Парушев не е за всеки

Снимки Наталия Кесерова

Парушев не е за всеки. На мен ми трябваше една година, или колкото бе времето между първия му сборник с разкази и първия му роман. После се радвах, че Парушев не е за всеки. Така щеше да остане само за мен. Мислил съм защо Парушев не е за всеки и ето какво измислих: Парушев не е за всеки, защото не всеки има великодушието да му прости това, че Парушев е по-умен и по-талантлив от него и има наглостта да не го крие и да не го е срам. Сигурно има връзка с народопсихологията ни и разни древни атавизми и обичаи като този да се бесят най-надарените хора в племето – така и така Бог много ги е обичал, дай да вземем ние да ги съберем с Него.

Парушев не е за всеки, защото всеки харесва това, което е едносъщностно с него, а тия като Парушев са малко. Парушев не е за всеки, защото, за да се разберат двама души, всеки от тях на различно духовно и интелектуално равнище поради невъзможността на единия да се извиси, се налага другият да се принизява, но Парушев не се принизява, той само поздравява и отминава.

Парушев не е за всеки, защото, когато едно шимпанзе погледне в огледало, то няма как да види лик на апостол, затова предпочита да ходи да се оглежда в локвите. За огледалата, лабиринтите и сънищата на Борхес (един от любимите му писатели) не успяхме да поговорим, но поговорихме за любовта, за жените, за парите и, разбира се, за писането. Прочетете! Това е шанс Парушев да бъде и за вас. –

Поредна книга („Смъртта не е за всеки”) и поредна любов… или поредна книга и вече последна любов?

Ама доста сте наблюдателни вие от медиите… При всяка излязла моя книга се надявам да има следваща и да бъде по-добра. При всяка любов се надявам да е вече последна – мисля, че така е нормално да се чувства човек винаги по отношение и на книгите, и на любовите.

Може ли човек да изпита любов, подобна на тази, която е изпитвал Исус на кръста – абсолютна, всеопрощаваща, саможертвена любов, която не търси взаимност или нещо друго в замяна?

А това пък е един екстремно сериозен въпрос! Човек може да я изпита, защото на един от нас, хората, вече му се получи – на този, който споменаваш във въпроса си. Но е толкова трудно, че чак изглежда невъзможно. От друга страна, след като един човек е успял, значи всички останали хора не трябва да престават да се опитват.

Ева или Лилит?

Е, Лилит, разбира се – занимавам се с изкуство… Ева е за чиновниците.

Имаше навремето в „Егоист” една авторка, Ана Островска… Ти би ли се справил по-добре?

Странно дълга памет имаш… Чудя се дали някой изобщо си спомня онази златна зора на лайфстайл-журналистиката, когато употребата на български език в печатните медии все още имаше смисъл и отговаряше на определен естетически критерий… Боя се, че зад псевдонима Островска се криеше Нойзи. Така че: не, не бих се справил по-добре от Нойзи с каквото и да е…

Еманципацията при жените не води ли в крайна сметка до феминизация при мъжете?

В цивилизования свят женската еманципация е отживелица от миналия век. А у нас половете са равни по закон още от 1944 г. Тоест, у нас не се наблюдава и няма как да се наблюдава процес на женска еманципация. Мъжете изпедерастяват най-вече под въздействие на чалга моделите, които следват.

От немотия ли българската жена избира да капитализира вагината си, или от мързел?

От страх, че ще остане гладна. Всяко зло в този свят идва от страха, че ресурсите са ограничени.

Ако ти нямаше талант, нямаше ли да те е яд, че нямаш вагина – по-ликвидно е от кур някак си…

Аз, така или иначе, не се издържам от таланта си, а от професията си на адвокат. За която професия, уверявам те, курът не толкова, ама топките, да ти кажа, са адски важни.

Гордееш ли се с твоя талант, след като нямаш особена заслуга за него?

