Пенко Господинов: Животът е много по-краен от сюжетите в изкуството

Пенко Господинов е актьор и джентълмен със запомнящо се присъствие – и на сцената, и извън нея. Преподавател в НАТФИЗ с необичайна одухотвореност. Съпруг с впечатляваща симпатия към устоите на семейността. Личност, чиито уют предразполага към съвършенството на нормалния разговор, диалогичността и възможността чрез думите му да откриваш красотата на всекидневието.

Пенко Господинов сякаш разтваря цялата си човешка сетивност, когато говори за сцената, любовта и мечтите. Очите му стават още по-изразителни и се изпълват с космическо синьо – цвят, присъщ за хората, при които всичко е голямо – таланта, сърцето, кръгозора, мъдростта.

Помним го като Гончев от „Седем часа разлика“, а днес на малкия екран е Боян от „Белези“, където играе заедно със съпругата си Анастасия Лютова. Ролите му в киното и театъра са над сто. Само на сцената на театър „Зад канала“ в момента събира овации като Лорънс от „Пияните“, Жорди от „Законът на Архимед“, Пол от „Празникът“, Юхан от „Сцени от един семеен живот“ и Теди от „Завръщане у дома“.

Пред „Жената днес“ актьорът разказва за почти романтичния си път от детството към сегашната професия, за работохолизма и травмите от него, за оцеляването на семейството, за жените, за Мария Бакалова, за студентите си, за желанието му да бъде хирург, за заниманията с писане, за градинарството и за… приказката на живота.

 

Винаги има нещо много силно, лично, емоционално и въздействащо в желанието да станеш актьор. Какво запали вашето?

Да, така е. В моето семейство никой не се е занимавал с актьорство. Като че ли и културата беше малко по-встрани от семейните интереси – литература, музика, изобразително изкуство, театър. Но аз някак съм се родил с влечение към по-духовното.

Отраснах на село при баба и дядо, които не упражняваха кой знае какъв надзор над мен. Поради което се развивах по свой си начин. Първите ми срещи с киното бяха в Стара Загора. Много обичах да ходя на кино. Заради него се научих да чета субтитри, а после много заобичах четенето. И така нещата се развиха по естествен път.

Още първия ден, в който попаднах в театъра – беше един следобед – разбрах, че е това е което съм търсил. По онова време се занимавах много със спорт, с момичета и всякакви момчешки истории. Но след това просто не излязох от театъра – до ден днешен.

Помните ли това първо представление?

Колегите ми от театър „Съвременник“ в Стара Загора възстановяваха спектакъл по стихове на Валери Петров. Стана ми много интересно. После аз самият влязох в този спектакъл, за да замествам един от актьорите. И така, лека-полека, минаха три-четири години…

Имате ли усещане, че животът от сериалите, в които участвате, се повтаря и в действителността? И въобще, има ли преливания от фикцията в реалността?

Категорично. Общо взето сюжетите са едни и същи (смее се). Още от античната драма като че ли няма нищо ново. Ние се въртим около едни и същи неща – любов, смърт, изневяра, деца, лъжа, истина, семейство… Така е и в „Белези“. Всичко има общо с живота. Даже си мисля, че животът много често е по-краен. Не казвам дали е добре или зле, просто е така – особено когато се отнася за човешката бруталност. Все пак изкуството има някакъв филтър, който не му позволява да бъде без мярка. Това чувство за мярка в живота го няма.

Героят ви в „Белези“ – Боян, е положителна личност, лекар, принципен, сериозен, всички жени го харесват, богат е, работил е в САЩ. Какво от него бихте искал да имате за себе си?

Неговата принципност, неговата категоричност. Мисля си, че в някой друг свой живот бих станал лекар. Много уважавам тази професия и изпитвам истински респект към нея. Бях на ръба да кандидатствам медицина, но бях с техническо образование, а там не се наблягаше много на химията и биологията. Затова ми се стори невъзможно да се подготвя за изпитите.

Какъв лекар бихте станал?

Хирург.

Казвате, че темата за истината и примирението със собственото минало минава като тънка червена линия в „Белези“. Колко сериозен е този проблем сред хората около вас?

Не е лесно да сглобиш живота си от парчетата, в които той по принцип се намира. Защото ние малко наивно гледаме на себе си като на някакви цялостни хармонични личности и от време на време се изненадваме от някоя или друга наша постъпка. Или пък се изненадваме от другия. А ние сме сбор от много неща – от наследен опит, който никак не е за подценяване, който лежи в нас и ни определя в много голяма степен, и от придобит опит.

Понякога реагираме ситуативно предвид характера и темперамента си. В този смисъл – да се поучиш от миналото, а не да го замиташ под килима, да се опиташ да го проумееш – това е важно за всеки, за да разбере що за човек е самият той, как да продължи да живее, да се научи да си прощава. Всеки от нас е правил грешки и има грехове, наскърбявал е и наскърбява. По този начин миналото се превръща в урок, който ни помага, а не в тежест, която ни завлича надолу към дъното.

И май от всичко това страда най-вече семейството, особено в днешната „извънредна“ ситуация?

