Орлин Горанов: Творците се опитваме да не стареем, направо мрем

Господин Горанов, всички напоследък се чудят как сте отслабнали? Диета ли пазите, на йога ли ходите?

Какво им става? Нищо не съм правил, на същите килограми съм си. Може да съм свалил два-три или пък да е заради земното притегляне. Не обръщам внимание на тези неща. Ако съм минал пред период с повечко стрес и екшън през изминалата година, вероятно така ми се е отразил.

Такава ли беше тринадесетата година от новото хилядолетие за вас? Стрес и екшън?

На мен ми върви обикновено на фатални дати, не съм фаталист, здраво стъпвам по земята и подобни равносметки не могат да определят пътя ми. Не съм от хората, които сутрин, като станат, си четат хороскопа, за да знаят как ще им мине денят. Много бързо мина някак за мен 2013-а, не знам защо дните течаха уж бавно, а самата година се изниза като дим през комина.

Успешна трябва да е била?

Като цяло, да. Човек, ако си гони нещата, те се случват. Вярно, времето е криво, криза е, но съм оптимист, че всичко ще отмине. Както отмина 21 декември 2012 г. и не стана апокалипсис. Май краят на света се случва само в главите ни. Така че, когато си пренаредим приоритетите, ще започнем да живеем нормално.

Никога ли не страдате от депресия? Нищо ли не смущава вътрешния ви баланс?

Българинът е свикнал да вика неволята. Не обича сам да вземам решения и да си оправя проблемите. Явно обаче тази рецепта не работи. Да се хващаме сами да си оправяме колата и да вървим нанякъде! Най-ценното, което губим през последните години, е нашият живот. Минутите, часовете и дните, които се изнизват ей-така от ръцете ни, без нищо да сме направили, никой не може да ни ги върне. Няма втори шанс. Всеки божи ден, в който не съм успял да направя нещо, което съм планирал, за мен е загубено време. Занимаваме се с неща, които въобще не са ни работа, всички в България разбират от футбол, медицина и пр. Навремето имаше един много хубав филм с това заглавие -„Специалист по всичко“, жалко, че не сме си взели поука.

„Оставка“ викате ли?

Не викам „Оставка“, защото не виждам смисъл в самоцелната критика. Тези хорица, милите, които са на улицата, О.К., адмирации за това, че по някакъв начин се събуди гражданското общество, но да не се съобразяват с елементарни закони в държавата, а и с чисто човешките, да се държат вандалски… Във всяко населено място след 22 часа е забранено да се вдига шум, да се правят зулуми. Мисля, че подобни прояви са меко казано криминални. Има много цивилизовани начини, по които бихме могли да си решим проблемите, крайно време е улицата да спре да командва държавата. Докато тя командва, ще бъдем все на това дередже, а то става все по-лошо и по-лошо.

Философите казват, че всеки застой е равносилен на регрес, а от 1990 г. насам нищо ново не се случва под това небе. Гледаме едни зомбирани, обезверени хора, които живеят като раково болни от ден за ден, да ме прощават, без мечти, без никакъв поглед в бъдещето. Това е брутално! Да не забравяме, че и раждаемостта е сведена под нулата, ние се топим като нация. Много лошо е изместен центърът.

Изправяли ли сте се пред много труден избор в личния си живот или в работата?

Досега не съм имал дилеми на живот и смърт. Не знам, може би ние, които се занимаваме с някакъв вид изкуство, имаме по-развито шесто чувство, някак предусещаме нещата много преди да се случат. Защото сме по-чувствителни.

Сега за какво мечтаете, какво планувате, какво искате най-много?

Не знам.

Май и вие сте се оставили на течението?

За жалост това е страшно заразно. Ако се опитваш да бъдеш нормален човек и да живееш по правилата, без да лъжеш никого, те смятат за глупак. Като се започне от движението по пътищата – всеки се опитва да те изпревари, да те намачка, да те притесни, да си покаже новата кола, колко коня има, и се стигне до това, което денонощно бълват медиите. Отваряш вестника, пускаш телевизора – само негативна информация и напрежение. Не знам защо се прави, но то рефлектира върху живота на хората. Защо например в Япония има пълно информационно затъмнение? В добрия смисъл го казвам.

Така ли? Японците са информационно затъмнени?

Да, там даже и сателит да си сложиш, не можеш да хванеш нищо, освен техните телевизии, които са уникално позитивни. Бил съм три пъти в Япония за дълги периоди и съм обиколил почти всички острови.

Японските медии не съобщават ли световните новини?

Не. Какво значи „световни новини“? Кой определя? Кое е „световна новина“? Защо трябва нонстоп само помия да хвърчи? Не се ли случват хубави неща на тази планета, толкова ли няма нещо нормално и позитивно, за което да се говори? Няма ли вече за какво да се зарадваме, или се крием зад „световните новини“? Ако ти сложат лайна на масата, защото цял свят ги яде, и ние ли трябва да ги ядем? Извинявайте, че съм толкова директен, но наистина мисля, че това трябва много бързо да се промени. Негативизмът се отразява и върху децата ни. Няма как да живееш затворен в златна клетка и около теб всичко да вони. Както и това – бай Пешо от Чукурово си купил S-класа последен модел мерцедес, а тоалетната му е още в двора. На гол тумбак – чифте пищови.

