Васил Панайотов: От плътската страст на една любов, нещо умно не може да се роди

Познавате Васил Панайотов – от романите му „Убиец“ и „Другата“, от писателското риалити „Ръкописът“ по БНТ, като автор в „Жената днес“. Наскоро излезе и третият му роман – „Сянка“, с който Васил категорично затвърждава мястото си сред най-интересните и нестандартни писатели в България. Млад при това – макар че ако питате него самия, 42 години са сериозна възраст. А според нас и Дъглас Адамс – тъкво е време за смисъла😊.

„Сянка“ е роман, който рови в човешката душа и открива там какво ли не… Ако искате да надникнете през ключалката, преди още да сте стигнали до книжарницата, прочетете текста му  „На любов кой ме научи – едно куче“ .

снимки Петър Ганев

Излезе третият ти роман – „Сянка“. Казваш, че темата му е доброволният избор на смъртта като спасение. Защо избра да пишеш за това? Доколко тази тема ти е лична?

Доброволният избор на смъртта като спасение е определение на другарката Стамболийска, като част от бележките й в червено към мой ученически анализ на литературно произведение в трети клас, което ми попадна наскоро, и понеже пасна на сегашната тема, реших да си го присвоя. Оказва се, че проблемът ме занимава вече над 30 години. Тази изследователска последователност, както и фактът, че човек се научава да пише прилично чак след като прехвърли четиресет, са добра заявка третият ми роман да се е получил и най-сетне да съм схванал най-важното, защото в бележките на другарката буквално е отбелязано, че към трети клас това още не се е било случило и съответно поставената ми оценка е Среден (3).

А реших да пиша за смъртта, защото в един момент просто престана да ми се пише за живота. Всички жизнеутвърждаващи теми, които той така щедро предоставя, отдавна ми бяха безрадостни, после станаха безразлични, а накрая дори безсмислени. Не откривам причина да присъстват в живота ми, камо ли да влагам емоционална и интелектуална енергия, за да пиша по тях. Хората, които се вълнуват от връзки, развлечения, забавления, запознанства, срещи, раздели, приятелства, празнуване и пазаруване, за мен са от някакъв огледален свят, в който ценностите са обърнати наопаки. Не че и аз не влизам понякога в този свят, но го правя от необходимост и без всякаква страст.

Сигурно си разсъждавал по въпроса какво се случва след смъртта. Имаш ли отговор за себе си?

Блез Паскал прави опит за привеждане на доказателства, че смъртта не е свършек. Логиката му е, че след съществуването му, от човек не може да остане по-малко, отколкото преди това, защото преди това него не го е имало въобще, но той все пак се е появил от нищото, тоест, щом веднъж вече от нищо някак си се е образувало нещо, от това нещо повторно да се образува друго нещо ще е даже още по-лесно. Но метафизиката не е като математиката, а Паскал е силен най-вече в нея. Иска ми се да споделям някое наивно и спасително виждане за отвъдното, но засега реализмът ми пречи да го направя. Известно е и второто доказателство за живот след смъртта – прословутото олекване на тялото с 21 грама, за които се твърди, че представляват душата, но всеки парамедик ще ти каже колко е трудно едно толкова измерване, защото в зависимост от теглото на тялото, теглото на освободените от него течностите може да достигне до литър и е направо невъзможно от цялатата тази маса да се определи колко е душата и колко са лайната. А който е виждал отблизо отвратителната органичност в умирането, трудно може да поддържа след това илюзията за нещо нетленно.

Не искам да даваме „спойлъри“, но „Сянка“ не е ли по-скоро роман за силата на обичта?

Не и за човешката обич.

Можеш ли да рекламираш себе си, да ни кажеш защо трябва да прочетем „Сянка“?

