Стефан Данаилов: Спасих се от влюбване в себе си

СНИМКИ Личен архив и Велислав Николов

„Мъдростта е просто ум, от който са избили с ритници всичката смелост.” Това е цитат от една книга – „Шантарам”. А на теб остана ли ти смелост? Или мъдростта те е надвила?

Още съм някъде по средата – на крачка и от двете. Мъдростта идва от нещата, които са ми се случили в живота. Често се замислям за много неща, но да извадя две изречения и да кажа: изводът от моя досегашен живот до момента е такъв и такъв – не мога. Да не говорим да давам съвети на по-младите. Мога да ги съветвам единствено в моята работа. Например все още не съм започнал да подреждам мислите си за това – какво е политиката от моя гледна точка. Не съм се вживял до такава степен в нея, за да повярвам, че съм политик. Винаги съм гледал на политическите събития около мен малко отстрани – и като активно работещ в партията, и като депутат. Вероятно именно заради това ми е било по-често смешно, отколкото тъжно или възторжено. Реагирал съм винаги в унисон с моята лична, гражданска тревога или съпричастност, отколкото по партийна строева парола. Имам си любима суфа, че в ада всеки влиза със свой собствен огън и ако успее да освети душата си, то и другите ще видят светлината в тунела. Моето кредо: Не налагай никому силово своята вяра, но ако вярваш в нещо, не мълчи.

Т.е. ако трябва да дадеш определение за себе си, думата “мъдър” няма да присъства?

Не, няма. Нямам и претенции. Но съм формирал себе си от срещи с по-възрастни, талантливи и умни хора от кръга на творците – актьори, писатели, драматурзи. Не съм си поставял задача да се уча от тях, но младият човек е като попивателна. Тези хора са ме формирали, несъзнателно съм откривал неща, които са ме пазили след това в живота. Аз не съм човек, който само от книгите е събирал това, което ще го направлява в живота. Аз съм и интуитивен човек. А интуицията досега не ме е подвеждала.

Казвал си, че си приятел за дълъг път. А ти имаш ли приятели за дълъг път?

Да, имам и знам, че мога да разчитам на тях в трудна минута и няма да ме предадат, каквото и да става. Но гадната част на тази възраст – много от близките ми приятели вече ги няма. Имам много познати, които чувствам приятели, но по-близките ми си отиват един по един. Когато това се случи – се чувстваш оръфан. От това много ме боли. Да, имам пълното съзнание, че нищо вечно няма, но все си казвам: Абе, рано им е още. Не съм от хората, които ще си кажат: Я се виж какъв си старец белобрад. Не ми е такъв характерът. Но има моменти, в които ми се иска да съм повече сам. Истината е, че не съм вече оня възторжен и ухилен Ламбо – такъв, какъвто ме познават хората и са свикнали с това. Жена ми много често казва: „Ламбе, ти преди, като влезеше, все си подсвиркваше”. Съвсем доскоро у мен имаше някаква вътрешна бодрост. И изведнъж нещо стана…Сякаш не искам да повярвам в наивността, с която хората зачеркват собствения си житейски опит и търсят месия, „който да ги оправи”… Виждат своя живот от днес до утре, а в името на бъдещето не са готови да пожертват нищо…

Отдаваш това на възрастта?

Май точно обратното. Въпреки възрастта, не мога да махна с ръка и да кажа, какво ме засяга това, което става с хората около мен. Не разбирам как някой с лекота откъсва страници от собствения си живот, сякаш вчера се е родил целият в бяло, като херувим…Колкото и да искаш вътрешно да се бориш със спомените си от вчера, дори да успееш да забравиш в ежедневието, то си е факт…Хамелеоните стават много красиви на фона на цветен пейзаж, но това не ги прави цветя…

А какво те кара да си подсвиркваш?

