Макс Фриш (1911 – 1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.
Веселин Диманов (р. 1989 г. в гр. Пловдив) е сценарист и режисьор. Дебютният му пълнометражен филм „Моралът е доброто“ е вдъхновен от живота и дейността на изтъкнатия юрист и общественик доц. Кристиан Таков. Премиерата на лентата е на 7 ноември 2022 г. Десет месеца по-късно, тя вече има над 21 000 гледания в киносалоните у нас и в чужбина. От края на септември 2023 г. e в програмата на НВО (Home Box Office/Warner Bros.)
„Моралът е доброто“ е номиниран в пет категории от Съюза на българските филмови дейци – оператор, монтаж, композитор, дебют и най-добър документален филм. Веселин Диманов печели наградата за най-добър дебют в документалното кино за 2023 г. на наградите „Васил Гендов“.
Като част от работата по филма в пет български града е организирана едноименна изложба с авторски фотографии на доц. Таков, съпроводени от негови сентенции.
Филмът „Моралът е доброто“ без съмнение е успех, а Макс Фриш казва, че „времето и успехът не ни променят. Те само ни разкриват и разобличават.“ Така ли е?
Да си призная, влизам в този разговор с известно неудобство. Струва ми се, че въпросите на Фриш са по-подходящи за хора с повече опит зад гърба си. Аз обаче ще бъда честен и дано това ми помогне.
Не, не мисля, че ще се съглася с Фриш. Аз съм убеден, че в природата на човека е да се променя постоянно. Да мисля обратното би означавало да не вярвам, че човек може да се развива и усъвършенства. Което е доста песимистичен поглед върху света.
Времето ни променя. Успехът също ни променя. Действията са тези, които ни разкриват и разобличават.
Добре. Нека попитам тогава как ви промени успехът на филма ви?
Мисля, че ме промени за добро. Даде ми увереност, че мога да се справя с всякакви трудности. Даде ми поле не само за професионална, но и за чисто човешка изява – да покажа чрез филма идеите, които ме вдъхновяват и амбицират.
Освен това ме убеди, че абсолютно си струва човек да се бори за нещата, в които вярва. И ако обстоятелствата не го разколебаят или отклонят от пътя, ако е готов да заложи всичко, да играе ва банк – краят винаги е щастлив.
Но знаете ли коя всъщност е най-голямата промяна? Това, че вече спя по-спокойно. Защото месеци наред буквално не можех да мигна от тревога дали ще се справя, дали изобщо има смисъл да опитвам, какво ще се получи, няма ли да подведа семейството си и хората, които ме подкрепиха. Сега вече спя. И това е страхотно. То си е вид блаженство.
Май се разприказвах. (смее се)
Нормално. „Известността изкушава към монолози“ – казва Фриш. Как се борите със суетата?
За мен всичко, случващо се около филма, все още е като в мъгла и това донякъде ме предпазва от излишна суета. Не че не съм суетен. Покажете ми един млад човек, който не е суетен. Но човек трудно може да измери успеха или провала, когато той се случва на него самия. Освен това известността е вид екстремно състояние, и като такова, то няма как да е естествено. Светва и бързо угасва – като фойерверк.
Как се боря със суетата? Чета книги. Например, няколко съвсем произволни параграфа от Сенека са достатъчни, за да си дам сметка колко мимолетно и банално може да изглежда всяко мое постижение. А написаното от него е живо вече 2000 години. Подобно сравнение действа доста отрезвяващо.
И все пак днес Веселин Диманов е много по-известен, отколкото е бил преди 3 години. Кога за първи път се почувствахте известен?
Когато се случи това, което се случва на всеки друг в моята ситуация – спряха ме на улицата непознати хора. Един човек минаваше с колело покрай мен, спря и ми каза: „Здрасти, гледах филма за Кристиан Таков. Страхотен е. Благодаря, че ни срещна с този човек“. Това продължава да ми се случва на различни места – в София, Пловдив, Созопол, Варна, Бургас. Ако това е някакво доказателство за известност, то тя ми носи удовлетворение. Даже сега, когато идвах за срещата ни, продавачката на сергията ми каза: „Ааа, мойто момче, теб те гледах преди няколко дни по БНТ.“
Но тук искам да кажа нещо по-важно. Мисля, че в България преекспонирането в медиите на едни и същи личности генерира „безинтерес“. С други думи – липсата на интерес у хората към дадена тема се дължи най-вече на присъствието на едни и същи неизменни персонажи на екрана. И когато се появи някой нов, някой друг и различен, той привлича вниманието на аудиторията. Което е големият шанс за хора като мен.