Никога не съм могъл и никога няма да мога. Помня, че още в първи кръг на писателското риалити Ръкописът щях да изгоря, защото не успях да разкажа романа си за 30 секунди. Мигах пред Светльо Желев и докато измисля как да започна, секундите свършиха и той ме предложи за изключване. На финала ми беше застъпник. Но аз мразя маркетинга и потребителските му модели, които възприемат хората единствено като участници на пазара. Няма реклама, която да казва нещо важно и нещо вярно за свой продукт. Предназначението й е да те принуди доброволно да си го купиш. А аз не се занимавам с принуждаване и продажби.

„Влюбвах се лесно, защото и аз съм такъв човек, но и лесно разлюбвах, защото съм и писател, а депресията ми е необходима за писането.“ Цитатът е от твой текст в „Жената днес“.  Обичаш ли си депресията? Защо мислиш, че тя е необходимо условие за „връзка“ с творческата енергия? Защо не любовта? Или радостта?

Защото влюбеният писател предпочита да се занимава с пишката, вместо с писалката си. Това пък е цитат от мое интервю за едно друго издание. Но няма да обобщавам. Вероятно има писатели, на които писането по им върви, когато са напрегнати с положителен емоционален заряд. За мен дълбочината на емоционалното състояние съответства на дълбочината на творчеството. От плътската страст на една безумна любов, нещо вглъбено и умно не може да се роди. Може да се роди дете. Но виж, ако жената те остави, тогава вече, изтерзан и отчаян, си способен да претворяваш страданието си. Макар че жената е прехвален катализатор на креативността в творчеството, ползван предимно от автори, подвластни на по-първични страсти, разчитащи с краткото състояние на опиянена любовна наркоза да компенсират отсъствието на друг, по-висш мотив и смисъл. А и въобще, емоцията е доста печална патерица в производствения процес на един писател. Емоция може да има преди писането и чрез нея да се натрупат впечатления, които впоследствие, спокойно и вглъбено, да се разнищят на хартия. Някой превзет поет може да пише стихове със сърцето си, но всеки сериозен философски труд е плод единствено на аналитичен и хладен ум.

В много твои текстове под една или друга форма казваш, че не вярваш в любовта. „Истината е, че единствената искрена любов е любовта към самия себе си“, пишеш. Бог обича да опровергава подобни твърдения. Още ли мислиш така?

Ще ти отговоря с цитат от Ники Комедвенска:

Моят първи приятел отдавна се скита из рая…

Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная –

ако Бог ме попита: „На обичане кой те научи?”,

ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!

Това впрочем е и чудесен пример на тезата ми от предния ти въпрос. За познанието стихът е абсурден, но те хваща за гърлото и кара сърцето да тупти.

„Сянка“ трябваше да излезе в края на март, но пандемията от COVID-19 затвори всички ни вкъщи и никой и нищо не излизаше никъде. Как се отрази лично на теб и на романа този „затвор“?

На мен се отрази добре, а на романа – чудесно. Самотата и скуката са само време и възможност за усъвършенстване. Нойзи Цветков наскоро каза, как Кант трябвало да ни бъде пример по време на пандемията – човекът цял живот си стоял вкъщи и си е мислил. Нас ни затвориха за два месеца и се побъркахме. Но величието на ума и духа се измерва по склонността им да остават насаме със себе си. Използвах времето да препрочитам романа отново и отново, в търсене на слаби места и начини да ги подобря. Едва ли на света има автор, който да си каже: Това е! Няма какво повече да променям в тази книга. Все ще види нещо нередно, все ще смени някоя дума. В един момент обаче просто трябва да остави книгата и да я пусне по пътя й. След тези няколко месеца, дори и да има какво още да се променя в моята, аз съм доволен от резултата и не желая да го правя.

А ти промени ли се от това изпитание? И как мислиш, че се отрази на хората около теб, научи ли ни на нещо?

