Светослав Иванов е един от най-смислените журналисти у нас. Ако не беше водещ на предаването по bTV „120 минути“, той щеше да е чест гост в него, и то в главната роля. Не просто защото е интересен събеседник и страхотен професионалист, а защото е добър човек.
Снимки Андрей Рашев за bTV и личен архив
Журналистическата кариера на Светльо започва в „Дарик радио“, където е репортер и водещ. През 2007 г. става част от екипа на bTV. Автор е на много документални филми, интервюта и репортажи от горещи точки по света. Автор е и на две книги: „Там, където загинаха дърветата” и „Чудовища и будители“. През 2013 г., в деня на раждането на дъщеря му Йоанна, става водещ на предаването „120 минути“, в което и до днес коментира лично и със своите гости актуалните събития и среща зрителите със световноизвестни личности.
Счупен свят. Това са твои думи от деня, в който започна войната в Украйна. Защо се счупи този свят, Светльо?
Светът се чупеше постепенно, пред очите ни. Това е свързано с много фактори, но и с промяната на усещането ни за време и пространство. Светът стана прекалено бърз, безпаметен. В този информационен вихър, в който живеем, събития, случили се преди 2 седмици ни изглеждат като събития отпреди 2 месеца, а тези преди половин година, са вече като от предишна епоха.
Бързият свят е свят на бързи решения,
бързи политици, които се хлъзгат по повърхността и трагедии, които се повтарят отново и отново. И тук историята, контекста и поуките стават излишни. Например, в момента, в който анклавите в Донбас се обявиха за “държави”, вече беше ясно какво щеше да последва в Украйна. Защото имаме историческия опит, например със самообявяването на Данциг (Гданск) от края на август 1939 г. за “независима държава”. Всички, които са изкушени от историята знаят какво следва…
Понякога зрители ми пишат, че в коментара на водещия при откриването на “120 минути” преди еди колко си години, откриват неща, които в момента се случват. Но това не ми носи нищо друго освен печал.
Войната отдавна започна. И то за нашето съзнание, начин на мислене и нагласи. Всяка клавиатура от години е снаряд, а стотици хиляди стават виртуални войници, дори без да го осъзнават.
А стана ли истината отново жертва на войната? Преди години каза, че ще дойде време, в което разделението в обществата ще е толкова голямо, че ще имаме различни формулировки за понятието истина. Колко гледни точки има днес истината?
Истината никога не е била въпрос на гледна точка. Това е една от големите заблуди и е клише, което медиите години наред използваха. Този свят се крепи не на различните ни представи за истина, а на усещането ни за добро и зло, правилно и неправилно, справедливо и несправедливо, законно и незаконно. Върху разграничаването им стъпва цялата човешка цивилизация. Не можем да си затваряме очите пред лъжи, твърдейки, че това е „гледна точка”.
Преди години, когато мислех по темата, си представих, че ще живеем в свят, в който истината все по-трудно ще е функция не на обективна реалност, а на вътрешни убеждения, които изкривяват реалността от една страна и мултиплицират истината в много на брой и различни „истини“. Те служат като аргументи за доказване на предварителни убеждения, а не за промяна на нагласи.
Предварително убеденият човек не слуша аргументи, той търси потвърждение на това, което мисли.
Всичко извън този балон води до сблъсък, а не до диалог. Ето защо, днес, в този отворен свят, изглежда, че си говорим много повече, но се разбираме по-малко, докато пропастта между нас става все по-голяма.
Истината днес се дави в океан от информация и дезинформация. Всеки е носител на своята истина, защото алгоритмите на социалните мрежи хранят собствените ни ограничени разбирания за добро и зло, правилно и неправилно. Когато тези различни представи се сблъскат, се получава гръм на думи и емоции, което води до пропаст между нас, която става все по-голяма. В този шум, всяка истина може да бъде удавена в думи и заблуди. Но тя винаги си проправя път. И не остава скрита. Обикновено обаче, това се случва в историческа перспектива, когато наблюдаваме минали събития.
Защо се получава така, че живеем в няколко паралелни реалности и се разбираме все по-малко?
