Васил Найденов: Няма нова Лили Иванова, няма нови Щурци

Направихме това интервю навръх Великден. Празник, делник, за него няма почивка. Но той си е такъв – не го свърта на едно място, не може да не прави нещо полезно, не може да мързелува. Сигурно безграничната му енергия е дар от Бога. Талантът му – признат и доказан през дългите години на музикалната сцена – също. Питам го дали поне малко не се е разглезил от славата на звезда. А той се смее и ми отговаря, че единственото, с което го е променила така наречената слава, е това, че сега си позволява да казва всичко, което мисли, директно, без да премълчава и спестява нищо. Макар че, откакто го познавам (а това е наистина отдавна), никога не се е страхувал да заявява мнението си открито, да бъде ироничен, критичен, дори това да му носи негативи във взаимоотношенията с някои хора.

 

 

Такова ще бъде и интервюто, което ще прочетете. Няма да е опаковано в целофан и поръсено със звезден прах, защото Васил Найденов не е напудрена звезда в лъскава медийна опаковка. Васил е много земен, непринуден и емоционален човек. И още: не пие, не пуши (поне не много), пее пред публиката си винаги на живо. Защото я цени и уважава. Отглежда в дома си две котки – Тити и Бела, двойка зелени канарчета – „неразделки”, и голямо количество златни рибки. Още повече са наградите, които е получил, песните, които е изпял и са се превърнали в любими на поколения  шлагери. Затова Васил Найденов е идол и истинска звезда. Личност, чието присъствие в палитрата на нашата музикална култура прави цветовете наоколо по-ярки и свети със собствена, неотразена светлина.

На днешния празник не мога да не започна с въпрос в какво вярваш, какво те зарежда с енергия и движи напред?

Вярвам в доброто начало. Независимо какво се случва на всеки от нас, независимо от това в какво време живеем. Някъде в пространството има Добро, което е все едно как наричаме – дали както в приказките, или го определяме по друг начин като измерение. Ако го нямаше това добро начало, нямаше да има нито свят, нито човечество, вселена, нищо… А какво ние помежду си си причиняваме в „локално“ измерение – това е съвсем друго нещо.

Преди години „със сто километра в час“ беше достатъчно, за да „летиш“ и да бъдеш „номер едно“. Сега колко повече са нужни, за да си отново актуален и в час с това, което публиката очаква?

О, с много скъпа и бърза кола трябва да си в днешно време и по възможност – от добър спонсор. По-младото поколение се оглежда непрекъснато за спонсори от всякакъв вид. Това е много страшно, защото  виждам, че все повече това, което излиза на преден план, за съжаление, не е талантливо. Макар че зад него вървят със страшно голяма скорост цели екипи, пари, продуцентски звена. Вървят пълчища от хора, които се грижат някой бездарник да пробие или пък да се задържи по някакъв начин. Има, разбира се, изключения, но те са минимален процент. Добрите, за съжаление, са минимален процент.

Познаваш немалко от младите попизпълнители – с някои си работил, други сега обучаваш – като певците в „Мюзик Айдъл”. Те не са ли безспорно талантливи?

Изключителни таланти, безспорно! 5 години бях председател на журито на великотърновския фестивал „Сребърна Янтра”. Там участват деца от цял свят и най-много от България, разделени в четири възрастови групи. Някои от тези деца, които сега са в „Мюзик Айдъл”, познавам оттам и съм ги журирал – и Нора, и Шанел. Така че – аз не съм учуден от това, че има много талантливи млади хора. Лошото е, (или пък – хубавото, не знам!) че чак сега едно телевизионно предаване го показва и хората се изненадват и си мислят, че това са едва ли не от вчера певци, а то не е така. Не се става певец за един ден. Никое предаване и телевизионен формат не могат да отразят музикалния живот в България. Той си върви, развива се, особено в провинцията, но за съжаление не стига до медиите, или често стига в изкривен вариант… А радиото и телевизията, както знаем, са огромна сила. Ето – примерно, сега изпях само няколко песнички в „Мюзик Айдъл” и ми спукаха телефона да звънят с комплименти колко съм добър и гениален. А не се замислят, че това го правя през вечер някъде из България или в чужбина, и то – пея не по четири песни, а по четиринайсет, двайсет на вечер. Искам да кажа, че медиите са длъжни, ако не толкова пред нашето поколение, то поне пред младите таланти. Ако не могат на всички да помогнат, поне да изберат няколко имена. Защото така ще помогнат и на самите себе си в дългосрочен план. Това всъщност е и задачата, и призванието на медиите – да изграждат нови имена, да откриват и създават музикални идоли. Ето, след толкова години „разцвет” на така наречения поп-фолк, накрая се оказва като равносметка, че няма нови музикални идоли. Няма нова Лили Иванова, няма нови Щурци, няма нов Васил Найденов, няма хора, които нацията тотално да обича. Съжалявам, ако обиждам някого, но е факт! В момента, когато се създадат нови любимци на нацията, които хората наистина да обичат, при това – хората от различни поколения и професии, тогава ще има и истински точен отпор на поп-фолка.

