За бръчките на виното

Любо Канов от години живее в Америка. Но се връща и в България. Напоследък по-често. Той е един от водещите психиатри в Ню Йорк. Обожавам го като писател, препрочитам често книгите му «Човекът кукувица» и «Парейдолии». Ценен ми е с начина, по който живее българския език. Обичам стотиците ни часове, прекарани заедно в несравним лаф с него и съпругата му Таня, в обилието на тяхното вино, и мълчаливите ни дълги зимни разходки до Черни връх. Трудно ми е да интервюирам Любо Канов. Затова в този разговор избирам да играя ролята на Уотсън – задавам му въпроси, за да разбера за виното, живота и жените. Кучето му Сокър в това време ми смуче връзките на обувките.

Преди години твърдеше, че на жените не им трябва друго освен един добър оргазъм. Още ли го мислиш?

Не… Може би все пак multiplе.

Измъкна се. Защо «Канов винярд»? Защо да пия твоето вино? Какво е то?

Елементарно, Уотсън – просто е най-доброто… (Смях.)

Заниманието ти с лозя и вино не е ли един нов начин за завръщане към България, друг начин да пренапишеш отношенията си с тази земя?

Съгласен съм. То е като една парабола, параболично движение, защото моят първи спомен като дете, вероятно на две години, е от старите лозя, които по-късно изкорениха… Бях поставен между два реда на тогавашното ни лозе и си спомням, вероятно това е първият ми изобщо спомен като дете, за слънчев лъч, който пронизва един кехлибарен грозд от едно грозде, което се наричаше тогава «Афузалия» или «Болгар», и аз посегнах да си откъсна зърно от този грозд и си спомням вкуса му… Това е първият ми спомен и през параболата на живота ми, преминаваща през какво ли не, през всякакви адове, континенти и изпитания, успехи и тъга, не е лошо да завърша параболата пак в това лозе… едно подобно на сьомгата движение към мястото, където е хвърлен хайверът й.

Имаш ли си хълмче?

Това е, което имам… Венерино нямам, но хълмче си имам.

А изба в хълмчето имаш ли?

Не, още нямаме и ползваме други изби, но са наши бариците – дъбовите бурета.

Колко години мечтаеш да живее твоето вино?

Мечтая да живее поне колкото аз съм живял, а това не е никак малко. Понякога периодът на отлежаване не е точно гаранция за качеството. Едно червено хубаво вино от моя тип, което може добре да старее, е добре да се пие след петата-шестата година, макар че може да се пие и по-рано.

Това свързано ли е със световния забързан ритъм – нямаме време да четем големи романи, да чакаме 70 години за едно вино.

Всичко се изменя съвсем очевидно. Хората наистина нямат време да четат книги, нямат време за съзерцание, потънали са в интернет, в самолетите…

Къде е тогава изобщо мястото на виното в този ритъм на живот, какъв е жестът на виното, неговият смисъл днес?

То е библейска напитка и е може би единственият продукт, който ще оцелее и ще остане в една перманентност, свързана с мистерията на Христос и причастието. Виното е цивилизация. То не се подлага на технологична агресия и модификация. Виното е един от малкото продукти, които стават по-добри, остарявайки.

Забелязал ли си, че както неусетно растат нашите деца, така изведнъж една бутилка се оказва на 7, на 10 години…? Обръщаш се и виждаш, че синът ти е станал на 12, нали Алекс е на толкова?

Да, виното старее с човешки темпове. То съдържа в себе си човешкото време.

Казват, че дървото се сбръчквало като човека. Дали и виното се бръчка така с времето, или можем да го усетим само по дебелината на прахта върху бутилката?

Бръчките на виното са може би в нюансите, които се усещат, когато изпиеш една чаша и доловиш полъха на времето и на отминалите слънчеви лъчи, загаснали отдавна, но съхранили се в искрящия му рубинен цвят и в аромата.

Разбира се, червено, нали?

