Петър Делчев: Писането е лесно, когато има болка. иначе става болезнено за четене

Роден е преди 40-ина години. Занимавал се е с куп интересни неща – и слава богу, защото писането става по-добро, когато имаш житейски опит за подплата на въображението. А Петър Делчев е сред най-хубавите неща, които се случват напоследък в българската литература, и ако още не сте прочели книгите му, то не разбирам какво чакате. Само за да възбудя интереса ви, ще ви кажа следното: представете си суров мъжкар, чието кораво сърце ненадейно е прободено от любовта. Ето така пише той.

 

Прочетох две книги от вас – „Кастинг за Месия“ и новото издание на „Трънски разкази/Балканска сюита“, и просто не мога да повярвам, че ги е писал един и същ човек. С пълното съзнание, че сравненията са опростени, първата ми напомни на Дан Браун, който се е събудил една сутрин с ерудицията на Умберто Еко, а втората ми навяваше Йовков. Това са напълно различни вселени. Какво се случва в главата ви?

Шеговитият отговор е, че съм зодия Близнаци и в мен живеят няколко личности. А сериозният е, че за щастие мога да пиша така, както искам да бъда четен – на екс, лакомо, диво или бавно, полекичка, с усещане за споделяне и интелектуална игра между умни хора.

По хронология „Трънски разкази” са първата ми белетристична книга и там всеки ред е възторг и болка – написах разказите, защото не можех да не ги напиша! Три години по-късно се появи „Балканска сюита” – новели по легенди. Не исках да се измервам със стария аршин, затова се насочих към по-обемна форма. Очаквах да се радвам повече, докато пиша, нали вече бях свикнал с жилото, исках меда! Уви, още повече болка!

Работата по роман, особено с тематиката на „Кастинг за Месия”, е изнурителен труд. Още четири години. Исках да се противопоставя на „модерното” писане, при което се спазват научно изведени правила за дозиране и миксиране, та да не вземе капризният читател без време да затръшне книгата, защото му е драснала окото някоя авторова позиция. Не добавям метафори с капкомер и не сипвам прилагателни на грамаж. Не си оставям идеи „за после”, за друг разказ, за друга книга. И не ме интересува дали ми ръкопляскат, или мятат камъни по мен, ако поне един читател е ударил калпака в земята!

Странното при писането е, че е лесно, когато има болка. Иначе става болезнено за четене. След всяка моя книга поне по половин година живея с героите, говорим си, преживявам ги отново и отново, постоянно влизам в тях. Едни са уютни, други са изпепеляващо зли… А аз трябва да ги търпя, защото книгата им е дала свобода извън мен. Затова мога само да ги обичам – всичките!

Какво ви вдъхновява – история, кораби в далечни морета или призраци на виещи планински вълци? Какъв сте били в предишен живот – пират, пастор или хайдук?

Този въпрос ме уцели директно в сърцето и го разцепи на две! Едната половина знае, че ако има прераждане, то аз някога съм бил свиреп пират. Когато започне филм със стари ветроходи, се разплаквам, ръцете ми се разтреперват, не ми стига въздух, толкова се вълнувам. С барут и кръв е татуирана котва върху ядрото на всяка моя клетка. Другата половинка на сърцето ми тихо мърмори, че съм бил някакъв вид аскет – може би монах, отшелник. Съвместявам тези две начала и сигурно заради тях двайсет години мечтая да пресека Черно море сам с каяк. Това е най-пиратско-отшелническото нещо, което мога да измисля в наше време. За прераждането все още нямам категорично мнение. Оставих този въпрос за втората част на „Кастинг за Месия”. Там ще го квантовам и проуча. Тогава ще знам.

Казват, че писателите влагат автобиография във всяко свое произведение. Кои истории чакат да ги разкажете? Коя е най-хубавата история, която сте чули?

Един пишман критик се произнесе за „Кастинг за Месия”, че не можел да се идентифицира с нито един от героите ми. Разсмя ме! Аз съм всеки един от героите си и докато съм него, му оставям от себе си. След като този критичен екземпляр не е успял да се идентифицира с никого, значи сме от различни породи и е сбъркал книгата.