Разбира се, че не. Гордостта е най-безсмисленият сред по-дебелите грехове. Най-малоумният. Как можеш да се гордееш с нещо, което не си постигнал, а ти е подарено отгоре – какъвто е случаят с всяка дарба за изкуство? Никак не можеш. В по-широк смисъл – нима не е малоумно да се гордееш и с нещата, които си въобразяваш, че си постигнал, при положение че всъщност нямаш никаква заслуга за каквото и да е, от раждането до последния си ден – дори дишането ти е назаем от Него, дори всяка една глътка въздух е подарък от Създателя ти…

Светът се крепи от атлантите и талантите, но ако талантите някой ден недостигнат, може ли амбицията да заеме мястото им?

Посредствеността във всичките й форми е зло – независимо дали е амбизиозна или мързелива.

Направи услуга на някой и му кажи как да разбере графоман ли е или писател.

Отвори първа глава на „Сто години самота”. Твойто писане десет пъти по-слабо ли е от това на Маркес, или е над десет пъти по-слабо? Ако е над десет, моля те, не се занимавай повече. Има толкова други начини да обичаме хората… “

Четейки, човек неминуемо попада под различни влияния и често сам ги възпроизвежда в творчеството си. Щеше ли да си по-автентичен автор, ако не бе чел толкова?

Хаха, няма как да знам, не ми е възможно да си представя къде щях да бъда без учителите си – Маркес, Борхес, Достоевски. Но без помийното опростачване на българския език от страна на съвремнните ни медии, със сигурност щях да бъда по-автентичен автор.

Необходимо ли е вдъхновение, за да се пише проза, или е необходима най-вече дисциплина?

Без вдъхновение нищо не става. Дисциплинираното писане без вдъхновение резултира в стерилна проза – дори технически да е изпълнен брилянтно един текст, ако липсва искрата на вдъхновението, няма как да стигне до сърцето на читателя. А ако не се целиш в сърцето, тогава защо изобщо се напъваш да пишеш?

Кога ще си в състояние да се изхранваш само от писане?

О, това е лесно, благодаря ти много за този въпрос. Единственият проблем идва от това, че странно защо, при този бляскав международен имидж, който България има (неуспешен опит за убийство на Папата, Българският чедър, Софи Маринова, Хиляда милиона тона кокаин, залавяни всеки ден…) в чужбина някак си не искат да четат български писатели. Всъщност, не искат абсолютно никаква българска култура да потребяват. Затова се налага да се издържаме само от вътрешния ни пазар. В момента при седем и половина милиона население на страната доходите от продажби на книгите ми стигат да покрият една пета от наема ми. При това аз, за съжаление, съм от по-продаваните автори. Тоест, когато населението на България нарасне до над седемдесет милиона жители, ще мога да си плащам и целия наем, и сметките за храна (най-вече за тях питаш, нали?). При сегашните темпове на всенародно благоденствие под крилото на управляващата партия, смятам, че населението ще надхвърли седемдесет милиона или до края на тази година, или най-късно до лятото на 2013, когато ще има парламентарни избори и вече няма как да не сме станали седемдесет милиона.

Знам, че си материалист. Ако можеше да си избереш дарба, щеше ли да си избереш друга? Художниците например печелят повече от писателите.

Абе, стига бе. Литературата е най-великото изкуство. Случайно да пише „В началото бе уеб-дизайнът”? Или „В началото бе Свалянето на музика от интернет и пускането й по партита на надрусаните деца”?

Какво ще правиш, ако някой ден седнеш пред компютъра и установиш, че ТО си е тръгнало?

Ами ще се върна към писането на хартия, от което съм тръгнал. Дава ти възможност много по-бавно и внимателно да осмислиш това, което казваш.

Разглези публиката и очакванията й растат. Страх ли те е, че следващата ти книга няма да е по-добра от предишната?

Винаги. Един път даже се получи точно това. Няма да кажа кой.

Кои автори трябва да се изучават в училище?

