ, в който правиш много препратки към други произведения, използваш скрити цитати, алюзии и човек, ако не е достатъчно на ти с литературата и не е чел, няма да разбере за какво става въпрос. Как виждаш ти Чудомировия хумор, народния, битовия хумор спрямо твоя, Людмил-Станевски хумор – малко интелектуален, малко елитарен?

Минали са много години от Чудомир. Тогава такива са били вестниците, били са малко и са искали подобна насока. Има една приятна мекота при Чудомир. Докато при мен… Аз чета много литература, чета Уди Алън, чета Марк Твен, Монти Пайтън гледам и намирам, че това са хора, с които сме точно от една порода. Но да, разбират ги само хора, които имат предварителни познания. То си е малко бутиково.

Възможно ли е този хумор – бутиков, интелектуален и елитарен, да бъде и популярен?

Това много-много не ме вълнува, плюс това нека да си бъде като таен знак, нещо като секта да станем хората, които харесваме този тип изразяване. Имам приятели, с които си говорим с фрази от „Дванадесетте стола“, и ако има други хора, които не са ги чели, мислят, че говорим  на унгарски. Или от „Златния телец“. Или като кажем: „Анушка вече разля олиото“, човек може да стои така и да мисли, че ние не сме нормални. Но това са кодови думи за една определена група от хора, аз не знам колко са, хиляда ли, преди бяха пет хиляди, по тиражите, ако съдя.

Добре, но ето, че доста от хората в желанието да бъдат популярни залитат в един хумор доста първичен и примитивен, който се харесва на масите. Докъде слагаш ти чертата на компромиса?

Аз имам изграден вкус към един вид литература и не мога да си позволя да правя хумор от кръста надолу. А пък тези, които го правят за популярност, те са някакви като нашите куци футболисти – получават много пари, но не правят нищо. Човек трябва да си избере. Това, че се плаща за нещо в тази страна, не означава, че то е качествено и полезно.

Защо е низвергнат смехът? Имам предвид, че на смешното сякаш не му се полага да бъде „висока литература“.

Ами защото смеещият се човек не може да бъде наплашен. Човек, който се смее, някак си е свободен. То нали в Умберто Еко, в „Името на розата“ търсеха една книга, мисля, че на Аристотел беше, да не сбъркам нещо. Та църквата я беше забранила, книгата за смеха.

Кои са образците на „висока“ смешна литература?

Безспорно Хелър с „Параграфа“. Чехов има един тих, кротък смях, особено в първите му разкази, когато се подписва като Чехонте. Венедикт Ерофеев, страшен е… Има много, ако бях вкъщи да си погледна библиотеката, щях да се сетя.

В твоите текстове, каквото съм чел и от по-старите ти книги, ти създаваш един свят на неограничената метаморфоза. Там всичко е възможно. Играеш си със света, моделираш го. Ако можеше да го направиш наистина, как би моделирал нашия свят? Щеше ли да прилича на текстовете ти? Реалният наш свят, в който живеем. Или, да речем, българският ни свят.

Като визия ли?

Като идеи, като справедливост, като подредба, като основание.

Може би бих заложил на образованието, на чистотата, по-скоро на семплост в желанията за имане, за притежание. Иначе предполагам, че визуално ще прилича на Тоскана. И малко на Тасос. А иначе за самите хора, много е трудно…

Какво им липсва на хората? Какво би искал да им дадеш повече? Цветан Тодоров казва, че това, което ни липсва, е почтеност.

Това е така. Аз забелязах, че когато почина Желю Желев, дадоха кратки интервюта с много политици и всичките споменаха колко е почтен. Очевидно това е нещо, което го няма, и прави впечатление. Нали помниш? Значи това прави впечатление. Почтеност и понижен праг на искане за притежание. Патологична алчност тука има.

Абсурдизмът е твой любим литературен похват. Какво ще кажеш за абсурдите на живота? Кои са любимите ти житейски абсурди?

Е, тия, които не завършват с телесни повреди. Ние тук сме малко извънредна ситуация. Навремето, когато поставях Пинтър един път, понеже тука беше абсурдна страна и абсурдният театър звучеше като реализъм. И нямаше публика. Така че, той и Йонеско го е казал, в страни, в които ценностната система е обърната, абсурдът става реалност. Той е интересен само в страни, в които нещата са нормални, но вече в Европа мисля, че няма страна, в която да са нормални нещата.

Кое е абсурдното на нашия живот?

Безогледност, арогантност, обърнатата ценностна система. Който краде и притежава много пари, вече е пример за подражание. Скромният, почтеният човек е мухльо, който просто е достоен за съжаление. И много други такива антагонистични неща мога да кажа.

Ти чрез думите си много свободен. Доколко свободен се чувстваш в личния си живот? Чувстваш ли се свободен по дух, свободен да правиш това, което искаш?