Отпор на некадърността и на протежетата, които се лансират с много пари, и които подозрително не могат.

Известен си с високите си професионални изисквания и с това, че си перфекционист в работата си. С какви претенции най-много тормозиш хората?

Ама, там е работата – аз не го чувствам като нещо особено. И там е лошото, че после разбирам, че съм взискателен и го установявам по хората, които са край мене. Истината е може би, че нашето поколение сме така научени и сме някак по-музикално грамотни, учили сме инструменти и в крайна сметка – знаем цената на музиката. За мен винаги пеенето е било малко встрани, без да подценявам певците… Но то се знае – в консерваторията певците винаги са имали малко странна слава – на леко по-тъповати, на хора по-встрани от музиката. Защото Господ им дава глас, но гласът както се дава, така и се взима, когато нямаш добра музикална култура и познания. Нашата професия се оказа съвкупност от доста неща и съвсем не е достатъчно само да попейваш добре. В това отношение на младите няма да им е никак лесно понеже това, че пеят добре песен на Уитни Хюстън или Елтън Джон, изобщо не е достатъчно. Важно е да можеш, когато композитор ти даде нова песен, да я пречупиш през себе си, да приложиш всичкото си можене в нея. За да си добър, не е достатъчно да имаш приличен тембър, да си сносен имитатор на световни образци, а трябва да можеш да пееш български песни!

Твоите песни неизменно се превръщат в хитове. Но коя от тях най- ти „лежи“, най-емоционално те гъделичка?

Имам една мноого стара моя песен, авторска – „Ако имаш време”: „А къде да дяна свойте днии, погледни…” (запява я веднага) Чувала ли си я?

Да, но не знаех, че е твоя авторска…

Моя е, а текстът е на Миряна Башева. Миряна си е Миряна – текстът е зловещ направо, няма празна дума. Тази песен съм я пял преди сто години, още като бях с „Тангра”. Изпяхме я тогава, спечелихме първа награда, а после така тръгна, че кой ли не я записа – и „Ахат” я записаха, и Жоро Христов преди това я изпя, само аз не съм. Едва миналата година около рождения ми ден се случи на рецитала ми на Аполония най-сетне да я изпея – получи се страхотно.

Непременно го направи. Какво подготвяш за издаване в момента?

Сега ще правя нов албум, моят издател „СтефКос Мюзик” в момента отново преиздава албума ми The Best. Предстоящият ще е с нови парчета. Ще бъдат пет нови неща и ще включа в този албум и някои песни, които колкото и да е странно – само при мен може да се случи това! – хората ги пеят вече, а аз още не съм ги издал. Това са парчета като „Веднъж” с композитор Стоиц Гъдев – по мой текст, което стана особено популярно от номинациите на БГ радио, а аз не съм го издал на никакъв носител. „Старата любов” по музика на Стефан Димитров – песента от сапунения сериал „Хотел България”, и др.

На кого разчиташ, когато имаш нужда от съвет, на чие мнение се доверяваш в работата си?

Много рядко харесвам това, което правя, така че често се допитвам до най-различни хора. Без да става дума за ласкателства, разбира се – може да ми повлияе мнението на всеки. Преди много години, докато репетирах „Телефонна любов” в спортната зала на Бургас преди концерта, на който щях да я изпея за първи път, видях как жените, метящи залата, буквално спряха да метат, подпряха се на дългите дръжки, за да ме слушат и започнаха да ръкопляскат. В този момент усетих и повярвах, че тази песен ще стане шлагер… Важно е мнението на абсолютно всеки. Не можеш и нямаш право да адресираш музиката си само към някакво елитарно общество. Типичен световен пример за това е Стиви Уондър, който е изключително елитарен, но както е елитарен, така и съумява да ти влезе под кожата. Не е безразличен както на музиканти, така и на хора, които изобщо не разбират нищо от музика, от сложни хармонични ходове и авангардно звучение.

Мисля, че когато човек е наистина можещ, той не се извинява с това „да, ама моята музика е елитарна и затова не съм разбран”.

 

Няма такова извинение. И по най-сложния, музикантски погледнато, начин пак можеш да стигнеш до сърчицето и на метачката, и на проститутката, и на космонавта, и на президента, и на музиканта…

Има ли нещо, което си пропуснал? За какво съжаляваш, обръщайки поглед през рамо?