Познавате ли такива екземпляри?

Познавам много хора, които нямат дим в гъза, както се казва, но като си купят нещо скъпо, стават вече ВИП персони. А не си е направил труда поне да си измаже къщата, да си оправи оградата или да си смени потрошените керемиди. Това са ангажиментите на обществото – не може да искаш държавата да се оправи, без ти да допринесеш за това. Както беше казал Кенеди: Не питай какво ще направи Америка за теб, а какво ти си направил за Америка. През последните години се нагледахме на интересни неща, на идиотите в парламента, ама, чакайте – нали вие ги избирате? Ходите по митингите, ядете кебапчетата за два и петдесет, доволни сте, а после тези са маскари! Същата неизмазана къща, само недоволни и критикари.

Като споменахте Кенеди, вашето семейство също стъпи на американска земя. Дъщеря ви Жаклин, която завърши лицей във Виена и очаквахте, че ще продължи да учи на Стария континент, сега е студентка в Щатите. Това радва ли ви, или сте тъжен?

Съдбата си знае работата. Дъщеря ми беше на 3 г, когато със съпругата ми Валя дойдоха при мен в Германия. Работих там три години. Още тогава тя счупи всички граници – тръгна на детска градина, през първата седмица започна да си общува с германчетата, въобще вписа се напълно в картинката. След това учи няколко години в немското „Ерих Кестнер“ тук в София и решихме да я изпратим във Виена. Имаме приятели, които живеят там и детето им учеше в същия лицей. Жаки беше в т.нар. европейска паралелка, в която се преподава и френски, впоследствие научи и английски, който беше задължителен. Като прибавя руския и латинския, сега знае към 5 езика. Докато беше във Виена, ходи няколко пъти на обмен в други страни. Три пъти беше във Франция, само за да упражнява езика, в Италия, в Гърция, в Ирландия, в Шотландия, въобще до 18-ата си година дъщеря ми пообиколи голяма част от Европа. Почувства се гражданин на света и когато замина за Щатите, на 21 години, на гости на своя съученичка, видя друг свят. Прииска й се да опознае и американския начин на живот, който е много различен от европейския.

Двамата с Валя как приехте това решение?

Лично аз съм доволен, за мен Жаки е космополит. Тя няма проблем да се адаптира където и да било, говори езиците, опитва се да опознае хората, културата им и т.н. Винаги би могла да се върне тук, разбира се, пълна е с приятели, идва си всяка ваканция. Главното е, че моята дъщеря никога няма да престане да бъде българка, така сме я възпитали.

Моля, разкажете как малката Жаки става фен на ЦСКА.

Беше първи или втори клас. Наш комшия тогава беше синът на Кирил Ракаров, лека му пръст, един от основателите на ЦСКА. Всъщност неговият внук, малкият Кирчо, беше съученик на Жаки и първи приятел в махалата. Естествено, той е генетично обременен фен на ЦСКА по бащина и дядова линия. Валчето обаче също е генетично обременена – израснала е до „Герена“ с най-големите звезди на „Левски“ от онези години, когато бяха страхотен отбор. Един ден нашето дете се прибра с логото на ЦСКА върху телефона си и червено шалче, при което майка му изтръпна. Не знаеше откъде да я подхване. Имаше момент на вцепенение.

Навремето споделихте, че докато учела във Виена, дъщеря ви се прибрала за ваканцията с чалга сигнал на джиесема. Как се стигна до тази дисхармония – детето идва от люлката на цивилизацията с Глория в джоба?

Наистина имаше период, в който тази музика беше страшно популярна. Тя и сега се слуша много и няма нищо лошо. Чалгата е за развлечение, разтоварване, за сваляне на вратовръзките и разхлабване на коланите.

Като сиртакито?

Не точно, защото сиртакито е национална емблема на Гърция, както са сръбската музика и кючекът. Един компот от тези стилове стана емблема на нашата държава. В световен мащаб се наблюдават и други подобни интересни миксове. Например, рапът и въобще музиката с повече ритъм. За този стил един много готин американски продуцент Куинси Джоунс беше казал, че е „музика за пияни нерви в събота вечер“. Всъщност ритъмът също е вид музика, както и тишината. Но в годините на демокрация се отключиха страсти, които дотогава ревниво пазехме от чисто образователна гледна точка. Чалгата трябваше да остане в сферата на развлеченията за възрастните хора, не за децата. По същата логика, дай да тръгнем голи по улицата, защото сексът не е табу. Просто младите много подражават на този тип хора и поведение, за жалост сега берем плодовете на чалга културата в България. Тази музика няма място в официалните формати и в гледаемото време. Нямам нищо против, но за всяко нещо си има място и време.