Виж, прекалено много се изостри атмосферата напоследък. Не говоря за хората, които сега излязоха по улиците. Напомня ми на нещо от 90-те години. Тогава оба-че имаше надежда за нещо – и от синьото, и от червеното. Докато сега е някак безнадеждно. Аз съм в кюпа на тези, срещу които протестират. И затова често се питам за другите политици в този кюп – не го ли съзнават? Човекът Стефан Ламбов Данаилов съзнава това.

Направил съм си преценката дали съм сторил нещо вредно на тези хора, или не съм. Но ми е много странно, че много хора не го усещат и не си задават този въпрос.

Сърцето ми обаче подхвръква, а усмивката ми се появява, без да я викам, когато видя вяра в очите на млад, образован българин, който знае какво иска да постигне за себе си, но и за другите. Все по-често виждам такива млади хора и възможността да направя нещо добро за такива млади хора ме повдига и ме връща в строя.

Твоето обяснение за поредното детрониране на харизмата?

Защото близо 4 години се трупа това. По времето на Симеон Сакскобургготски имаше някакво спокойствие. Не говоря дали сме били бедни или не. Все сме си бедни. Но това неглижиране на ин-ституциите, това изостряне на отношенията, което направи Бойко Борисов, доведе до тази ситуация. И изобщо не се учудвам, че тези хора са на улицата. Не забравяй, че правих кандидатпрезидентска кампания и обиколих страната.
Тътенът на недоволството се усещаше и на срещите с хората, чувах всичко това, което сега чувам от протестиращите на улицата.

Просто дойде моментът, в който всичко, което се беше насъбрало, експлодира. Харизмата помага, но нейното влияние е само поздрав за тези, които ще ти повярват, ако не ги лъжеш. Ако злоупотребиш с доверието, бумерангът на антипатията е многократно по-силен от обожанието и мощта на харизмата ти. В историята има много примери за това.

Впрочем съжаляваш ли, че се включи в последния момент като кандидат за вицепрези-дент?

Не. Това беше нещо по-различно от всичко, което съм правил.
Най-възторжената ми кампания беше на парламентарните избори в Кърджали през 2005 г. Все едно се бях снимал във филм с много готина роля, макар че накрая ръкопляскане нямаше. Знаеш как се решиха там нещата. Решението ми да участвам в кампанията беше изненада и за мен. Случи се за една нощ. Известно е, че много хора ме спрягаха за президент.
Но бях категоричен – аз си знам възможностите. Когато обаче чух как Бойко представи сегашния ни президент, потупвайки го по рамото, виждайки, че не сме добре в проучванията, а и мотивиран от жена ми, написах писмото до партията и се включих в кампанията. За мен тя беше ценна заради впечатленията от срещите. Затова ти казвам – не се учудвам, че тези хора днес са на улицата. Имаше много мачкане, много страх, плюс обедняването и както вече казах – изострянето на обществените отношения. Само Господ е нахра-нил всички с три риби… Когато за труда няма хляб, за бизнеса няма въздух, а хората не намират справедливост и надежда, че могат да отгледат и изучат децата си, да осигурят достойни старини на ро-дителите си… не чакай осанна за делата си.

Хващам се за думите ти, казани по повод твоя юбилей: „Искам да ви уверя, че Стефан Ламбов Данаилов, макар и на 70 г., в следващите години няма да го видите срутен, сринат и паднал”.

Думите са по повод на това, което ми се случи през лятото. То беше изневиделица, мисля, че беше едно мръсно мероприятие, тенденциозно. Много хора бяха притеснени за случващото се с мен. Просто към мен са се обръщали хора отвсякъде, които ми казваха: „Дръж се, бе, какво си се скапал”. И най-сърдечно и спонтанно казах това пред моите съпартийци. Трябваше да ги окуража, защото не ми се иска да ме виждат такъв, какъвто бях станал. Добре, че голяма част от тия дни бях в Италия на снимки, беше шанс да не съм тук, защото представям си какво щеше да бъде. А и аз не съм свикнал гърбът ми да е приведен. Така не виждам очите на хората и това ме прави неадекватен към тях.

