Някак символично в Деня на съединението – 6-и септември, от Италия долетя радостна новина – за първи път българин спечели конкурса „Феручо Бузони” – един от най-престижните и трудни клавирни конкурси в света, който 30 пъти в своята дълголетна история не е присъждал първа награда поради липса на достатъчно достоен за приза пианист. И ето – 20 годишният Емануил Иванов (на 6 ноември той вече навърши 21) в тежка конкуренция с двайсет и двама пианисти от цял свят се представи блестящо във всички турове, спечели журито и лауреатското място и вдигна публиката в залата на крака при обявяването на неговото име. В социалните мрежи също имаше взрив от възторг и суперлативи за майсторството му, а почитателите му наблюдавахме конкурса на живо в интернет.
Емануил е роден в Пазарджик, завършва езиковата гимназия „Бертолд Брехт” с английски и немски. Започва да учи пиано в школата към читалище „Виделина” в родния си град, а после става ученик на проф. Атанас Куртев. Макар че е млад, в богатата си музикална биография има много отличия и първи награди от национални и международни конкурси. Само преди дни добави към тях и „Кристална лира” 2019. От миналата година е студент в Кралската консерватория в Бирмингам.
Поздравления, Емануил, за вас, за проф. Атанас Куртев – вашия преподавател, за семейството ви и всички други ваши учители и вдъхновители. На кого първо се обадихте и споделихте радостната новина за победата?
Професор Куртев имаше рожден ден на следващия ден – 7- ми септември, чух се и с него, и с моя професор от Англия, и с родителите ми… не помня вече на кого първо казах. Това беше момент на еуфория, на въодушевление… за мен беше наистина много неочаквано – не съм и предполагал, че това ще се случи, не съм очаквал дори да стигна до финал, камо ли да получа първата награда. Тъй че в първия момент още бях малко ”какво се случва, какво точно се случва?!”…
Конкурсът „Феручо Бузони” е с реномето на един от най-тежките клавирни конкурси в света. Разкажете ни за регламента му, за начина, по който се стига до финала.
Това е от конкурсите, които се провеждат във формат, включващ две предварителни селекции преди същинската част. Започва се с изпращане на запис, след това има прослушване на живо година по-рано – беше през август 2018. Записи бяха изпратили над 400 кандидати, а до прослушването бяхме допуснати една четвърт – 104. До самия финал пък в град Болцано – 26.
Какви имена и личности бяха в десетчленното жури?
Най-интересното за мен беше, че нито един от членовете му не ме беше чувал преди. Понякога се случва човек да се яви на конкурс, където знае пред кого ще свири, познава някого от друг конкурс, или е бил на майсторски клас при него. А в случая никой не ме познаваше, за първи път свирех за тези хора, което може би е и по-добре, защото усещането за свежест, за изненада, е по-реално. Журито беше оглавено от австрийския пианист Тил Фелнер, който е изявен интерпретатор, особено на виенска класика.
Това май е едно от задължителните условия – председателят да бъде активно концертиращ, сравнително млад пианист.
Ако не половината, то поне една трета от журито бяха концертиращи пианисти. Председателят, виетнамският пианист Данг Тай Сон – лауреат на Първа награда от конкурса „Шопен”, китаецът Ли Ши Кун – също много интересно име, носител на втора награда от първия конкурс „Чайковски” още през 1958 г. – може би най-легендартният конкурс в нашата, така да се каже, „история на конкурсите”… Също така пианистът Абдул Рахман Ел Баша, който е регулярно концертиращ пианист, преподавател в Белгия. И Татяна Зелигман беше в журито – първият преподавател на вече изключително известния Данаил Трифонов… Ето такива хора бяха подбрани да ни оценяват и беше голямо удоволствие човек да свири за тях.
Освен удоволствие, сигурно има и напрежение. Как се подготвяте за явяване на конкурс – за това сериозно и физическо, и психическо предизвикателство?
Не съм се замислял. Гледам просто да се концентрирам максимално. Най-обикновено съсредоточаване, да съм във форма – да съм се наспал, хапнал – тривиални неща, но важни. А вълнение винаги има. Но ако няма вълнение, се губи от свежестта на изпълнението и от това трепетно усещане, което човек има, когато слуша даден изпълнител. Още Рубинщайн е казал, че в изпълнението трябва да има „капчица свежа кръв”, идваща от една лека доза вълнение, което се преобразува в емоция и е полезно.
До финала преминахте през няколко кръга, кой беше най-трудният?