Имате ли кумир?

Да, в последните години имам един – Стинг. Споделям начина му на работа, на мислене и на живот. Той е музикант, който борави с вибрации, защото музиката е това, тя е математика. И то висша. Бях на концерта му в София – изумително! Уникален човек! Не знам, може би защото изповядва тантризъм или защото е прекалено духовен, или е стъпил на по-високо ниво. Изказът му е съвсем друг. Има още много други, които слушам с удоволствие – Стиви Уондър, Джордж Бенсън, Ал Джиро. Слушам джаз-рок, само на това радио няма реклами и новини.

Какво ви се падна от новогодишната баница?

Паричката пак, което значи, че пак ще съм на тръстиката. Така че, да съм жив и здрав! Сещам се, че скоро пак се коментираха пенсиите на творческите професии. Не знам да има пенсиониран музикант, актьор, композитор. Ние сме една такава порода хора, които се опитваме да не стареем, а направо мрем!

Повечето ви колеги в операта и в театъра държат да бъдат на щат, за да имат гарантирани месечни доходи. А вие?

Това е най-голямата простотия, която се случва в България и не мога да разбера докога ще се опъват тия в парламента и в културното министерство. Да разберат, че хората, които се занимават с изкуство, не могат да бъдат вързани на трудов договор и на щат. Навсякъде по света се правят т.нар. сезонни договори за определен период и вид работа. Творецът има нужда от контактуване, обмяна на опит, свободен избор. Заключиш ли го в една трупа или в някакъв институт, го убиваш. Дори и най-добрата трупа с времето се изхабява, рутинира се прекалено, а зрителите гледат все едни и същи хора. Свободата дава възможност да вървиш по света и да търсиш нови хоризонти. Тези, които живеят от временни договори, са много по-добре платени, точно защото я нямат сигурността на месечното възнаграждение, което у нас е символично за този вид работа.

Ще пътувате ли тази година с операта на турне?

Не, тази година съм се отдал повече на театъра. Участвам в две постановки на Борислав Панкин. Едната е продукция на кюстендилския театър, казва се „Апокалипсис кога“ и беше поставена за 21 декември 2012, когато чакаха всички да свърши светът. Драматургията е на трима от сценаристите на Слави Трифонов. Другата е „Операцията“ от Иво Сиромахов.

Мечтаете ли някой велик режисьор да постави роля за вас?

Да, Мартин Скорсезе. И ако е удобно да играя с Боби де Ниро. Но първо ще направим „Клетниците“ тук, пък после…

Кой ще поставя „Клетниците“, къде, кога?

Още е рано да говорим. Само една малка вратичка ще ви отворя – навлизаме яко в мюзикъла. Мюзикълът ми е стара мечта. Той е може би ъпгрейдването на оперния жанр. В Америка, като кажеш „класическо пеене“, това значи мюзикъл. Почти всички наши велики колеги са минали през мюзикъла, даже мечтата на Бионсе е да пее на Бродуей.

Харесва ли ви виртуалният свят на бъдещето – всичко да е в един таблет или смартфон, дори пианото?

Душата ми се съпротивлява. Сигурно защото съм от старата школа и все си мисля какво ще правя, ако си изгубя телефона. Как се оправяхме преди 30 години, когато нямаше джиесеми?

Случи ми се, пътувайки за Казахстан, да си забравя телефона на аерогарата в Истанбул. На една маса в кафенето. След пет минути се върнах и естествено го нямаше. Имах уговорка, когато кацна в Казахстан, да се обадя и да дойдат да ме вземат, но номерът беше в телефона. Така че чаках шест часа на аерогарата, за да ме приберат. Затова все още си ползвам тефтерчето, то ми е байпас.

Вие сте известен вицаджия, кой е най-новият?

Събота следобед, симпатичен мъж като мен на средна възраст с една 20-годишна хубавица, разходка в мола, кафенца, кино. Минават покрай бижутерски магазин и той казва: „Ела, миличка, да ти купя нещо за спомен от мен.“ Влизат, продавачът ги посреща, мъжът казва: „Избери си нещо“ и тя: „Ей тая гривничка, може ли да я видим?“ Една тънка сладка гривничка, бяло злато с едно диамантче, красота. Слага я, тя пък като за нея. „Колко струва?“, пита той. „Шест хиляди долара, господине.“ Мъжът казал: „Чудесно, приемате ли чекове?“ Продавачът обяснил, че приемат, но понеже е събота следобед няма как да проверят дали има покритие. Обаче клиентът настоява: „Няма проблем, аз ще го попълня, ти в понеделник провери чека и ще дойдем да си я вземем.“ Написал чека, тръгнали си щастливи, но в понеделник в 11 часа звъни джиесемът на симпатичния мъж: „Здравейте, обаждаме се от бижутерския магазин. За жалост, от банката казаха, че чекът ви няма покритие.“ Той отговорил: „Вече може да го скъсате, аз още снощи преспах с нея.“

Влюбен ли сте?

Перманентно!