Имах прогнози, че това ще се случи при затварянето в дома с човек, когото практически не познаваш. Защото са минали години, откакто сте се влюбили и ти си си го измислил като някакъв. Работите си, но рядко общувате, рядко оставате насаме. Особено когато се появят децата, нещата се подреждат по друг начин, приоритетите се пренареждат. А е важно хората да запазват контакт помежду си във времето. Защото хората се променят, мисленето им се променя. Трябва да проявяваш непрекъснат интерес към другия – какво се случва с него, къде е в момента, трябва да се движите заедно, да сте рамо до рамо.

Един ден си говорихме с Анастасия, че в такива случаи настава хеви метъл. Защото, когато в къщата се окажат двама непознати, те или трябва да осъзнаят колко са различни, или наново да се запознаят, да се харесат, да се преоткрият.

Извън контекста на пандемията, семейството страда сериозно. Много хора живеят на така наречените семейни начала, както и ние много дълги години. Но дори това не е най-страшното, макар да не е правилно. Защото бракът е като освещаване на семейния живот. Много хора предпочитат да живеят сами, първо да изградят кариера, да натрупат пари и собственост. За мен това са странни приоритети, предвид същността на семейството. То, в крайна сметка, е всичко, което човек има.

Как е по лесно да вървиш към половинката си, когато тя е една и съща – в живота, зад камерата и на сцената?

Няма лесно – нито във фикцията на филма, нито в реалността на живота. Не е лесно да съхраниш доверието на другия. Затова трябва да се подхожда внимателно и в двата случая За всеки случай, аз внимавам и в живота, и в работата.

Героите ви помагат ли като мъж по-лесно да разбирате жените?

От много време се занимавам с тази професия, от 15-годишен. Тя ми даде възможност да съхраня чувствителността си спрямо другия – базова необходимост за актьора. Не искам да звуча цинично, но ми трябва много малко време да преценя другия. Защото, в крайна сметка, актьорската професия се занимава с анализ на човешкото поведение. Тя е нещо като приложна психология и от тази гледна точка ми е много любопитно. Така изследвам и себе си, и околните. Надявам се, че самата професия ми е помогнала да разбирам повече жените. Което по дефиниция не е особено лесно.

Всичко ли знаете за жените или нямате това самочувствие?

Не. Нищо не знам! Всеки път започвам отначало изследването (смее се).

През миналата година завърши първият ви актьорски клас в НАТФИЗ. Какъв е вашият личен модел в преподаването? Какви артисти се опитвате да подготвите?

Първо се надявам да им помогна да бъдат добри хора. Всичко останало е следствие – и отношението към професията, и чувството за мярка, и чувството за красиво. Дълбочината, в която те ще навлязат, е следствие от това дали са съзрели по време на съвместните ни срещи. Важно е дали съм им помогнал да съзреят като добри хора. Опитвам се да им внуша чувство към качественото, към красивото, да ги заредя с непоносимост към пошлото. Говоря извън конкретните актьорски задачи, които всеки получава…

Говорите също и за „тоталния“ актьор – подготвен физически, вокално и духовно, а той като че ли все още липсва в България…

Плаши ме, че актьорската професия остава неразбрана докрай в своята същност – както от публиката, така и от режисьорите. Това е професия на превъплъщаването – да можеш от своята кожа да влезеш в кожата на друг. Обикновено се влиза в една инерция и се връщаме към класическия модел на амплоато – този ще играе секссимвол цял живот, онзи – мръсник. И по инерция режисьорите продължават да канят актьорите за такъв вид роли. Искам да науча моите актьори да понасят тежестта да играят различни по мислене, по физическо и духовно самочувствие хора. Няма двама еднакви!

Не е ли много голяма тази тежест – на различността, която ги карате да постигнат? Не е ли твърде голяма хапката?

Могат! И това се вижда. Затова е обучението, затова им се помага, затова аз съм там – да ги насърчавам да не се опират на познатото, а да отидат там, където не са били.

НАТФИЗ е много специално училище. Има изпити, на които кандидатстват много повече хора, отколкото са местата. Това означава, че се избират най-талантливите сред талантливите. Там не може да преподаваш като в актьорска школа – който си плати, влиза! Аз не се стремя да направя прилични актьори, а се опитвам да им помогна да станат уникални. Те сами по себе си са уникални хора, аз просто развивам тяхната уникалност. Или по-скоро им помагам сами да развият тази своя уникалност, да повярват в таланта си, да се грижат за него, да не спират да работят. И, ако донякъде съм го постигнал, ще съм щастлив.

Вие имате над 70 роли само в театъра. Случва ли се да сънувате някоя от тях?

 

Да… Аз попадам в клишето на актьорските сънища. Всички мои колеги разказват за кошмара как някой те дърпа на сцената или те бута да излезеш, а ти не знаеш в какво участваш. Въобще не знаеш никакъв текст, а някой ти казва, че е твой ред и всички те чакат. Сънувал съм го няколко пъти. Не помня да съм сънувал конкретна роля.

Говорим за успеха, за жените. Харесвате ли Мария Бакалова?

