Терзания по Tерзийски

Или Кайо като Джони Рамбо (2).

Напоследък преоткривам имейла. Като комуникационен (канализационен?) канал – за изтичане на стара гной. Като инструмент за откопаване на емоции и мисли, които е трудно да формулираш или нямаш смелост да изкажеш на глас.

С Калин Терзийски се запознах по имейла. Пратих му писмо, за да му кажа колко харесвам неговия „Алкохол” – честен до жестокост роман-диагноза на поколението на днешните „разполовени” 40-годишни, към което и двамата принадлежим. Запознахме и на живо после, но повечето ни разговори – а ние си говорим често – са в нета.

Това интервю е сглобено от различни „он лайн” пластове. Докато го падреждах като мозайка, се чувствах малко нещо археолог – в него има монолози тип „Кайо пита Кайо”, накъсани парчета от скайпа, които звучат като стихове и са разместени от мен произволно… Абе каша – както би казал самият Калин Терзийски.

Иначе той освен писател е лекар, психиатър, поет, художник (непрофесионален, но талантлив), вегетарианец, добър готвач, някогашен граничар, бивш алкохолик, бъдещ гуру (поне е на път да стане мой)… Едно от най-ценните неща на Кайо е, че не се бои да поседне кротко на дъното, да се разговори с обитателите му и да се върне оттам като герой. Прилича ми на древногръция Орфей, който е ходил в Долната земя и се е върнал, за да ни донесе рецептата на тайното познание – как се надвива смъртта (зависимостта). Говори бавно (и мисли бавно – поне така твърди), обича да философства и да дълбае, да наблюдава птиците, да коси пред блока и да се прави на Диего Ривера, изпълвайки със стенописи олющените стени около още по-олющените пощенски кутии на олющения си блок в „Полигона”…

За какво мислиш напоследък, Калин Терзийски?

Мисля често за следното: дали човечеството няма някаква друга, съвсем нечовешка, надчовешка цел… и дали тая цел е разбираема за отделния човек. А и дали би му харесала, ако някога я разбере; дали поне малко би съвпаднала с личните му цели.

Примерно тоя организъм – Човечеството – може да има за цел нещо, което нито е разбираемо за човека, нито пък е приятно за човека: да речем, да засели плътно земното кълбо и да изчерпи енергията му докрай, а след това да изчезне. Тая цел не е приятна за отделния човек освен по време на постигането й. И на повечето хора, като индивиди, ще им бъде зле. Тоест трябва ли човек да подпомага човечеството в постигане на целите му или напротив – да се опитва да ги възпрепятства? Мисля още за обществото и за личното щастие – дали са съвместими, дали Сартър е прав, като казва „Адът, това са другите”.

Мисля, мисля и понякога си казвам: уф, пусто да остане, кога ли най-накрая ще спра да мисля и волно ще си поживея?

От какво се страхуваш напоследък, Калин Терзийски?

От това, че е възможно всичко, което съм смятал за ценно, да се окаже без никаква цена. Страдам от краха на ценностите. На тези, които познавам. А не виждам да се създават устойчиви нови ценности. Не го казвам като морализатор, който се дразни (защото вече е импотентен) от еротични сцени във филмите. Крах на ценностите наричам краха на системата за оценяване на всичко. В ранната ми младост за мен огромна ценност представляваше получаването на писмо. Като войник на границата получавах по едно писмо – пристигащо в камион, в брезентов чувал, с двеста други, чужди писма – веднъж в седмицата. Сега получавам по двайсет на ден, а понякога и по сто – в електронната поща – и на повечето се дразня.

В младостта ми да се чуеш с мил на сърцето ти човек, който живее далече, беше огромна ценност. Сега ми се случи да се обадя на приятелка в Париж, на някакъв празник, за да я попитам как се правят пълнени чушки – и това въобще не ми направи впечатление. В детството ми отиването на кино беше огромна ценност, сега просто се сваля филм от Замунда. Но това са дребните неща. Ценност беше достойнството – сега ми се струва, че не е. Както и смелостта. Както и ексцентризмът, по дяволите! Да бъдеш интересен преди беше интересно. Сега – струва ми се – не е. Тъжно е, че някак си и най-прекрасната ценност – смехът – не е кой знае каква ценност. Започна време на благовидно консуматорско равнодушие.

Какво смяташ да правиш занапред, Калин Терзийски?

Смятам да продължа да пиша. Страх ме е, че заради тоя крах на ценностите, които познавам, писането и писателите вече не са такава ценност, каквато бяха. Но аз обичам и да страдам, и да се мъча, тоест да бъда мъченик, и затова ще продължа – дори моето писане да не интересува никого. Всъщност, не съм сигурен… Ако не интересува съвсем никого, сигурно ще стана готвач. Поне храната винаги ще интересува хората, а аз готвя добре.

ПО ТЕМАТА

• Калин ТерзийскиМиш-маш, сметанов сладолед и Шехерезада

Къде би отишъл, Калин Терзийски?