Тези, които и сега, без тоя на „Тютюн”, все му забравям името. Плюс Антон Дончев. И в нещо като сравнителен анализ да се обединяват тези от съвременната проза: Алек Попов, Г. Господинов, Момчил Николов, Васил Герогиев, Богдан Русев, аз и в една тема да се обединяват съвременните ни поети: Тома Марков, Стефан Иванов, Иван Димитров, Иван Ланджев.

Кой в момента е патриархът на българската литература?

Ами тази година очевидно е Калин Терзийски, като миналата. Догодина ще видим.

Рядко мотивът да се прави изкуство е по-различен от мотива да се прави коя и да е друга човешка дейност. Мотив са комплексите, парите, суетата или най-обикновено желание за обезсмъртяване на иначе преходното име. Какъв е твоят най-искрен мотив да пишеш?

Ау, какъв хубав въпрос. Започващ с твърдение, с което интервюираният може и да не е съгласен, но по-добре да си трае. Виж какво, единственият искрен мотив да се твори е фактът, че Бог е пратил хората на тази планета, за да бъдат негови съ-творци. Затова ни е дал божествена искра, а не я е дал на патладжаните или, примерно, на сурикатите. Инак сурикатите щяха да пишат книги, а ние само да се оглеждаме тревожно дали не идва да ни изяде някой орел. Конкретно за моя случай, защо аз творя, ще си позволя да цитирам Федя: „А меня Бог мучит.”

Хенри Милър твърди, че един добър писател не трябва непременно да е написал книга. Ако, примерно, вземе, че напише една добра книга, но я изгуби или я изгори и никой не разбере за нея/него, това не го прави по-малко добър писател. Има ли закономерност между таланта и тиража, или има и малко късмет?

Познавам добре само нашия, роден пазар. Единствената закономерност е между тиража и простотията. Напиши биография на Тодор Живков или на някой от семейството му, или на Азис, и ще имаш огромен тираж. Напиши книга колко ти е тежка емигрантската съдба и ще се разграбиш като топъл хляб, особено ако родните халтураджии ти напишат рецензия, че си гениален.

Роман или романс би избрал?

Не разбирам въпроса, но звучи страхотно. Това се казва „алитерация”, нали? Сори, нямам филологическо образование, доста бъркам термините. Доскоро не бях сигурен какво точно е „метафора” например. Когато излезе романът ми „Project Dostoevski”, установих, че на задната му корица Данчо Ефтимов е написал, че бил „дистопия”. Леле, утрепах се да я търся тази дума какво значи.

Живот без любов или писане без любов?

Никога не съм живял без любов и не смятам да пробвам. Така че няма и как да разбера какво е да се пише без любов. Но на някои колеги им се получава, гледам…

Какво конкретно искаш да постигнеш, за да си кажеш: ето, сега вече мога спокойно да легна и да умра?

Да напиша роман на нивото на „Махалото на Фуко”. Не, чакай, и тогава не бих се мирясал… Да напиша роман на нивото на „Бесове”.

Какво очакваш в следващото прераждане?

Много се надявам пак да съм от мъжки пол, с цялото ми уважение към дамите… Естествено, ще има доста сурови сметки за плащане, отсега усещам, че се трупат. И силно се надявам да не се родя пак в комунистическа страна.

Знам финала на „Project Dostoevski”, но пак, за финал – място и време, в което би живял?

София, през деветдесетте на миналия век. Тогава ми беше най-неподправено щастливо. Целият

свят си отдъхна, временно лишен от страха от взаимно унищожение. Целият свят запретна ръкави да работи, да твори, да създава. Тогава се изградих като личност и артист. Тогава се забавлявах най-силно и пълноценно, убеден, че ме чакат само празници. Наскоро си говорих за деветдесетте с един приятел. Каза ми: „Е, не помниш ли каква страшна мизерия беше?”. Отговорих му: „Беше мизерия, да. Но само ако може аз да си изживея деветдесетте още веднъж, след което може вече и да си ходим…”