Да, занимавал съм се с алпинизъм и ветроходство, ходил съм по планините да промивам злато и да търся съкровища, гребал съм с дни в морето с каяк, пускал съм се с въже по водопади, гмуркал съм се в пещери, дялкал съм лодки от десет сантиметра до десет метра, строил съм кучешки колиби и къщи за великани… Да, тая в душата си чернилката на душегубец и крия костюм на ангел в гардероба… Да, тъпча си лулата с еснафщина, но лицемерно продавам цигари по булеварда на благоприличието… Да, сълзите на грозното ми злорадство капят по ковчега на чуждите мечти… Да! Да и да, защото трябва да съм човек, преди да бъда писател. Ако някой няма смелост като човек сам да си зададе въпросите, защо трябва да ме съди, че като писател не съм му дал отговорите?! Ако нямаш везната на любовта в сърцето си, как да отличиш добро от зло, роля от действителност, стремеж от същност?! Всяка история, която има подобна диалектична бомба в недрата си, заслужава да се разкаже. Но такива истории лигльовци не могат да ги разказват, дано поне се научат да ги разпознават, когато ги четат!

Кой е вашият автор?

Ако трябва да посоча само един: Михаил Булгаков!

Кой е вашият герой?

Капитан Питър Блъд, описан от Рафаел Сабатини като човек, който тича там, където другите пълзят. Само в детството героите се обикват със сърцето и завинаги. Затова и моят герой е оттогава.

Каква е вашата дрога?

Пристрастен съм към писането, но не го отделям от четенето. Спазвам съотношение 1000:1 в полза на четенето. И двете занимания ме правят независим от околния свят, а това ако не е дрога! Другата ми мания е оцеляването в екстремни условия. Обичам да правя пъртини. Да съм някъде, където никой не е бил или по начин, по който никой не го е правил – не само в действителността, но и в творчеството си. Да съм този, който ще изпита здравината на леда и ще чопли по тънката линия между невъзможно и възможно. Подобни занимания захранват сетивата с такава енергия, че можеш да си правиш чай на спомените, докато си жив.

Вярващ ли сте? В какво вярвате? Възможно ли е църквата да ни спаси от духовна нищета?

Светото кръщение не е топване на малък голищар в купел с вода, последвано от пищен банкет за родата. Аз съм православен християнин. Няма значение, че според всички християнски деноминации моята концепция за триипостасната вселена, Логоса или кой и какво е бил Христос е ерес. Разминавам се с догмите на религията, защото днес те са като опит да шиеш гоблен с игли за плетене. Но е некоректно да обвиняваме църквата, че живеем във все по-бездуховно време. Православието никога не се е нагърбвало с функциите на душевна линейка, а мисията за „спасяването” на човеците според мен му е вменена отвън. Православието има една-единствена цел – да свидетелства и да пази свидетелството. Толкова! Това трябва да ни е ясно, когато питаме риторично защо църквата не прави нищо да ни избави от бездната на първосигналното битуване, защо не взема отношение по мирски въпроси, защо не благославя байраците на поредната революция. „Делото на давещите се е дело на самите давещи се”, както казват великите Илф и Петров. Не търсим ли извор, когато ожаднее устата ни? Защо очакваме, че когато ожаднее душата ни, изворът сам ще ни намери? Жадният пълзи и драпа към водата и няма сила, която да го спре. По корем ще прегазва сухи дерета и пустини, ще гризе кактуси и ще дъвче бамбук, ще лочи и от калната локва, и от блатото. За да отличи някой ден чистата планинска водица, течала отколе току до родната му къща. Този, който задава въпроси накъде – ако обичате – се намира Изворът и дали – как смятате – водата му е по-добра от тази на съседния Извор, не е жаден, а любопитен.

Накъде върви този свят от вашата камбанария? Според „Кастинг за Месия“ най-доброто все така продължава да предстои и пак се отлага.

