Трябва да призная, че не съм виждала баща като Павел. Познавам го, откакто той самият беше дете – дързък тийнейджър, пращящ от самочувствие и хормони (понеже сме съученици от Класическата гимназия), и не би ми хрумнало, че някога ще ме впечатли именно като еталон за бащинство. Със сигурност има по-търпеливи, по-фокусирани и по-авторитетни бащи от Павел, но по-отдаден от него – готов доброволно да изтрие като с гума огромна част от живота си в името на сина, не съм наблюдавала досега.
Павел Езекиев е вдъхновител и двигател на два инвестиционни фонда за рисков капитал (NEVEQ 1 и 2). Завършил финанси в Бостън, работил за “Майкрософт” в Редмънт, той пристигна от лондонското Сити през 2002 г., на върха на “царската вълна”, за да оглави държавната ни Агенция за чужденстранни инвестиции, после стана първият шеф на Дойче Банк у нас…
Освен това Павел е разведен баща – днес на 43. Трудно е да се каже къде живее – ту в София, ту в Мадрид, ту в Буенос Айрес, напоследък в Берн, но от 8 години – винаги където е синът му Николас. Бившата му съпруга Силвия е испанка, дипломат от сой, тоест човек, когото животът периодично запраща в различни точки на света по силата на мандатната й работа. Дотук изглежда сякаш Нико е бил обречен да има отчужден и често липсващ баща – при наличието на родители, разделени необратимо от обстоятелства, различни културни идентичности и огромни разстояния… Светът е пълен с ранени от отсъствието си синове и бащи и, макар това често да е извор на чувство за вина, все пак никой не е виновен – освен модерността и все по-бясната скорост, с която преминаваме през живота…
Павел обаче е човек на адреналина и обича да опровергава “гравитацията” – въпреки обективните трудности, иска да е винаги край сина си, докато той расте. Не му стига да го вижда веднъж месечно или през уикендите и ваканциите. Какво от това, че Силвия заминава чак в Аржентина преди няколко години?! Той също се мести в Буенос Айрес, наема квартира до дома й (където тя живее на семейни начала с приятеля си), дава под наем собствените си имоти в България, поставя под екстремно напрежение връзките с партньорите си – делови и интимни, работи през нощта заради часовите разлики, живее в самолетите над океана…
Така се ражда един необичаен семеен формат от петима – бащата, майката Силвия, партньорът й, майката на Павел (героична баба “от запаса”, говореща няколко езика) и Нико, който е център на тяхната вселена. Заедно със Силвия обсъждат опциите за следващия мандат и местожителство, заедно се местят в пакет по света, всеки прави своите нелеки компромиси… От този август са базирани в Швейцария. Е, поне е в Европа.
Как се описваш като баща?
Добре е да станеш баща, когато си уверен, че можеш да осигуриш сигурност на детето си и на майка му. Когато усетиш зрялост и стабилност както в ценностната си система, така и във връзките си. Нямаш ли необходимост от това, моментът не е дошъл. Описвам се като човек, постигнал двете малко по-късно, отколкото щеше да е идеално. По отношение на сина ми Нико, вярвам, че съм достоен модел за подражание. Спрямо Силвия, майка му, съм човек, на когото тя може да разчита, макар да ни делят 7-те години, откакто сме разведени.
Как си представяше бащинството, преди да станеш баща?
Винаги съм си го представял като отговорност. Но не подозирах, че всъщност трябва да се адаптираш към поне двама, а не към само един човек – без да броим тъщата, тъстът, сестрите или братята… За мен лично това беше трудно и започна с откровен провал. Не можех да се адаптирам – културно и индивидуално, и отчуждих набързо всички нови роднини.
А какво е бащинството в действителност?
Всъщност е даване и получаване на безусловна и безвъзмездна любов, адреналин в напълно произволни моменти, възможност да изживееш детството си наново и много пъти, осъществяйки несбъднати детски мечти. И доста труд, постоянни лишения от комфорт, изличаване на егото.
Малко е като работа с нов екип алпинисти, които в началото не познаваш, но трябва да изкачите доста високи върхове, в суров климат. И да се връщате живи всеки път, отказвайки се от селфи на може би най-красивата точка на света – ако това застрашава основната ти мисия като баща: сигурността.
Разкажи ми малко за детството си – как изглеждаше то? Кои бяха игрите, играчките, книгите ти?
Детството ми беше щастливо, окрилено и сравнително безгрижно. Както трябва да е всяко детство. Играехме на криеница, на стражари и апаши, на добри и лоши, на Робин Худ, Седморката на Блейк и Междузвездни войни, на карти, викане на духове, на доктори и пациенти – въобще на всичко въобразимо.
Играчките ми бяха смесица от купени камиончета, мечета и лодки, и самоделни лъкове, прашки и лазерни мечове… Книгите ми бяха много и разнородни. Майка ми, която е писател (Детелина Барутчиева – бел.ред), и баща ми бяха събрали над 7000 книги в библиотеката си. Книгите за пътешествия ми бяха най-любими – това бе подсилено и от факта, че кръстниците ми (мореплавателите Дончо и Юлия Папазови – бел. ред.) бяха кръстосали света с лодки и яхта, а и с дъщеря си. И че един от съседите ни беше авиационен инженер, а друг бе изкачил Еверест.
Кой е най-силният спомен от баща ти – известният тв журналист Димитър Езекиев?
Най-силният спомен от татко е, когато ми подари една гледка от баир в Средните Родопи.
Близки ли бяхте? Какво научи от него?
Бяхме доста близки. От него попих любов към книгите, пътешествията, семейството, домашно приготвената храна. Също една непримиримост към лъжата, към несправедливостта и към злоупотребата с всичко, което не ти принадлежи. Не попих обаче привързаност към един и същи постоянен дом.
Баща ми ми даде обич и възможност да виждам света през собствените си очи, без да се съмнявам в себе си. Но не живя достатъчно и нямаше съответния опит в толерантността към различните от него, за да съм готов за това, което представлява моят живот. Това е възможно при наличието на познания и самочувствие, но не идва само от книгите.
На какво те учи сега синът ти?
На търпение и уважение към всяка малка или голяма индивидуалност – учи ме, че всяка личност, която е пред теб, може да е самият Христос, Буда или Мохамед…
А ти на какво искаш да го научиш? И от какво – да го предпазиш?
Уча го да подхожда с любопитство, а не със страх и свян към новото и непознатото – и се надявам това да прерасне в любознателност. Уча го да не живее с усещането, че нещата му се полагат по право, а не са основани на заслуги. Да уважава другите, да зачита основните човешки ценностти, несвързани с раса, пол или религия. Искам и да го предпазя от прекалени привързаности – към каквото или когото и да е било.
Как щеше да изглежда животът ти, ако го нямаше Нико?
Различен, вероятно доста по-празен и по-посветен на екстремни изживявания.
Какво най-често правите заедно?
Най-често си говорим на абстрактни теми. Напоследък започнахме да взимаме уроци по пиано. Караме колело, ски и сърф… Обичаме купоните и да поставяме близките си в почуда.
Как изглежда типичният ти ден като баща?
В 7 часа сутринта будя Нико – в дните, когато не е при майка си. Правя закуска и обяд в кутия за училище. Работя и спортувам от 9 до 3 следобед, и го взимам от училище всеки ден в 3,30 ч. Ако времето позволява – отиваме и се връщаме до там с колела. През летните дни можем да се върнем и с лодка по реката. След училище прекарваме час-два навън с негови приятели, после пишем домашни.
0 Коментара