Както казва Чехов през един от своите герои – когато в едно общество обсъждат и коментират актрисите, това е идеализъм. А ние имаме нужда от идеализъм. Много се радвам за Мария Бакалова. Голям успех, неочакван.

Тя завърши НАТФИЗ през 2019 г.  Как гледате на нейния успех с окото на преподавател и колега?

 В нашата професия е много важно да попаднеш в точния момент на точното място. Има я щастливата случайност, но Мария Бакалова  все пак е добре подготвена и е спечелила кастинг сред много много други кандидати. И сигурно конкурентите ѝ не са били по-малко талантливи. Но тя печели и прави впечатление на една гилдия, която не е особено доброжелателна към новите лица. А виждате как към нея всички са абсолютно отворени. Това означава, че с присъствието си и с играта си във филма тя е успяла да ги спечели.

След нейната номинация за „Оскар“, вярвате ли, че български актьор някога може и да получи  „Оскар“?

Защо не! Ние имаме много добра актьорска школа. Казвам го, не защото съм преподавател или защото съм завършил академията, а защото имам възможност да сравнявам. Пътувал съм много като актьор, наскоро бях жури на театрален фестивал в Китай, бил съм и на много кинофестивали, но най-важното е, че гледам. Виждате колко много български актьори печелят награди с присъствието си във филми, и то от големи кинофестивали – Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Мартина Апостолова, Ирини Жамбонас, да не изреждам всички… Просто нашата актьорска школа е много добра.

До каква промяна в киното и театъра може да доведе безпрецедентната ситуация в света, свързана с пандемията? Оптимист или песимист сте?

При всички случаи театър и кино ще има. А театърът ще си остане на живо, защото това е неговата сила и неговото уникално очарование. Хората се срещат, за да общуват два часа с живо изкуство!

Кино също ще има, макар и вече в малко по-различни формати – заради затварянето, което най-вероятно като тенденция ще си остане за дълъг период. Кино компаниите, които загубиха много от липсата на разпространение в салони, още от преди пандемията започнаха да инвестират в платформи като „Нетфликс“, Аpple TV и т.н. Много продуценти се насочиха натам и канят най-добрите актьори.

По-глобално погледнато, мисля, че се намираме в много особен и радикален преход, на който не можем да схванем мащабите – точно, защото все още сме в него. Той е със силата на революция, каквато навремето е била печатната машина на Гутенберг. Както тя е променила изцяло обществените отношения до микронивото на индивидуалния живот, така и в момента пред очите ни става радикална промяна на всичко, което познаваме. Дори политиката отдавна не е това, което е. Работи със стари клишета и с идеологии, които въобще не функционират. Просто ги дъвчат като дъвки, но няма смисъл. Политиката отдавна не е представителство на гражданството, а охранителна система на големите корпорации. Всичко друго са алабализми. Така че там също предстои да се случат радикални процеси, които да променят изцяло ландшафта на живот.

Това няма ли да се отрази зле на културата?

Надявам се да не се отрази. Мисля, че хората няма да го позволят. Защото културата е насъщна нужда и никой няма да посмее да пипа там с мръсни ръце. Без култура човекът не е човек. Дълги години нашите политици не можаха да осъзнаят, че ако инвестираш в култура, ще имаш съвсем друг тип общество, което може да живее дори без закони. Защото човекът ще знае кое е правилно и кое не е. Той просто ще бъде културен човек. Няма да бъде крадец, подлец, убиец…

Използвахте думата преход. Пречистващ или погубващ е той сега?

Има ги и двете посоки. Има го и пречистващият ефект, но от друга страна, много от нещата, с които сме свикнали, ще останат в миналото. За съжаление.

Казвате, че сте опериран от завистта и скуката. От какво сте изкушен обаче?

Изкушен съм от работата си. Аз страдам от някаква форма на работохолизъм. И не го казвам с тихата радост да впечатля някого. Просто такъв е моят начин на живот в последните години – но опитвам да се „лекувам“.

Има ли лечение против работохолизъм?

Трябва да има, иначе… Аз обичам много неща – да чета, да слушам музика, да се занимавам със зеленчукова градина. Искам да отглеждам пчели, да ходя за риба. Все неща, които не правя, но много искам, а и са много важни. Иначе не съм целият си. Не може непрекъснато само да се работи.

Пчелите и рибата са в бъдещето, но градината я има…

Да, имаме една къщичка в Балчик. Много обичаме да ходим там. Има един не много голям двор, но достатъчен. Имаше доста лалета сега и беше много красиво. Насадихме орех, кайсия, смокиня, ябълка, праскова, череша, круша. Нямам търпение сутрин да стана, да вляза в градината, и да почна да ровичкам нещо там. Аз ви казах, че съм отгледан на село, затова много обичам аромата на пръст, на трева, на зеленчук, на плода, откъснат от дървото…

„Моята лудост са моите роли“ са ваши думи. Има ли лудости извън професията? Пзволявате ли си лудост извън професията?

Надявам се. Лудият не знае, че е луд. С това трябва да започна (смее се). Така че не знам къде остават моите лудости. Опитвам се да ги контролирам. Опитвам се да сублмирам всичко в ролите, в творчеството. Не знам какво щях да правя без това.