И все пак – кое е нещото, което би те спънало и отклонило от твоя път?

От една страна, това са все лични неща, които добиват такъв обществен отглас. Аз съм човек, който не обича и никога не съм си позволявал да се бъркам в живота на хората, независимо кои са. Нито съм човек, който ще коментира личния живот на когото и да било. От друга страна, е имало моменти, в които ме е било срам. След Виденовото управление ми беше неудобно да ходя по улиците, защото много вярвах на този кабинет. Тогава се чувствах така, все едно аз съм основният виновник за случващото се. С такова самочувствие ходех по улиците… И ми беше трудно да го преодолея.

Не ми беше леко и 2009 година – този удар, който изобщо не очаквах. Направо бях шокиран. Не можех да преценя кога сме се разминали с хората. Но за себе си знам, че само оная, с косата, може да ме отклони от това, в което вярвам и за което живях.

А кой е най-интересният ти избор?

Този, при който изведнъж реших, че ще ставам актьор. Бях такъв келеш, който изобщо не се е замислял какво ще прави в живота. Шокът дойде от неочакваната смърт на майка ми. Бях втора година войник, когато тя почина. И тогава се замислих – какво ще правя, като изляза от казармата? Аз съм адски несръчен човек, не съм се увличал и по някакви интереси. Реших, че ми се удава, без да съм влюбен в нея, историята. И баща ми вика: я кандидатствай право. Тогава беше толкова непопулярна професия, че тройка ми стигаше, за да вляза. Късметът ми тогава беше, че вкъщи живееше Иван Кондов, който беше съпруг на сестра ми. И той един ден ме попита какво ще следвам. Като му казах, че ще кандидатствам право, той отвърна:

Какво право, ти си роден артист.

И решението беше взето. Това ми е било най-хубавото и най-весело-то решение, което дори не е плод на размисли…И най-правилното.

Аз съм от щастливците, които са уцелили професията си. Виждам колко нещастни хора има заради това, че не са успели с този избор.

Ти на какво най-вече отдаваш своята харизма?

Или я имаш, или я нямаш. Харизма не се придобива.

Навърши 70 години. Едно от нещата, които Чарли Чаплин казва по повод своята 70-го-дишнина, е: „Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това „зрелост“. Теб какво те кара да растеш?

Чаплин е гений. Няма какво да говорим за него. А аз успях да се спася от това да не се влюбя в себе си. Имах много възможности това да ми се случи като актьор – да реша, че съм най-харесваният, най-великият. До 27-годишна възраст, след като станах популярен, много исках всички да ме обичат.
И си живеех с тая мисъл. За щастие бързо разбрах, че това е невъзможно, а и е много скучно да те обичат всички. По-страшното беше да не се главозамая, както сега нашият приятел Бойко Борисов. От това главозамайване съм се отървавал през всичките години. А някои мои приятели, прекрасни артисти, изпадаха в това състояние и после, като падаха на земята, тежко го изживяваха.

Ако днес можеше да напишеш писмо до 20-годишния Стефан Данаилов, какво щеше да има в него?

Аз писма не пиша. От време на време само политически. Написал съм и едно писмо на жена ми от Одеса, когато снимах „Първият куриер”. Какво да му напиша, толкова готино момче е, дал му е Господ всичко. Сега като гледам някои филми от онова време, си казвам: Абе, готин съм бил. Хубавото на нашата професия е, че мога да прегледам на лента живота си, остаряването си, промяната в очите – и то с месеци, с дни, тъй като съм имал щастието да снимам всичките тия години. Ако си бях сбъркал пътя, тогава щях да му напиша едно яко писмо: „Голям глупендер си ти…”. Тогава много щях да го коря, но сега няма за какво.

Таланта или труда цениш повече?

Свидетел съм как мои колеги имаха по-малко талант, но бяха страшно работливи, доста се трудиха върху себе си и имат доста сериозни постижения. В същото време съм свидетел на много талантливи хора, които много си повярваха, изпаднаха в голяма криза и потънаха. Талантът има нужда от развиване, защото иначе се изчерпва ползата от него. Разбира се, най-доброто съчетание е хем да си талантлив, хем да работиш върху себе си.

