Снимка Светослав Куцаров
Харалан Александров е завършил славянска филология. Доктор е по антропология. Преподава в Нов български университет. Специалист по социална антропология, социална политика и организационни изследвания. Член на Български институт за отношения между хората.
Господин Александров, защо бракът е в криза?
Заради обвързването на институцията на брака с индивидуалния избор и постигането на лично щастие. Свободата да избираш партньора си и правото да имаш не само икономически и социални, но и емоционални и интелектуални изисквания към него се появява доста късно в западната цивилизация. С възхода на градската култура се разколебава патриархалната структура на отношенията между половете и възниква модерният, романтичен идеал за емоционалната връзка – възглед, че съпрузите трябва да се харесват и обичат, не просто да поддържат домакинство и да отглеждат деца. И това създава драматични проблеми, защото натоварва една по същество социално-икономическа институция като брака с нови, постоянно нарастващи очаквания от съвсем различно естество. Романтичният идеал подвежда хората, че бракът предполага любов до гроб. Тази бомба със закъснител е заложена на Запад през XVII-XVIII век, в България – доста по-късно, в края на XIX век.
Защо бомба със закъснител?
Защото биологичната и генетичната програма, която управлява размножителното поведение на хората, е много древна и устойчива и трудно се съвместява с конструирания в ранната модерност идеал за хармонични съпружески отношения. От модерния човек се очаква да проявява съчувствие и разбиране към своя партньор, да му предоставя грижа и подкрепа и да му помага да се развива и да следва своя път. Тази програма за себеосъществяване е строго индивидуалистична и е в очевиден конфликт с колeктивистичната природа на брака в класическата му версия.
И вследствие жената се еманципира.
Динамичните развития от втората половина на миналия век разграждат икномическите и социални основания на патриархата и го делигитимират идеологически. Всеобщото образование и включването на жените в един конкурентен пазар на труда води до бърза икономическа еманципация, която позволява на все повече жени да просперират автономно и дори да отглеждат деца, без да е необходимо да разчитат на мъжа и на брака. Най-сетне жената е свободна да предявява изисквания към мъжа, наместо да следва патриархалната повеля за покорство пред съпруга – хранител, господар и домовладика. Това предсказуемо поражда напрежение в брачната връзка – тя вече трябва да удържа поне две гледни точки, налага се постоянно да тече диалог, да се предоговарят отношения и най-вече самата връзка да се развива така, че да удовлетворява развитието на партньорите. А е напълно възможно те да се развиват в противоположни посоки. Модерният възглед за брака като щастлива среща между потребностите на индивида и на обществото все повече се превръща в нещо непостижимо, което създава в огромна част от хората усещане, че отпадат от този идеал, и ги кара да се чувстват несполучили и нещастни.
Какво правят тези нещастни хора?
Типичният отговор е отказ или дори бягство от ограниченията на брака в свободни, неангажиращи връзки. Все повече жени възприемат ценности, близки до традиционния мъжки егоизъм, като поставят своите сексуални и емоционални потребности в центъра на отношенията – нещо, което дълго време е било привилегия на мъжете. Възниква своеобразно съревнование между отделни индивиди от двата пола, които свободно да се свързват и разделят в търсене на непостижимата мечта за идеален партньор, или просто в преследване на мимолетно удоволствие. Хедонистичната култура на ненаситния консуматор, активно насърчавана от икономиката на изобилието, допълнително разколебава идеята за устойчиво, трайно обвързване. Постмодерният индивид става поливалентен – има много отворени опции за връзки, за скачване и разкачване. Той е като свободен атом – може да се свързва с много хора, да участва в много проекти, да сменя работата си, да се придвижва териториално, професионално и социално. Но тъкмо тази новопридобита свобода и подвижност го обрича на екзистенциална самота и несигурност. Така възниква необходимостта от цяло ново поле на познание и практика, ориентирано към човешките отношения, което от един момент нататък се превръща в наука, терапевтична индустрия и става част от културата. Например в нашия университет има голям интерес към програмата “Семейна терапия и консултиране”.
Това в Европа вече не е новина.
Да, в развитите страни любопитството към човешките отношения и грижата за тях отдавна е част от културата, а в България се появява сега. Хората искат да разберат какво се случва с тях и техните семейства и защо, как могат да управляват себе си и своите отношения по-сполучливо. Време беше, защото старите решения видимо не работят, заучените отговори често са подвеждащи, а готовите модели – провалени. Оттук и повсеместното усещане за объркване и безпътица в личните отношения. Накъдето и да се обърна, виждам кризи в двойките.
Но има и друга тенденция. Все повече двойки, при това образовани и с висок социален статус, се чувстват толкова стабилни, че раждат повече от типичните 1-2 деца.