Просто няма смисъл да говорим за нещо друго в момента.

Не е ли ужасно скъпо занимание това?

Тривиално, почти банално е, че за да направиш пари от виното, трябват много пари. Инвестицията е дълготрайна, скъпа, несигурна – посаждането и отглеждането на лозя все пак е процес, който зависи от природата. Подобно на маслината, която расте 100 години и се сади от дядото за внука. Това е още една победа над времето, едно протягане на тази лиана на лозата между поколенията – има лозя, които дават прекрасно вино даже и след столетие, а може и след повече. За съжаление, много от тях са били унищожени от филоксерата преди стотина години, но които са оцелели, продължават да раждат – това са стари, селектирани прекрасни сортове с много добри клонове, които подбрахме.

Ти като любител ли се изживяваш в тази авантюра, или като професионалист?

Аз съм… дилетант.

Винаги отначало…

Да… и аутодидакт може да се добави, така че…

Тежко на близките ти. Как го направи това лозе?

Върнаха ми 100 декара в Ломския край, в землището на село Комущица, откъдето са родом баща ми и дядо ми. Отдавна нямам вече никакви роднини там, освен един далечен братовчед – един лъжец, който ме излъга в началото за много пари.

Но ти не се отказваш.

Не.

Северна България не е ли крайно неподходящо място за лозя?

Не, районът в много отношения е по-добър от Южна България за правенето на добри вина. Защото климатът позволява вината да са балансирани с достатъчно киселинност и напоследък разбирачите осъзнават, че истински хубавите вина ще дойдат точно от Северна България. Те няма да са така плътни и захарни като южните, но ще бъдат във всички случаи по-елегантни и много по-интересни. Както го показват други, които правят вина в Северна България.

С кого се конкурираш?

Не смятам хората, правещи добри вина, за конкуренти, а за съюзници в…

Приноса към удоволствието?

Да,  ко-хедонисти, ако щеш. Това са хора, които обичат това, което правят. Правят го за страната като цяло и за виното като идея, така че ние сме заедно, не сме в конкуренция.

Тоест виното като уникално съчетание между удоволствие, любов и бизнес?

Така е. Това е убежище за модерния човек, където можеш да съчетаеш любов към природата, към земята, към тероара (миксът между почва, климат, изложение, сорт и година), към традицията, към старото и към модерното в едно и също време. Да бъдеш в някакъв бизнес, който е все още човешки и не изисква да тичаш в безумни кръгови спринтове като плъх, затворен в цилиндър.

Не е ли голяма отговорност да участваш в създаването на удоволствието?

Човек, който приема удоволствията си сериозно, трябва да си поеме отговорността. Не може повърхностно да се отнасяш към удоволствието – то изисква труд. Труд, който е приятен и възнаграждава.

Ти си лекар, психиатър – аз така и препоръчвам на приятели виното ти: вино от психиатър… Но нека те попитам в каква мярка човек пие и къде е границата между битовия алкохолизъм и удоволствието?

Пиенето на качествено вино почти изключва битовото пиянство.

Може ли да се каже, че изпиващият бутилка дневно може да се пристрасти; че е алкохолик?

Това е националната норма на Франция. Алкохолизмът е болест, която съчетава генетично предразположение при контакт с алкохола, при което болестта се развива за сравнително кратко време при предразположените хора и по-бързо – при жени и млади хора. Това е по-често в Северна Европа. В този смисъл пиенето на вино като част от диетата на южните народи няма нищо общо с алкохолизма, срещан например при северните народи, където се пие денатуриран спирт или бира със спирт. Виното първо изисква отношение към качеството – следователно то се родее с гастрономията и с gourmet културата, с високия стил на живот. Червеното вино е здравословно – има полифеноли, които са антиоксиданти и предпазват от висок холестерол, артеросклероза, а може би и алцхаймер, със сигурност от кръвно налягане, противно на предразсъдъците в България, че червеното вино вдигало кръвното. Това не е вярно.