Защото вече е прекалено лесно да се затворим в балона на собствените си разбирания за света. Коварното е, че сме убедени, че информацията и знанието са на един клик разстояние, по всяко време. Това променя мозъчните рефлекси, стремежа към запаметяване на наученото и опита за обяснение на прочетеното. В резултат на това, в главата ни се получава хаотично движение на парчета от пъзел, които все по-трудно можем да наредим в една обща картина, защото взаимовръзките между отделните явления ни бягат заради закърнелите рефлекси. Знанието масово вече е въпрос на клик върху екрана на устройство, а не на ментално и духовно натрупване или усилие.
Пред очите ми е онзи момент от март 2020 г., когато в половината свят беше изкупена, абсолютно безсмислено, тоалетната хартия, защото идваше пандемията. Дали тези картини не са метафора за нашето време днес?
Информацията в момента е нещо като бързата храна – хапки. Това води до въпросното “мозаично познание”, което ни прави много лесни мишени за манипулации от всякакво естество. Това е огромно предизвикателство пред образователните системи в света в момента.
Ако приемем, че социалните медии са една от причините за това разделение, кои са другите основни вредители за това да не успяваме да постигнем някакво единомислие, дори когато сме изправени пред обща заплаха – реална и жестока война, поскъпване на живота, пандемия, която още не е отминала, и куп други неща?
Помниш, че когато разговаряхме предишния път през 2020 г., аз бях от онези, които мислеха, че общата заплаха ще ни обедини. Това е частично вярно и важи само за онези общества, които са преминали през голям и общ катарзис.
Например, представете си общество, чиято страна или град е бил разрушен от голямо земетресение или война. За да построят отново къщите си, всички са били принудени да взаимодействат по такъв начин, че заедно да положат усилия, за да вдигнат домовете си отново. Не държавата, а те –
мъже, жени, деца, редом с държавата, камък по камък, тухла по тухла, да го направят сами и заедно.
Това се е случило на много места в Европа след Втората световна война. Когато след Великите географски открития, от Азия с корабите по английските, италианските, испанските и френските пристанища идва бубонната чума, в Западна Европа умират милиони.
Но тъй като България не е имала излаз на Средиземно море или на Атлантическия океан, а и хората са били далеч по-малко мобилни, чумата не е стигнала до нашите земи до такава степен. За да се спасят на запад обаче, е било нужно да положат общо колективно усилие. Ето това е катарзис от историческа гледна точка. Той променя обществата завинаги и генетичната им представата за взаимодействие между индивидите в период на опасност.
Общата опасност обединява онези общества, които в трудни моменти са свикнали да се обединяват и разделя още по-силно онези, които имат склонност да се разединяват.
Днес е време за война. Според немалко хора у нас – това не е нашата война. Какво би казал на тези хора?
Война в Европа през 2022 година не може да не е нашата война. Светът вече е толкова малък и толкова крехък, че никой не може да остане изолиран. Аз съм отразявал повечето големи военни конфликти в Близкия Изток през миналото десетилетие – Афганистан, Ирак, Либия, Палестина и Израел, Ливан и много други.
Виждал съм страданието на хората в тези държави с очите си. И винаги, когато съм се прибирал в България, съм си казвал, че сме благословени да живеем в мир. Затова толкова обичам България.
И никога, ама никога не бих я нарекъл “тая държава”.
България е нашият дом, България е част от Европа. И знаете ли, ако се вгледате подробно в заветите на Апостола на свободата Васил Левски, ще осъзнаете, че той никога не говори за никоя от Великите сили тогава. Той не се е надявал на никого, освен на европейската цивилизация – “да бъдем равни на другите европейски народи”.
В този смисъл, никога не трябва да забравяме, че въпреки всички несправедливости и лицемерие в европейската политика през годините, Европа е континентът дал най-много жертви във военни конфликти в историята на човечеството. Двете големи световни войни се развиват в Европа. Не другаде, а в Европа, която опира в морето на моретата, което разделя планетата на две – Среди-земно море. Мястото, отворено за целия свят и мястото, което знае, че някои неща не бива да се повтарят.