Да, чувствам се. Това води до малко негативи относно чиновници, хора, които се познават в текст например. Но това не са ония години, в които са убили Хербст или Гео Милев. Макар че тука малко към диктатура ми се струва, че ще отиде работата. След известно време, но това е само хипотеза. Чувствам се свободен, но забелязвам, че с годините се появява една необяснима тревожност. Но това вероятно е от възрастта…

Тъкмо щях да те попитам уморил ли си се. В новата си книга „Рязко“ имаш едни такива елегични разкази…

Не, спрял съм малко да си поема въздух и продължавам да плувам.

Искам да ти цитирам едно твое изречение от „Рязко“: „Никога няма да стана по-висок от тази целувка“. Какво е за тебе любовта?

Необходимо условие да се чувстваш жив. И единственият антагонист на смъртта.

Много ми хареса твоят разказ „Криле на желанията“ от сериозните в последната ти книга. Пречи ли ни човешкото да се извисим?

Трябва Милен Русков да питаш, защото това му е поантата – „помогни ми да те възвися“.

Нищо, ти ми кажи какво мислиш за тази вечна опозиция и неразделно свързана двойка.

Философът беше казал: „Човешко, твърде човешко“. Ако не вреди на другите, то не пречи, това са нормални неща. Но за жалост, като се вгледаме наоколо, светът става все по-неуютен за живеене и нещата не са чак толкова човешки. Ако си спазваме десетте божии заповеди, другите дребни човещинки не са проблем.

Словото при теб е едновременно и инструмент, и цел. Ти го демистифицираш, профанизираш, доста го тормозиш…

Опитвам се да му правя деструкция, после пак да го сглобявам… Бих искал повече да говорим за това, че аз съм артист, не съм писател. Артист в общоприетия смисъл на думата, не в българския смисъл.

А може би и като Остап Бендер малко? И той е един добър артист…

Да де, но нямам такива таланти.

Той е изключително талантлив, да.

И защото има добри бащи.

Каква е твоята подсъзнателна и неизказана цел, какво би искал да постигнеш, освен чисто забавление, с текстовете си? Блазниш ли се от идеята, че твоите текстове имат някаква обществена значимост? Накъде искаш да бутнеш общественото съзнание?

Към някаква мекота и слънчевост. Към някакво лятно усещане, дори и в зимата. Забелязвам едно голямо ожесточение и настървеност в хората. То вероятно идва от момента, в който живеем, и мястото. Но пък има едни оазиси, където се събират приятелски групи, и там си е винаги лято. Използвам като метафора лятото, като сезон, в който не сме облечени, не сме се скрили зад шапки и шалове.

Тоест да станем по-добри?

Това е задължително. Но и по-общуващи, по-прощаващи, по-иронични вместо зли.

Кои са любимите ти места, когато пътуваш – кафенета, музеи, на площада, улицата? Когато пътуваш в чужбина, където не си бил, къде обичаш да отидеш, да прекараш времето си? Къде ти е любимото място?

Музеите задължително ги посещавам – някои с особено внимание, други – по-бързичко. Много обичам автентични места, които не са туристически. Тоест, встрани от потока, в който водят гидовете. И там е по-любопитно да се отделя и да стана част от този пейзаж, да не ме забелязват като чужденец. Така можеш да си го разтвориш в себе си и после да си го напишеш или да си го представиш пак.

Какви музеи обичаш? Освен литературата, какво друго?

Изобразително изкуство. Живопис много обичам да гледам.

Кои са ти любимите?

Импресионистите.

Музеят Д’Орсе?

Да. И там забелязах един феномен. Ван Гог нали е най-отгоре, неговата стая. При другите се усеща, че това са стари работи, те са от сто години някъде. В залата на Ван Гог имам чувството, че той е отишъл примерно до тоалетната и не е завършил картината, но цветовете стоят все едно току-що са положени. Имам много приятели художници, може би затова. То това нещо трябва някой да ти помогне, за да се научиш да гледаш. Пък и художниците не те обременяват много с философски претенции и такива работи. Те каквото имат да казват, го казват в картините.

Кое изразно средство е по-мощно – словото или изобразителното изкуство?

Музиката е най-мощното. Защото няма посредници. Говоря за класическата музика. Колкото пъти – няма значение, сто или триста пъти – съм слушал финала на „Дон Жуан“ – това за мен винаги е потресаващо изживяване.

А блазниш ли се от това да рисуваш? Рисувал ли си, свирил ли си на инструмент?

Не мога да свиря на инструмент. Един-два пъти направих сполучливи портрети на мои приятели, скицирани, вероятно защото много ги обичам. Иначе не мога да рисувам. Имам толкова приятели големи художници, че не се налага да рисувам. И на тях не им се налага да пишат.

Актьор ли си в живота?

Не. Бих казал – артист. Не мога да бъда лицемерен. Бързо ми личи кога нещо ми харесва и кога – не. В тоя смисъл не съм актьор.

Един човек на изкуството трябва да владее похватите на лъжата, нали? Кога лъжата е готина?

Готина е, когато не ти носи полза на тебе, който казваш тази лъжа. То се нарича шега тогава.