Макс Фриш има една фраза – „праволинеен до предателство.“ Притеснява ли ви това, че във филма „Моралът е доброто“ доц. Таков е представен така праволинеен?
Във филма присъства богата палитра от събеседници, които представят доц. Таков от различни гледни точки. Но тук ще перифразирам една известна мисъл: Всяко време заслужава филмите си. Има исторически моменти, когато ясните или ако искате – праволинейни, магистрални идеи на един човек са много по-важни от житейските криволици по неговия път. Защото те задават посоката напред. А другото e детайли от пейзажа. Някои ще ги харесват, други – не.
Какво ваше качество другите не харесват и какво не харесвате вие самият у себе си? Кое смятате, че е по-простимо?
Другите често ме критикуват за нетактичността, породена от прямотата ми. Аз самият не харесвам това, че в работата си съм склонен към самовглъбеност, която наранява най-близките ми. Погледнато от една страна – това е вид целеустременост, но погледнато от друга – си е чист егоизъм. Истината е, че човек винаги се опитва да балансира и да замазва донякъде положението, за да успокоява съвестта си. Но болката за другия човек остава. И се налага да живея с мисълта, че точно аз съм я причинил. Балансът обаче на практика е непостижим. Винаги жертваш едно за сметка на друго. Просто така работят нещата. Или потъваш изцяло в работата си, или си казваш – аз в 6 часа трябва да съм вкъщи.
Като се слушам – излиза, че съм ужасен човек. Обаче си давам сметка за това. И често моля да ми простят.
При това положение, ако трябваше да избирате между това да имате щастливо семейство или да следвате призванието си, какво бихте избрали?
Труден избор. Но ние с Биана, съпругата ми, от години имаме негласна договорка – когато единият преследва своя лична цел, другият отстъпва назад и помага. Например, докато живеехме в Англия, тя имаше работа, която обичаше и отговаряше изцяло на професионалните й амбиции. За мен пък бе важно в този момент да я подкрепя. Защото всеки трябва да живее живота си по начин, който му носи удовлетворение.
По-късно нещата се обърнаха. Аз реших да се посветя изцяло на преследването на моята лична мечта и подготовката на филма. Напуснах работата си в Амазон. И хоп – седмица по-късно разбрахме, че ще ставаме родители. Биана не се изплаши, не ме спря. Пое всички грижи около семейството и ми даде свободата да се занимавам с това, което искам най-много. И го направи без никакви гаранции за успех и реално – без нужните ни пари. За подобно нещо не е достатъчно само обич. Иска се и голям кураж.
Във всички трудни моменти тя бе мой гръб и поемаше ударите заедно с мен. Пазеше ме дори от добронамерените съвети на родителите ни. Ако има човек, който безрезервно вярваше в това, което правя, това бе тя. Без нея – този филм нямаше да го има.
Няма как да й се отблагодаря за това. Но мога, когато свърши отпускът й по майчинство и тя реши да се залови с нещо свое, аз да й дам толкова време и спокойствие, колкото й е необходимо.
След всичко казано дотук какво намирате за особено прелъстително в една жена? – пита Фриш.
Ох, от всичко най-много мразя да седна на маса и компанията да започне да обсъжда жени. Това не го понасям. Направо ме вади от равновесие. По принцип думата прелъстително ми е чужда. Харесвам женската деликатност, добронамереност, дипломатичност. Но това, което ме привлича най-много в една жена е интелектуалната й свобода. Да е с просторен ум, да има широта на възгледите и да е готова да ги отстоява.
Мъжете често сме склонни да не подлагаме на съмнение собствените си убеждения. Това води до някаква умствена летаргия. И нищо не може да ни извади от тази леност така бързо, както една умна жена.
Приятелството на умната жена е голямо богатство. Но пък ако ти е враг – тежко ти.
Приятел ли сте със самия себе си?
Да. За мен щастието зависи от положителния отговор на този въпрос.
Има ли професии, която са по-подходящи за жени?
Имаше една мисъл, че мъжете се интересуват от неща, а жените се интересуват от хора. Аз наистина мисля, че жените са много по-добри медиатори в човешките отношения и затова са много по-успешни в области, където това е необходимо. И тук не говоря просто за учителки или медицински сестри, но за политици, дипломати, мениджъри, управленци.
Кое е най-голямото предизвикателство за мъжа днес?
Най-голямото предизвикателство за мъжа винаги е било само едно – жената. А конкретно днес – това е нейната напредничавост. Жената в много случаи е по-борбена. На нея й се налага да преодолява повече препятствия в сравнение с мъжа, за да се докаже и да бъде на равни позиции с него.