А изненадан ли си от огромната армия от доброволци в помощ на бежанците от Украйна?
Не. Защото ние може да си причиняваме болка едни на други тук, но когато някой страда, ние винаги сме протягали ръка. Спомни си за стихотворението на Яворов, което изучават във всяко арменско училище –
“И все по-зловещо небето тъмнее, и все по се мръщи студената нощ, и все по-горещо дружината пее, и буря приглася с нечувана мощ.”
Това е един от най-великите стихове в световната литература, а на Яворов е било достатъчно да послуша само няколко часа разказите на избягалите арменци в една тясна кръчма в Стралджа, за да излее този шедьовър върху белия лист.
Димитър Пешев се противопоставя на депортирането на българските евреи с ясното съзнание, че с политическата му кариера е свършено. След като идва комунизмът, той е хвърлен в затвора за антисемитизъм… Защото други е трябвало да си препишат заслугите му. Излиза след 13 месеца, без нищо. И умира тихо – така както си отиват обикновено българските герои.
От какво те е страх най-много?
Страх ме е, че може да дойде ден, в който думите ще загубят своето значение. Ще си говорим, но няма да се разбираме. Това се е случвало вече – когато след голяма икономическа криза идва тоталитарен режим. Защото така се затваря исторически цикъл, в който настъпва икономическа криза. Затова отделям и толкова много внимание на тази тема в предаването „120 минути“.
Как си представяш финалната точка на тази война? Какъв е пътят на спасението?
Не мога да си я представя в момента. В тази ситуация един малък инцидент, дори и извън територията на Украйна, е достатъчен, за да предизвика абсолютно непредсказуем ефект. Всичко вече е много свързано, прекалено много интереси се преплитат. Пътят към спасението винаги е свързан с разкаянието. Но вярата в Господ в момента явно е на заден план в световните дела.
И кой ти се иска да е в главната роля?
Обикновено гостите, които каня в главната роля приемат с радост. За девет години, успяхме с хората, с които работя и работеха с мен в bTV да изградим “120 минути” като нещо специално за зрителите. Всеки един гост е в главната роля.
Войната в Украйна отвори и ще отвори още много рани. Ще могат ли някога да бъдат излекувани? Възможна ли е прошката?
Аз вярвам в доброто у хората. То винаги побеждава, иначе нямаше да има свят. Нямаше да има България. Дали ще си простим зависи от способността ни да мислим в една посока. Трябва ни спешно национална кауза, но не в политическия смисъл, в който политиците използват словосъчетанието „национален интерес” и всеки си го тълкува според собствения си интерес. Кауза, която да роди обща енергия, която да ни позволи да вървим напред. Без кауза няма единомислие, дори и да сме изправени пред обща заплаха.
В един свой коментар ти говори за прошката, която трябва да поискаме от нашите деца. Ще ни простят ли децата за това, че днес е поредното време разделно? И как можем да ограничим щетите?
Като ги възпитаваме да са добри и честни хора. Всичко друго е второстепенно. Бих се гордял с Йоанна, по какъвто и житейски път да поеме. Само да е добър човек.
Как й обясняваш всичко, което се случва? Какво ти се иска тя да не забравя от днес? И какво, ако може, да се заличи завинаги в съзнанието й?
То не може да се заличи. Обяснявам й всичко, което ме вълнува. Понякога получавам ценни съвети от нея, които идват от детската ѝ душа. Но искам да не забравя, че само заедно с другите хора, дори и непознатите, можем да минем през всеки труден момент. Но също така ѝ обяснявам, че в миналото хората са минавали през много по-тежки кризи и периоди и са излизали винаги по-силни.
Ако те помоля на един бял лист да напишеш думите, които днес имат значение, кои ще са те?
Няма да е думата „дано”. Защото тя е коварна, уж е „да”, а след това веднага следва „но”. Бих написал „не спирай да вярваш”. А към нашите читатели ще кажа – Вървете с гордо вдигнати глави и не забравяйте, че ние сме българи, европейци и граждани на света.
0 Коментара