Вторият кръг беше най-труден – солов кръг – един час без пауза. Там свирих по регламент съвременна пиеса. За мен винаги е голямо удоволствие да откривам нов репертоар, особено съвременен. Защото не винаги имаме възможност да изпълняваме съвременна музика, малко по-специфично е програмирането, а и включването на такава музика в рецитали, отколкото Шопен, Лист, или Бетовен… Аз избрах пиеса, написана от британски автор точно преди десет години – „Три мазурки” от Томас Адес, изключително специфични, защото той има много оригинален език, открояващ се сред съвременните композитори. Също в този кръг имаше и класическа соната от Моцарт, Хайдн или Бетовен – което си е голям избор, това са примерно общо поне 100 сонати. Аз си избрах Бетовен, Соната № 18, която не е сред най-популярните и свирени на конкурси, но може би така е по-добре…
Явно сте избрал такъв подход – да свирите нестандартни, изненадващи журито произведения.
Старая се да имам такъв подход към свиренето като цяло. Винаги съм се интересувал и от малко по-непознат репертоар, и от „кътчетата” в музикалната литература, които остават в сянката на супер известните неща, винаги съм се старал да балансирам в това, което представям на публиката – известното с по-малко и рядко изпълняваното… Особено за конкурс, ми се струва, че е добре да се избере не толкова често изпълнявана творба. Макар че, и най-рядко изпълняваната соната на Бетовен, все пак е …на Бетовен! Голяма част от участниците ще изберат популярните „Апасионата” или „Валдщайн” на Бетовен и става по-трудно, когато журито сравнява едно конкретно произведение в различните изпълнения.
Освен талант, очевидно, е нужна и стратегия за явяването на конкурс. Вие продължихте да изненадвате журито със смел избор – изсвирихте им произведение на Панчо Владигеров „Сонатина кончертанте”.
Напълно умишлено, дори се изкушавам да кажа, че е било лека провокация към журито… Исках да представя тази страхотна пиеса, абсолютно съвършена според мен по начина, по който е написана, на по-широка аудитория, на по-широк кръг от слушатели, а какво по-добро място от голям международен конкурс! Прие се добре, получих мнения от слушатели, от публиката, които никога не бяха я чували и бяха изключително докоснати от нея, развълнувани, което говори за качествата на творбата и качествата на музиката на Панчо Владигеров. Единственият й проблем е, че не се свири достатъчно.
Вашето детство, Емо, над пианото и нотите ли премина, или имаше и време за игри и за ритане на топка?
Имам съзнателен спомен как, когато бях на 3 или 4 години, започнах да се интересувам от класическа музика. „Вината” за това беше на моите родители, които имаха богата колекция от записи и компактдискове на класическа музика.
Те музиканти ли са?
Не, не са, нито пък техните родители, но може да се каже, че са меломани и по един или друг начин са вдъхновили това у мен. В самото начало може би е имало някакво насочване от тяхна страна, но много рано проявих собствен интерес, и то основно към симфоничен репертоар. Първите години не бях още привлечен към пианото, но бях заинтересуван от симфоничната музика и оркестровото дирижиране. Наблюдавах филми, видеозаписи на диригенти от миналото и настоящето и имитирах техните движения. Подреждах си вкъщи един цял малък оркестър от всички възможни играчки – ама по всички правила на подредбата на симфоничния оркестър, пусках си запис с някоя симфония и … дирижирах.
Изумително! А пианото кога се включи към тези ранни детски игри на малкия Емануил?
Поисках да свиря на някакъв инструмент може би на 6 -7 години. Предложението на родителите ми беше – защо не пиано, тъй като в Пазарджик има музикална школа по пиано към читалище „Виделина”. Имаме две, всъщност – към „Виделина” и към читалище „Христо Ботев”, има и една школа по цигулка и това е единственият избор за класическа музика в Пазарджик. Избрах пианото, тръгнах на уроци, но не беше нищо сериозно в началото. Чак като станах на 11-12 години, започнах да се интересувам от сериозен репертоар, у мен се появи желание да се усъвършенствам в свиренето на пиано.
Тогава ли започнахте да правите и нещо като композиторски опити?
Да, още оттогава имах интерес към импровизацията, опитвах се да си съчинявам някакви неща, да ги записвам… И сега го правя от време на време, но композирането е много по-сложно от свиренето, според мен, защото зависи от моментни настроения, от т.нар. „вдъхновение”, което е много непостоянно – може да минат месеци без никаква идея и човек нищо не може да направи.
А свиренето на пиано от какво се вдъхновява? Може би от четене, от слушане на много музика, от вникване в цялостното творчество на даден композитор, чието ново за вас произведение разучавате в момента?
