Радослав Бимбалов: Единственото, което ни отличава от животните е умението да мълчим  

Радослав Бимбалов е много неща – баща, съпруг, брат, син, приятел, творец, предприемач, пловдивчанин, придружител на куче, бъбривец, хапливец, мълчаливец, активист. Роден е през 1973 г. в Пловдив – града, в който се събират всички пътища. Баща е на Диана и съпруг на Ана. Създател на една от най-креативните рекламни агенции The Smarts.

Повече от две десетилетия след първия си роман – „Аз, Маника“ – и след години опит, натрупан в служба на словото, Радослав Бимбалов ни поднесе книга с истински и почти истински истории, за да припомни, че думите и животът имат своята цена. И понякога тя е мълчанието. „Млък“ е изящен сборник с 21 разказа, които пречупват мрачните арабески на действителността, но и отразяват най-причудливите и чупливи извивки на човешката душа.

Написахте разказите си в сборника „Млък“ 23 години след първия си роман. В едно интервю казвате, че периодът е дълъг, за да се научите да пишете и да опознаете хората. Опознахте ли ги? И открихте ли нещо, което да Ви изненада?

Знам, че звучи малко прекалено, но е истина. Когато написах първия си роман, през далечната 1999, седнах да редя и втори. Но се спрях, защото усетих как героите ми са леко повърхностни, клиширани, прекопирани отнякъде върху оризов лист. Бях млад, несрещнал достатъчно хора по пътя си. Сега, когато съм на прага на половин век живот, вече мога спокойно да описвам човеците. Знам какво бълбука в душите им, какво гърчи мислите им, какво изтисква сълзи в ъгълчетата на очите им. Но най-вече открих истината, която малко ни вълнува на младини – единственото, което ни отличава от животните не е умението да говорим, а да мълчим. Като всяка придобита дарба, използваме мълчанието си често грешно, не по предназначение. Боли ме, че хабим думите си за извънредно много глупости, а мълчим за важни неща. Понякога до смърт.

Казвате, че с тези разкази бъркате дълбоко в душите на хората – там, където много боли. Защо като писател Ви привлича болката и защо е важно да се разказва?

Принципно болката е действие на мозъка. Телата ни са устроени да разчитат на мозъка да сигнализира с болка – да спрем да се нараняваме, да оцелеем. Само че често съзнанието ни създава страдание не за тялото, а за душата. Тази болка може да ни съсипе, защото нямаме двигателен защитен механизъм срещу нея. Най-опасното е да затваряме болката вътре в себе си, да я оставяме да руши вярата ни в доброто, да заличава надеждата. Затова с думите си опитвам да хвана внимателно разголената болка и да я извадя навън.

Засягате много болни теми – домашното насилие, расизма, отношението към различните, пишете много за смъртта, за човечността. Трябва ли да се поставяме на мястото на насилниците, за да разберем тези страшни проблеми?

Трябва да се поставяме на мястото на другите, за да ги разберем. Да осъзнаем какво предизвиква омразата, отрицанието. В случая с домашното насилие – в моя разказ „Обричам те“ не влязох в обувките на жертвата, защото това би предизвикало просто плитка емпатия. Опитах да се намъкна в юмруците на насилника, да усетя по своите кокалчета ударите върху другия, да осмисля какво би ме превърнало в чудовище. Изживяването за мен като писател беше доста страховито, но не съжалявам, защото това ми даде възможност да предложа на читателите един различен поглед върху домашното насилие. След това изживяване със сигурност ще е по-трудно да си мълчим ако сме свидетели на насилие в нечий чужд дом.

Казвате, че думите са важно богатство, за което сме спрели да се грижим. Защо спряхме? Едва ли за всичко това са виновни емотиконите и картинките, с които ги заместваме.