Може би съжалявам, че останах в България, че не опитах да работя в чужбина навремето – а имах няколко пъти такава възможност. Независимо че нямаше да е на концертен подиум, можех да поработя с мои колеги и в Скандинавия, и на други места по света. А аз избрах Каспичан, Калофер и Сопот… Не бива може би човек да бъде толкова тесногръд, трябва да опитва, светът не свършва с България, колкото и всеки от нас да я обича. Сигурно трябваше да попътувам повече, да си улесня живота, а не да работя тук толкова години за обединение „Музика” и накрая да се окаже, че нямам трудов стаж. И не само аз – всички ние от моето поколение се оказа, че сме работили за безсмислена кауза.

И да казваш, че не си пътувал достатъчно, все пак си обиколил диаметрално различни места по света – от Русия до Америка. Наистина ли българките са сред най-красивите жени? И какво отличава (не само като външност) съвременната българка?

Не само, че е много красива, най-вече – българката не е глезла. Не случайно Стефан Данаилов изпя още преди години „Моето мъжко момиче”. Тя, може би, е закърмена с това да може да се справя едновременно добре с домашната работа, със задълженията на работното си място, успоредно с това да бъде и майка, и красива дама, и партньор.

Тази многолика роля не ни ли отнема обаче по нещо от женствеността?

Неминуемо отнема. Преди години имаше един човек, който издигна лозунг „Да се развиваме като всестранни личности”. Ето, българката се е развила „все – странно” в тази посока. И ще, не ще – като е поела веднъж този кръст и са й лепнали етикета, вече няма къде да ходи – ще трябва да бъде все по-красива, все по-еманципирана и многостранна. То цялото ни поколение всъщност е такова „объркано”…

С какво не можеш да се примириш в нашата действителност?

Бих отговорил направо с един цитат от текст, който прочетох наскоро и много ми допадна – статията се казва „Да се научиш на Бог“. Автор е Калина Андролова, в.“Новинар“: „Казват – навъдили се безбожници. Появил се онзи „хомо-новас“, който не се е трогнал от Бога. Нямало Бог – имало телевизия, пари, контакти, пак телевизия, руси тъпи момичета, секс, нищожества, които се забавляват с други нищожества, и прочие. Как да се справиш с правото на човека върху собствената му глупост и с правото на нацията да се самоунищожава?! (Никак!) Истината е, че всяка чиста култура е неудобна за властта… Изкуството се е превърнало в палячовщина у нас, а изкуството трябва да докосва така, че да обладава голотата.Заставаш пред музиката на Митко Щерев гол и се случва следното – чувстваш. Чувстваш самотата си, раздялата си с Бога. Вместо това живеем в чалга, която сближава хората повече от секса и храната. Една музика, която внася безочливо равенство. Субкултурата на чалгата е когато всички свини в свинарника живеят изключително по свински.“ Страхотен текст, прочети го! -„…Истинската култура е зло, което разрушава духовния мир на телевизионния зрител. „Бог съществува” – казват духовниците. „Не са го давали по телевизията” – отговарят невежите!”… и т. н. Нали хубаво казано?! Това е положението. Телевизията бълва в праймтайм неща, в които псевдонационални герои разказват за размера на половите си органи. А СЕМ се интригува и гледа, но само гледа. Коментарът е излишен!

При това темпо и емоционалност, с които живееш и работиш, не ти ли се иска понякога да кажеш „Стига толкова. Уморих се!“?

О, много пъти съм уморен, но това е нормално. Имам изграден стереотип – в момента, в който излизам на сцена, веднага натискам копчето „анти-умора” и продължавам. Но вероятно имам и тренинг, изграден още от времето на обединение „Музика“, когато работехме години наред така: от шест и от осем часа – по два концерта, а понякога имаше и дневно представление – от четири часа. В тези случаи преместваха третия концерт за деня за осем и половина, да имаш време поне до тоалетна да отидеш. Така че, беше страшно натоварване, но беше и нещо полезно, което ни е създало вътрешния ритъм и чувството как да работим.

Стана ми съвестно вече. Великден е, празник – хората отдавна пируват, а ние разговаряме за работа. Давай да свършваме, че да хапнеш най-сетне.

Знаеш, че не съм от много яшните, няма проблем.

Ами тогава, хайде за финал и с намигане към традициите – дай един виртуален автограф за читателките на „Жената днес“.

Добре, ама – става ли с чувство за хумор?

Става. А и ти не си го загубил, нали?

А, това оставаше! По-добре направо да се гръмнем без него в тази наша държава. Ето пожеланието: „Да продължават със същия устрем да се усъвършенстват (как беше точно лозунгът на Людмила Живкова?!)… като все по-(все)странно развити личности!“. И, разбира се, вече не на шега, защото с тях ни свързва стара любов – С обич: Васил Найденов.