През годините съм научил много неща, но малко от тях си спомням. Именно на забравата се дължи глупостта ми и последващият от нея трагизъм, а предполагам, че това е валидно и за всички. Не по-малко важно от това, да си научиш урока, е и да го запомниш, за да не ходиш на поправителен, когато догодина ти се падне пак и се очаква, че вече трябва да го знаеш. Паметта обаче не е силна човешка черта. Ако беше, нямаше да ги има писмеността и паметниците. Прехвърлиш ли знанието за нещо на гранит или на хартия, освобождаващ съзнанието си от него. За теб то престава да съществува. Съществува за другите, но другите книги рядко четат, а за паметници се сещат само по повод. Иначе аз съм си същият. Живея в доброволна карантина вече десетина години. Доскорошната ситуация в страната се отличаваше от обичайната ми изолация единствено с вида зараза, която грози излизането ми. И понеже новата е непозната, не знаех коя е по-опасна за здравето ми. Знам, че многото контакти с хора застрашават психиката, а сега вече и физиката ми. Така че ги отбягвам. Но това не е нито ново, нито неприятно за мен. Станало е навик. Самосъхранителен инстинкт. За жалост, поради финансови причини, не мога да си позволя пълно отшелничество, а това ме принуждава да осъществявам известна социална и най-вече професионална вербалност, но съм я свел до няколко реплики дневно, изцяло в репертоара на фатичната общителност, които имат за цел да ме представят максимално нормален пред останалите.

Промени ли се светът?

Не е спирал да се променя, като с всяка следваща промяна става все по-неприятно място за прекарване на това прераждане.

„Обща тенденция сред съвременните български писатели е, че не са на нивото на световните и човек не бива да губи много време с тях, а да ги чете внимателно и избирателно. Има десетина имена, които си струват, останалото е скука, претенции, егоизъм и нарцисизъм“, казваш в едно интервю, а аз съм напълно съгласна с теб. Препоръчай ни тези десетина имена от твоята класация.   

Не очаквай писател искрено да ти препоръча други писатели сред съвременниците и съотечествениците му. Освен ако не е покровителствена, такава похвала ще представлява признание, че тези писатели са по-добри от него, а такова признание не се прави публично, прави се само насаме, само пред съвестта, където и гневът, и срамът, и унижението са по-малки. Естествено, никой няма да ти признае, че е така, но това не прави тезата ми за творците, като най-нарцистичната част от човечеството, по-малко вярна. Така че тази твоя молба е прекалена. Но чужди и мъртви писатели мога да ти препоръчам много. Смъртта и отдалечеността опрощават таланта и вадят притежателя му извън прякото поле на съперничество. Когато окончателно отпътува за Европа, Кортасар казва на изпращачите си, изкушени от перото: Момчета, убийте Борхес! Списък с десет имена на български писатели би бил списък с десет смъртни присъди.

Един от най-големите проблеми на днешните хора е липсата на време и внимание – твърде много неща се борят и за двете. Имаш ли формула как да останеш фокусиран върху това, което е важно за теб в момента?

Вероятно имам, защото времето ми стига за всичко, каквото искам, а вниманието ми не се отклонява разпиляващо. Но за мен малко неща са важни, а това прави от формулата обикновено уравнение с едно- единствено неизвестно. Неизвестно ми е именно времето, с което разполагам за важните ми неща. Имам време, но не знам докога, не знам точно колко. С изключение на него, останалото е лесно, подлежи на промяна и е въпрос на правилно планиране и първостепенни приоритети. Формулата ми е максимално да опростявам. Семейни връзки, формални контакти, служебни взаимоотношения, обсебващи страсти, притежаваща собственост, натоварваща емоционалност, всичко. Опростяване и разлагане. Пътят към независимостта минава през незаинтересоваността. Незаинтересованост към маловажните неща, в името на единственото значимо. Ако нямаш такова обаче, тая формула не е за теб, а прилагането ѝ само ще те изправи пред парадокса да не знаеш какво да правиш със свободата си, след като най-сетне и с много усилия я постигнеш. Свобода заслужават само знаещите. За другите даже е вредна, с пустотата, която придава на времето и търсенето на евтин начин за неговото мъчително убиване.