С лекота повтаряме клишета за важността на думите, демонстрираме някаква загриженост за речника на новите поколения, дори сме готови да ги съдим за тяхната склонност да заменят словото с картинки. Но истината е, че всички ние неосъзнато намаляваме лексикалния си багаж, докато препускаме през все по-забързаното си ежедневие. Някои думи отписваме като архаични, други зачеркваме като излишно тромави. Диалозите ни стават унифицирано опростени, общуваме механично, с дежурни фрази и заучени реплики. Затова и в едноименния разказ от сборника „Млък“ оживява една моя притеснителна фантазия – как думите започват да изчезват, малко по малко. Усещаме ги на върха на езика си, но не можем да ги произнесем, защото ги няма, свършили са. Опасявам се, че тази моя фикция вече се случва.

Вярвате ли в това, че най-важните истории се разказват сами и се раждат в мълчание?

Най-важните истории не са преразказ на миналото. Те са изживяване в реално време, сега. Докато попива редовете, читателят трябва да влезе в свят, създаден от писателя и двамата да изживеят заедно, ръка за ръка, историята. Четенето и писането не би трябвало да са две отделни, самотни изживявания. Напротив – това е уникална връзка между непознати, уж далечни хора – единият е написал думите за очите на другия. Ще ми се моите читатели да усещат моите вълнения, страсти, болка и радост с всяко изречение. Затова се отнасям към думите внимателно – пренаписвам всеки ред от историите си по няколко пъти, пренареждам, променям, предизвиквам собствената си фантазия непрекъснато. Много ми се иска и читателят от другата страна на книгата да усети и сподели с мен това страстно препускане по редовете.

За какво бихте казал, че е нужно миг мълчание?

Мълчанието не е злато. Тази поговорка е зла, тя създава покорство. Не смятам, че трябва да премълчаваме, да събираме в тайници истини, болки, разочарования. Това е грешно и опасно. Но миг мълчание трябва да има преди всяка мисъл. Преглъщане, концентрация, подготовка. Това са нужни фази на откровението. Мълчанието е необходимата доза разговор със себе си, която всеки от нас дължи на останалите преди да им каже нещо.

А кога тишината трябва да бъде нарушена?

Когато си готов да кажеш нещо, от което има смисъл. Фраза, от която някой се нуждае. И винаги, когато имаш истини за казване. Да преглъщаш истини е изключително вредно. Премълчаните истини се превръщат в отровно самонаказание – могат да те съсипят отвътре.

Вие самият сте човек, който не се притеснява да заявява публично мнение по актуални теми. Но на кого и за какво бихте казал „млъкни“?

Има една проклета, много шумна и неуморима вещица в нашата приказка. Все дебне да шепне отрови, да пълни слуха ни с противни внушения, да реди вредни настроения сред нас, малките човечета. Нарича се Пропаганда. Ненавиждам я искрено, но понеже знам, че няма да млъкне – всеки ден се боря с нея, с моите оръжия – думите. Пиша откровения, разкривам истини, показвам лъжеприказчици и техните зависимости. Това е лична битка, нещо като мисия, която съм приел за себе си.

А кой трябва да говори, но мълчи?

Най-често мълчи срамежливата, свита в ъгъла, наритана от всички истина.

За какво мълчим като общество? И за какво крещим ненужно?

Всъщност мълчахме прекалено дълго. Години наред бяхме спряли да обсъждаме, да критикуваме, да надигаме глас срещу неправдата. Отскоро това приключи. Сега повечето от нас изразяват гласно своята позиция, заемат страна, остояват принципи. Емоциите ни се надигнаха бързо, стремглаво – предизвикани от катаклизмите напоследък – пандемия, война, смърт, кризи… Сега сме се изправили едни срещу други и си крещим. Погледнато отстрани това изглежда страховито, неприятно. Но аз твърдо вярвам, че е крачка към доброто. След дълги години взаимно безразличие, сме започнали да общуваме. Някой ден ще се уморим да си крещим и ще се чуем. Дано само да е по-скоро.