Хората с добро образование и висок социален статус често проявяват по-висока емоционална интелигентност, тоест способност за интелигентно свързване с партньора, разпознаване и грижа за неговите потребности. Тези двойки постигат сравнително хармонично и дълготрайно съжителство, но не чрез вкопчване в патриархалния модел, а чрез изследване на нови полета, в които може да се развива връзката. Но те все още са изключение, пионери, които смело тръгват по пътя на развитие на двойката, и се учат в движение.
Грижата за отношенията във връзката все още не е част от доминиращата култура.
Въпреки че като отиде човек на площад “Славейков”, може да си купи поне 30 наръчника за сполучливи емоционални отношения – повечето от които не струват, разбира се. Така или иначе индустрията на „рецептите за щастие” започва да откликва на тази нова потребност – вълна от книги за популярна психология, предавания по телевизията, материали в женските списания (които аз не чета, защото смятам за повърхностни, може би греша).
Грешите, разбира се. Това е закостенял предразсъдък. И кой се справя по-добре в ситуацията на криза – мъжете или жените?
Няма надеждно изследване в България, но има изследвания от други страни, правени в посткомунистическия период. В ранната фаза на прехода в Чехия, Полша и Унгария жените, за разлика от мъжете, по-бързо приемат фактите на промяната и се примиряват с нейните императиви. Например в името на това да си хранят децата, след като са си загубили работата, са готови да извършват непрестижна работа, да речем – да продават на сергия, докато мъжете изпадат в депресия и се пропиват. Мисля, че и в България се случи нещо подобно. В такива периоди семействата оцеляват икономически благодарение на жените, които се оказват по-жизнени и креативни в криза. Но това рядко им се признава и дори – парадоксално, но и логично – често са обезценявани и дори наказвани за това, че се справят. Успехът на жените силно разтревожва патриархалните мъже, които чувстват, че губят контрола, и реагират агресивно. Това е разбираемо – трудно е за мъжа да признае, че е загубил престижна професия и доходи, защото в патриархалния свят мъжката ценност се определя според социалния статус. Докато жената по-лесно се адаптира при криза и търси решения за справяне, мъжете понасят статусните загуби като тежък удар върху самочувствието, губят ориентация, а понякога буквално се разболяват. Голям срив е за един полковник да охранява склад. Освен това отговорността за катастрофата в икономиката, разпадът на институциите, провалът на политическите програми се поема от лидерите, които обикновено са мъже. Докато в трудни времена жената може да се оттегли в сигурната територия на дома и семейството и да си гледа децата, дори да извлече морална и психологическа печалба от самоотверженото понасяне на жертви и лишения.
Познавам бедни български жени, които се справят с трудностите с гордо вдигната глава, но почти не познавам бедни и горди мъже. Изводът е, че патриархатът е по-вреден за мъжете, отколкото за жените.
По-скоро краят на патриархата е по-вреден за мъжете.
Точно така, краят на патриархата вещае смърт на мачистко-бабаитската версия за мъжественост. Ако има такова нещо като обективен свят, реалните социални отношения вече са постпатриархални. Но манталитетно и културно ние все още сме патриархални същества. Настояваме, че ни се полага уважение и покорство по силата на това, че имаме пениси или че сме по-едри и окосмени, както би казала някоя феминистка. Току-що сама забелязахте една типична проява на мъжка надменност – моето снизходително отношение към женските списания, които няма как да са сериозни, щом не става дума за бизнес, политика, наука, война или футбол. При това аз минавам за високообразован, културен и чувствителен мъж – и много скромен, разбира се. Едно от добрите описания на патриархата е свят, в който жените копаят градината, гледат децата, готвят, поддържат дома и пр. незначителни дейности, докато мъжете се занимавт с истински важните неща – стоят в храма и говорят с Бога.
А по-щастливи ли се оказват тези, които до ден-днешен живеят според нормите на патриархата, браковете им се договарят и няма място за емоции?
Моите етнографски изследвания в традиционни патриархални общности показват, че патриархалната жена често има голяма власт в семейството – тя решава кога и за кого ще се женят децата, как ще се управлява къщата, и пр. Грубо казано, социалният свят е разделен на публична и частна сфера, като публичната е запазена територия за мъжете, а частната – за жените. Тази ситуация устройва много жени, защото им осигурява малък, но предсказуем и подреден свят, защитава ги от несигурността и ударите на живота. Интересно е, че традиционните патриархални норми понякога се оказват съвместими с модерния свят. Моя позната – индийка, която второ поколение живее в Англия, има докторат и се занимава с наука, е омъжена за IT-специалист – също индиец и то от нейната каста, специално издирен от семейството й. Били са на 5-6 години, когато са ги сгодили. Тя самата твърди, че бракът им е стабилен и удовлетворяващ, че не е имала кой знае какъв избор и родителите й много са й помогнали, като са свършили тази работа вместо нея. Просто наоколо е имало твърде малко мъже от нейната каста, подходящи за брак. Тя не можеше да си представи, че ще се омъжи за някой от по-низша каста, а и дума не може да става да се омъжи за неиндиец. Ето че кастовото съзнание успешно оцелява в модерната социална среда. Наскоро четох, че братята и бащата от едно кюрдско семейство, което живее от 30 години в Германия, затрили една от дъщерите, защото се залюбила с германец. И в България има ромски общности, които живеят кланово в своите гета.