Мъжът неизбежно си дава сметка, че тя всъщност е по-калена от него, по-адаптивна към промените и по-решена да използва целия потенциал, който носи. Ако щете – тя е много по-печена. И това го спича. Особено младия мъж (смее се).
За какво не бихте разчитали на жена?
Ако ми каже, че не иска нищо за ядене. Ще направя точно обратното и съм сигурен, че ще оправдая надеждите й.
Като стана дума за надежди, имали ли сте моменти на абсолютна, пълна безнадеждност?
Имало е няколко момента по време на работата ми върху филма. И съм много благодарен на г-жа Галя Йончева и още няколко човека, които ми вдъхнаха вяра, че мога да преодолея чуждото недоверие и скептицизъм към проекта и към мен лично.
Бихте ли вдъхвали фалшиви надежди у неизлечимо болен човек? Как бихте искали да постъпят спрямо Вас в подобна ситуация?
Надеждата е радост. Не намирам основателна причина да лиша някого от може би последната му радост. Още повече, че радостта лекува. Точно тя би могла да тласне умиращия обратно към живота. Понякога дори една среща, една дума или докосване може да има ефект върху това какво се случва с тялото ни. А защо тази среща да не съм точно аз? Парадоксално обаче, в личен план, ако се сменят ролите, предпочитам да знам истината.
Кое ви прави щастлив като баща?
Това, че дъщеря ми си ляга всяка вечер обвита в нежност, в ръцете на майка си.
Коя е най-голямата разлика между вас и баща ви?
Вероятно има много разлики, но основната се свежда до различното ни отношение към света и това, че той се променя независимо от нашите желания. Аз съм убеден, че миналото няма да се върне. Настоящето също е временно. Бъдещето е неясно, но най-лошото, което може да се случи в него, е вместо да вървим напред, да направим обратен завой.
Има много хора и политици, които са ужасно мнителни към всичко ново и непознато. Те ревниво теглят каруцата назад и наричат това любов към отечеството и уважение към историята. Но то не е. Това да ходиш на абитуриентския си бал на паметника на Альоша или да поднасяш цветя на Паметника на съветската армия не е вярност към род и традиция. То е вярност към един свят, в който аз се надявам дъщеря ми никога да не стъпва. Защото обратното би било много тревожно.
Честно казано, не знам как да бъде предотвратена тази носталгия по миналото, това търсене на времеубежище, както сполучливо го нарече Георги Господинов. Мисля си, че много от причините са в сбъркания ни преход. Излъганите надежди, системното разочарование са хранителна среда за целенасоченото опростачване, нахъсване и разделение сред хората днес.
Вижте какво ни вълнува най-много – цената на бензина, цената на олиото, цената на зърното – ето за такива неща скачаме. И политиците се възползват най-безсрамно от това.
Българинът рядко протестира в защита на нещо възвишено, свързано с бъдещето. Той излиза на улицата само за това, което днешният ден може да му отнеме. Другото не го вълнува. Но това другото ще го живеят неговите деца, не чуждите. Този фокус изцяло върху най-непосредствените, базисни нужди, тази наша обсесия от миналото е всъщност трагична за нацията ни. Тази духовна и интелектуална празнота, която се шири, за мен е по-страшна и от робството.
Оставаме бедни, колкото и пари да имаме.
Случвало ли се е някога да откраднете нещо?
Не. Поне не в съзнателния ми живот. Тук обаче се сещам за нещо. По време на работата върху филма за доц. Таков г-жа Галя Йончева ми предостави неговия архив. Всичко в него. Цялата му автобиография с куп непубликувани неща. Някои от тях – много лични и по свой начин – интимни. Още тогава бях убеден, че те трябва да си останат такива. Мен ме беше свян дори да ги снимам, а какво остава да ги „открадна“ и използвам в работата си. Единственото, което направих, е да ги подредя. За мен нещо, което не е мое, не е мое. И кой каквото иска да мисли, но кражбата и меркантилността в живота са голям грях.
И последният въпрос от Въпросника – кое в погребалните церемонии ви потиска?
Мисълта, че това е последният момент, когато можеш да зърнеш лицето на любим човек.
Освен това нахлуването на церемониалността в душевната ми мъка. Тази формализираност, тя обезличава човека. Отнема индивидуалността му. Превръща го просто в тяло, което е обект на ритуали. Много потискащо.
Приключихме с Фриш. Декодирайте ми сега татуировките си.
Едната половина означава „Никога не се предавай“. Правих я отдавна, на друг акъл.
За другата – няма да кажа нищо.
Веселин Диманов се усмихва с тази своя момчешка усмивка, която познавам вече няколко години. И аз нямам голям избор освен също да се усмихна в отговор.
0 Коментара