Великолепно го формулирахте – „продължава да предстои и пак се отлага” – това е поезия! А на въпроса „накъде върви този свят”, отговорът е наникъде, буксува и затъва на място. Изпод гумите хвърчи кал и ни пръска с дъждец от телевизионно щастие, който се опитва да мине за светена вода, но си остава кал. Колкото и да ни се струва, че летим към бъдещето със страшната тяга на технологиите, то в духовно отношение бодро крачим обратно към пещерата и наричаме позорния си марш с велики имена, за да не лъсне мазната ни спогодба с егоизма. Затова въпреки уж все по-глобалните средства за въздействие светът е в глобална безизходица, конфликтите се задълбочават, изкуственото сепариране на човеците по абсурдни признаци нараства. Западната култура, която вече доминира, издига за свой идол „конкурентоспособността” и се опитва да ни вмени, че сме длъжни да сме щастливи, а ако не сме, то сами сме си виновни – не сме нацелили ваксата, попрището, субстанцията, училището, програмата, средата…

За никого няма и не може да има щастие на тази земя, докато и едно-единствено детенце си ляга гладно, без някой да го гушне и да му разкаже приказка! Възприемането на подобна гледна точка се нарича състрадание. Съ-страдание: способност да съ-преживееш страданието на другия, мъката му. Ако можем да съпреживяваме мъката, ще се научим как да съпреживяваме и радостта. Ако това ни се удава, значи в душите ни е светло и чисто и няма страх и завист. Някоя сутрин ще се събудим разплакани – ей така, без нищо – просто защото сме живи, децата спят в другата стая, мирише на кафе и палачинки и светът е само Любов… Ако ви се случи, не забравяйте в тези няколко секунди на откровение, преди да ви връхлети суетата, да прошепнете едно „Благодаря!”.

Любовта ли движи вселената?

Да. Не само я движи, но и я поражда. Ескимосите имат десетки думи за сняг, а ние имаме само една за любовта, която изпитваме по десетки начини. Не е ли странно? Усещането, че искаш завинаги да се разтвориш в другия – това е любовта. Вярвате ли, че такава любов ви свързва и с малката мравчица, и с комшията, който в неделя сутрин ви къса нервичките с чалга? Е, аз пък вярвам! Защо иначе съществуваме, защо иначе изобщо съществува НЕЩО, след като според математиката на физиката и физиката на математиката и философията на цялата тази физикоматематика е ясно, че би трябвало – защото е по-лесно – да НЕ съществува нищо?!

Намерих едно ваше стихотворение, което започва така: „Ресто съм в нечия сделка със Дявола/ето защо съм ненужен…” и завършва: „Всеки посрещам със зъби оголени/всъщност така се усмихвам“. Страданието ли е цената на таланта?

Пиша стихотворения, но не се чувствам поет. Имам заряд, имам сетивата, но нямам душата на поет. Ето: поетичният ми усет ме подтиква да напиша в разказ, че слънцето се е скрило бързо, като жълтица в кесия на скъперник. Поетът не живее в сравнителни форми.

За него жълтицата на слънцето вечер просто се крие в кесията на скъперник. Усещате ли разликата? За мен стихотворенията са бърз и лесен начин да запечатам образ, чувство, игра на думи, хрумка, които после да имплантирам в прозата си. Например идеята за рестото в сделката с дявола има развитие в „Кастинг за Месия”, където един от героите казва: „Господи, аз съм ти рестото в сделката с дявола. Но защо ме остави бакшиш, мръснико?!” А вълчата усмивка с оголени зъби е житейска позиция на инстинктивна защита, защото най-големият ни страх като малки хора е да не ни обикнат с такава зверска сила, че да се налага да пораснем на човещина колкото любовта. Цената на таланта не я знам, защото не знам колко съм талантлив, и затова нямам представа дали е справедливо това, което ми се взема като дан. Засега по тази сметка правя вноски от самота и дори не съм сигурен, че това е вярната валута.