Но нали световната тенденция е Изтокът, който живее по този начин, да доминира над Запада?
Може да се окаже, че източният модел е по-екологичен и по-адаптивен. Но теорията, че Изтокът измества Запада, засега е по-скоро хипотеза.
Как си представяте бъдещето на брака като институция?
Бракът ще оцелее, но не в традиционния си вид.
Очевидно е, че институцията на брака е подложена на изпитание, но е преждевременно да обявяваме смъртта му.
Вероятно предстои трансформацията му от икономико-социална институция в друг тип съжителство, което ще е продукт на уникални взаимоотношения между двама или повече партньори. Бракът все повече ще се съобразява с особеностите и потребностите на индивидите, а не обратното.
А какво ще е мястото на самотните хора?
Все по-значително. Статистиката в развитите страни показва, че броят на хората, които имат повече от един брак и повече от една устойчива връзка, решително надхвърля тези, които са останали с една връзка през целия си живот. Тоест бракът вече не е норма и тъй наречените самотни хора започват да преобладават. Изключение правят някои католически държави, в които бракът оцелява, често формално и лицемерно, поради правно-религиозните ограничения срещу разводите. Започва да се утвъждава интересен модел на квази-брачно съжителство, наречен „серийна моногамия”. Става дума за хора, които не са полигамни (т.е. нямат по няколко връзки по едно и също време, макар че и това се среща все по-често), но средно на около 7 години сменят партньорите си. Някои психолози твърдят, че е здравословно на 7 години да предприемаш някаква значителна промяна, например да смениш работата си (не зная защо точно 7, вероятно защото е сакрално число). Обикновено след като се разделят, тези хора доста сполучливо трансформират връзката си в някаква форма на сътрудничество. Цивилизованите хора по принцип са кооперативни, те умеят да останат добри партньори и след края на брака или интимната връзка, особено ако имат деца. Нараства и броят на хората, които по една или друга причина отказват да сключат брак, но поддържат устойчиви дългогодишни връзки с един партньор – аз съм типичен пример. По-тревожно е, че все повече хора сякаш се отказват от идеята за трайно емоционално обвързване и предпочитат поредица от краткосрочни неангажиращи връзки. И у нас разводите зачестяват, но все още мнозина предпочитат да запазят брака си, дори когато е изчерпан емоционално. Те често имат паралелни връзки, в които търсят пълноценен емоционален живот, но по ред причини – децата, социалната конвенция или икономическото удобство, избират да запазят формалната привидност на брака. Познавам случаи на успели и състоятелни мъже, които на практика имат две семейства и се грижат успоредно за две жени и техните деца, при което се справят доста прилично. Големият въпрос е дали този тип екзотични връзки са достатъчно добри за децата. За тях е важно да растат в сигурна, откликваща и подкрепяща емоционална среда. Всъщност решаващо е качеството на връзката, а не участниците в нея. Все повече деца израстват в непълни семейства, при което някой поема ролята на отсъстващия родител. Далеч по-лошо за развитието на детето е, когато родителите присъстват физически, но са оттеглени емоционално и отказват да се предоставят на детето. Точно в семейства с отсъстващи бащи или с бащи-насилници момчетата се провалят в това да изградят сполучлива мъжка идентичност поради липса на добър модел за идентификация и изграждат себе си на базата на деидентификация – мъжко е това, което не е женско. Така се възпроизвежда най-лошото от патриархалния мачистки модел – идеята за свръхмъжа, който отхвърля и потиска женствената си страна, тази част от човешката си природа, свързана с чувствителност, уязвимост и ранимост. Такива мъже често са нещастни, тъй като не са във връзка с важни части от себе си и не могат да постигнат пълнота в отношенията с другите. Те стават особено тревожни, когато се почувстват слаби и уязвими, тъй като това са забранени женски характеристики, и компенсират чрез агресия и други разрушителни поведения. И тъй като модерният свят не е скроен по патриархална мярка, този тип мъже се оказват все по-неадекватни и застрашени от психологически и емоционален срив. Като всеки провален социален режим, залязващият патриархат е най-разрушителен за своите най-предани последователи, които отчаяно се вкопчват в него. Страхувам се, че в България агонията на патриархата и свързаните с нея страдания тепърва предстои. Надеждата отново е в жените, чиято идентичност не е в толкова остра криза като мъжката. 2010 г.
0 Коментара