Сред природата, сред природата! Мисля, че в България винаги в последните 150 години е имало едно разделение на народа – на Бай Ганьовци и Алеко Константиновци. Винаги превесът е бил на групата на Бай Ганьовците. Но сега превесът е прекалено изразителен. А аз съм представител на Алековците. А пък те, както знаете, са планинари и въздушни хора. Така че сред природата – малко встрани от тоя Бай Ганьовски превес. Бай Ганьовците стигат до там, докъдето имат проходимост джиповете и беемветта им. Значи аз – по-нагоре.

На какво се радваш напоследък, Калин Терзийски?

На една своя способност: да определям дали нещата ми харесват или не. Струва ми се, че е жалко човек да смята себе си за инстинктивно, неконтролируемо същество, което харесва от само себе си, мрази от само себе си и така нататък. Виждам хора, които живеят все по-прилично и недоволстват все повече само защото не контролират процесите на харесване и нехаресване у себе си. Искам да кажа – аз харесвам Моцарт не защото той е сам по себе си за харесване, а защото съм решил, че искам да го харесвам. Стана ли ясно? И така – аз мога да не бъда вечно недоволстващ индивид, защото мога да контролирам доволството и недоволството си. Или поне се опитвам да ги контролирам.

На какво се смееш напоследък, Калин Терзийски?

На все по-малко неща, за съжаление. И то е защото няма стабилни ценности. Няма авторитети. Няма табута. Разклащането на авторитетите ражда смях. Както и разклащането на табутата. Както даже и обръщането за малко на ценностите. Тодор Живков беше смешен тотем, за когото да се говори беше табу. И точно оттам, от нарушаването на това табу, идваше ужасно много смях. Сега за Бойко Борисов има малко повече вицове, отколкото за предишните лидери, просто защото той е по-авторитарен от другите. Но пълното равенство не ражда смях. Шутове (в най-прекрасния смисъл) има, когато има диктатори. Чарли Чаплин и Хитлер. Диктатурата не ми липсва. Но смехът – да. Парадоксално, нали? Някой ще каже: но как демократична Америка е родила такива хумористи? Аз пък ще отговоря: в Америка има много диктатури, най-вече капиталови.

Какво пишеш напоследък, Калин Терзийски?

Сега завърших романа „Лудост”. Той е за годините, в които бях лекар в психиатрия. Но това е и една голяма любовна история. И философски роман за способността на обществото да поставя клейма – да дамгосва и да изолира свои членове. А също и роман за моето поколение. И още доста други неща. След него трябва да събера трийсетина разказа и да ги предам за издаване. Много държа да издавам освен сравнитело лесно продаваемите романи и по-трудно продаваемите разкази – защото не всичко е комерсия, по-важно е изкуството. А разказът е голямо изкуство. Искам да помогна за връщането на вкуса към четенето на разкази. Освен това планирам да напиша една недълга повест – за едно много странно пътуване, което извършихме с един мой приятел. Той беше влюбен и отчаян…

Обичаш ли жените, Калин Терзийски?

Все повече. Откривам, че жените в България се облагородиха и окопитиха по-бързо. Те повече четат, повече се интересуват от неща над елементарния бит. За съжаление много български мъже като че още са в постшоково състояние. Все още са на режим „оцеляване”. Още се интересуват предимно от колите и парите си, а това е малко гротескно. Атавистично.

Аз живея скромно.

Като отшелник?

Само мислите ми са като на кмета на Содом – объркани и нервни. Той е бил съмняващ се човек и сигурно тъжен – не си е обичал работата.

И ти ли така?

И аз така, макар че не знам каква ми е работата. Искам да живея сред природата и да съм чист човек.

Е не си ли?

Точно това е – кметът на Содом се е чувствал мръсен. Ще взема да напиша песничка за него. И аз като него съм мизофоб – това е фобия от мръсно, морално и всякакво. И ми е мъчно, че изпитвам гняв. Срамувам се от това – това също е вид мръсотия: аз се замърсявам с гняв, а гневът ми идва от мръсотията. Когато пиех, не ми пукаше. Може да се каже, че затова започнах да пия много.

Но сега изглеждаш много чистичък – във всякакъв смисъл.

Абе да ти кажа, не е така. Като пиеш, правиш много по-малко компромиси с чистотата – най-малкото, не излизаш навън, не се цапаш – даже физически, не говориш почти с никого. Сега само ми дай да се усмихвам и съгласявам, а това е много неприятно и нечисто. Преди бях гневен като запалена цистерна със спирт.

И кое повече ти харесва?

Това, което ще дойде после.

Какво ще дойде после?

Чистота.

Как ще изглежда?

Още не знам – и това е хубавото. Но си го представям като земеделие. А кога ще е това после? Когато съм наситил достатъчно суетата си.

Писател отшелник – като Борис Христов в Лещен?

Да. То всъщност е малко странно писател неотшелник.