Големи звезди на киното и театъра угаснаха през последните години. Загуби ли изкуството ни малко от магията си? Или младите са достойни техни заместници?

Да, губи. Вярвам в младите, но всички тези наистина големи актьори, които си отидоха, си остават индивидуалности и трудно можеш да ги преоткриеш в някой друг. Кого да преоткриеш – Велко ли, Черкела, Коста Цонев, Калата, Наум Шопов? …да не ги изреждам всичките. Цялата плеяда. А една група си тръгнаха и по-рано… Страшно е, те още имаха сили. Но идва ново поколение, има други изисквания, други вълнения.
По-възрастните казват: Абе, няма като вашето поколение актьори. Казват го, защото са живели с нас. Но аз помня и преди това какви артисти имаше, които за съжаление много хора днес не знаят.

А дали след време и вас може да не ви знаят?

Да, това е страшното. В това отношение, понеже често гледам руска телевизия, виждам какви невероятни неща правят в памет на големите си актьори. И усещаш как нацията не ги забравя. Кой ще седне сега да прави това у нас? Тъжно ми е, че шумът е три дни и после се сещат само близките. И в това отношение нещо трябва да се направи. Споменът за тези велики творци ни прави част от дългия път на нацията към бъдещето… Това прави самочувствието ни пълнокръвно – обосновава нашата идентичност и ни прави отговорни пред ут-решния ден. Това пълни с поло-жителна информация фразата: „И аз съм българин”…

Какво искаш да оставиш на твоите ученици?

Аз не ги уча на нещо специално. Най-важното е да обичат това, което правят. Без обич и без амбиции не може. Всеки труд е различен. Този ми клас ученици няма нищо общо с първия, вто-рия, дори с предишния ми клас.  Всеки път имам чувството, че все по-инфантилни стават. И е много важно какво ще му налееш в главата. Много са различни и любопитни. Но в края на четирите години разбирам, че и сред тях са израснали поредните звезди – някои блестящи, други – по-малко, едни дисциплинирани, други бунтари, но всеки един е понесъл кръста си под прожекторите на критичната публика.

А ти самият има ли още на какво да се учиш?

По-скоро усещам как вече не мога да направя някои неща, най-вече свързани с физиката. Питали са ме: кога се харесваш повече – като млад или сега? Сега има повече съдържание, поне си мисля, че излъчвам повече съдържание от онези младежки години. Най-хубавата част е между 40 и 50 години. Тогава направих най-интересните си неща и бях мощен и емоционален. Сега например вече 2 години не съм намерил пиеса, в която да играя. Имам едно представление, „в което 100 години” обаче усещам как отлагайки намирането й, почвам да губя сценичния си ритъм. Пък и излязоха сериалите и снимам непрекъснато тук и в Италия. Но непрекъснато съветвам студентите да не късат връзката си с театралната сцена, дори когато камерата ги обича и търси.

Имаш ли мечта, за която не ти е стигнало времето?

Аз съм си голям мечтател. Мога да реализирам мечти, но няма с кого. Мога да си позволя например да обиколя света, но с кого – съпругата ми физически не може да издържи… Мечтая си по-скромни неща – да имам цветна градина, и я осъществявам – макар и на балкона в блока.

А суетен ли си?

Не много. Макар че и до ден-днешен, като минавам по улица “Раковски”, когато случайно отивам пеша към ВИТИЗ, гледам да съм по-изправен и по-усмихнат. В роля влизам за 200 метра. И после влизам в Академията и отново.

Как изглежда в твоите очи жената днес?

Имам по-голямо доверие в жените, в техните амбиции, в майчинската им интуиция. За съжаление, жената много по-бързо остарява, но има повече дух, отколкото един дори запазен мъж на моите години. И това е много важно.