Наистина е важно за музиканта да има досег с всички други форми на изкуството, защото само тогава се получава синтез, който подхранва въображението, а то е двигателят на едно хубаво свирене. А иначе, ако работя над нещо, избягвам да слушам записи точно на това произведение. По принцип обичам да слушам повече оркестров репертоар все още, защото ние, свирейки на пианото, се опитваме винаги да пресъздадем звука на един оркестър – всеки глас, всяка мелодична линия трябва да наподобява тембъра на отделен инструмент от оркестъра, защото пианото има такава възможност…
Когато се овладее виртуозно…
Когато се овладее да зазвучи като един цял оркестър, и това е целта, към която ние, пианистите, се стремим. Много е интересно, когато се опитваш да имитираш звука на оркестър, който си чул в дадени записи – наскоро имах такъв случай, слушах запис на симфония на Малер, веднага след това седнах да свиря някаква романтична пиеса, много грандиозна, и веднага усетих във вътрешния си слух едно по-скоро оркестрово звучене, отколкото клавирно, което е може би това, към което се стремим. Така се готвих и за конкурса в Болцано – преди всеки тур слушах симфонична музика, по малко симфонии от Малер, Бетовен, Брамс…
Емо, защо не се преместихте в Музикалното училище? През всичките години, в които сте учил в езиковата гимназия в Пазарджик, сте пътувал до София всяка седмица на уроци при професор Куртев?
И аз винаги съм си задавал този въпрос! Но, честно казано, винаги съм имал и леко съмнение, че ако уча в музикално училище, ще загубя част от свободата, която съм имал, работейки самостоятелно. Винаги съм избирал сам пиесите, които свиря, репертоара, над който работя, според някакви вътрешни мои импулси, желания. А в Музикалното училище човек трябва да се съобрази с учебната програма, преподавателите трябва да се придържат към нея и да не позволяват много завои… но – и чисто практично не ми се напускаше Пазарджик все още, колкото и наивно да звучи. Никога не съм се лишавал от нищо за сметка на пианото. Може би всеки по различен начин успява да организира себе си, начина, по който работи, но за мен винаги е било полезно да съчетавам едното с другото – и свиренето, и детството.
По колко часа на ден отделяхте, все пак, за свирене, млади господине? Все пак тези победи от конкурси не стават с малко труд!
В интерес на истината преди си ги броях! По шест, седем часа обикновено, не всеки ден… поне четири дни от седмицата, и три дни – по-малко, за да се избегне пренасищане и да се запази свежестта, удоволствието от работата.
А как успявахте и да свирите, и да учите в езиковата гимназия? Навярно нещо е пострадало, може би – немският? Или пък учителите ви са били благосклонни, знаейки за вашите успехи с пианото?
Не знам дали нещо е пострадало. Аз винаги успявах да минавам някак си между капките в училище. Не беше лесно, защото вече знаех, че пианото е моят избор и не отделях много внимание на ученето. Може би съм имал добра памет, това също е било от помощ.
Готвите ли се за нов голям конкурс?
Сега ми предстои натоварена програма – цял „комплект” от концерти, които продължават до 2021 г. Солови концерти в Италия, Германия, Австрия, Франция, Япония, както и с оркестъра на Болцано и Тренто, с който свирихме на финала, с още няколко симфонични оркестъра в Италия и Германия. Ще е изключително вълнуващо и натоварено. А и според мен, конкурсите не трябва да са самоцел, трябва да са по-скоро начин, помощно средство, което да ти помогне да стигнеш до по-широка аудитория.
Вие и не сте състезателен тип човек като че ли.
В никакъв случай не съм. Споменахте преди интервюто ни, че Людмил Ангелов е казал – „конкурсите са необходимо зло” – абсолютно е прав! А според мен, дори по-скоро е зло, отколкото необходимост. Защото, когато човек се вкара в тези „конкурсни релси”, съществува опасност да тръгнеш от един на друг конкурс, а това влияе негативно на развитието на музиканта. На развитието му като артист и като личност. Защото, когато участваш на толкова много конкурси, ти свириш една или две програми, т.е. лишаваш се от възможността да откриваш нов репертоар, да обогатяваш начина, по който усещаш и музиката, и света въобще, тъй като нещата са свързани. Лишаваш се от това да откриваш повече и да подхранваш въображението си.
Как се предпазвате от главозамайването?
Главозамайването е най-опасното нещо за всеки човек, занимаващ се с някакво изкуство. За мен начинът да го избегна е просто да продължавам да работя, както преди – фокусът е върху музиката, върху удоволствието, което тя ми доставя, което доставя и на публиката. Върху това, колко велико е това изкуство.
Човек не трябва много да се фокусира върху себе си. Защото има много музиканти и артисти, които, когато ги слушаш, по-скоро усещаш тях, отколкото музиката и това, което е вложено в нея. Т.е. те започват да пречат на самото изкуство. Защото не музиката служи на изпълнителя, а точно обратното – изпълнителят служи на музиката и оттам – на публиката. Няма какво толкова да се главозамайваш. Трябва да се работи и да има баланс по пътя към постигането на една свежа интерпретация, която да е и вярна на музиката на композитора, в същото време да е самобитна, свежа и оригинална, което се внася от характера, темперамента, въображението на изпълнителя.
0 Коментара