Пиенето на вино е съпътствало цивилизацията. То е стерилен продукт. Хората през Средновековието, които са нямали добра вода, са били спасявани от смърт, от епидемии и холера, защото са пиели вино. Моряците, които са откривали нови светове, са носели на борда винаги бъчви с вино и са го смесвали с вода, за да избегнат бактериалните чревни инфекции. Виното е полезен, смислен продукт, по-скоро свързан с добрия живот, отколкото с алкохолизма.

Защо казваш, че е крайно време жените в България да започнат да пият вино?

Да, това поне е тенденцията в Ню Йорк. Забързани, професионални хора в обедната си почивка в Манхатън пият бяло вино, защото то не изисква специални тапас, мезета – чаша бяло е много модно. Пиенето на вино, за разлика от пиенето на коктейли и на концентрати, се увеличава с 25 % годишно сред младите хора в Америка (между 20 и 35 г.). Виното носи със себе си стил, елегантност, то е модерно, показва вкус, класа. Когато пиеш коктейли, се налюшкваш доста бързо. Това е различно от пиенето на една до три чаши качествено вино. Това е естетическо удоволствие и много добра тема за разговор. Хората се интересуват от виното, искат да знаят за виното, това е огромна област на познание.

Виното е изтънченост. Червеното е по-сложното, по-интересното и аристократичното вино, но и белите вина имат своя много интересен спектър. Пиенето на ракия със салатка е обратно на елементарните правила на гастрономията и правилното хранене.

Да започнеш с концентрат, означава, че ако пиеш вино, след ракия нищо не можеш да разбереш от виното, защото рецепторите са били изпържени от ракията и не може да се усети нищо. Пие се ракия – а ние имаме страхотни ракии – накрая на храненето, след десерт, малки количества. Но не е лесно да се промени традицията.

Спецификата на работата на психиатъра и психолога е, че работи с материя, която не може да се пипне, и това поражда като че ли необходимостта от успоредяването на тази работа с някакъв конкретен материал – като форма на заземяване. Почивка в съпротивата на материалния свят. Може ли да се каже, че гроздето, земята и виното за теб са приключение в материалния свят?

Мисля, че това, което правя, е вид обратна сублимация, тоест сублимация в земното, в корена. Бягство от разреденото, обезвъздушеното и бих казал абстрактно духовното, неговото обратно сублимиране към конкретното и земното. Да, ако искаш, вземи го параболично – като вид салтомортале, защото освен мортале няма друго салто в земния живот, в отхвърляне от земята като Антей, в правенето на фрикфлаци, размахване на крака и други безобразия из въздуха и един плонж, така да се каже, в междуредието, в прахта, с два грозда в двете ръце и пълни уста с вино. Един по-скоро Дионисиев плонж…

Ти си психиатър и ползваш концептите на психоанализата, отличен си от пациенти, от обратните връзки на хора, на които си помогнал… Но тази професия не е ли всъщност работа на Господ – как се чувстваш изправен пред несъвършенството на творението на света, пред неговия разпад – и не е ли това една смазваща отговорност да поправяш зададените, непоправимите несъвършенства?

Психоанализата като дейност, която налага някакви стандарти на ред, за мен е неприемлива. Неприемлива е за мен частта от психоанализата в произволността на тълкуванията й. Но е важна и много съществена частта, която е интуитивна и обърната към човека, към неговата неповторима индивидуалност. Това е, което е дълбокото и интересното. Гмуркането в подмолите и терзанията на всеки индивид не е лека дейност – ти го разбираш това. Но ако приемем, че в израстването на едно растение, в неговия естествен стремеж към покълнване и към слънцето е вид антипод и огледален образ на това, което правя в подмолите на моята кабинетна дейност – да, човек има нужда да уравновеси нещата по същия начин, по който едно вино от Северна България балансира плодното с киселинното. Това е хомеостатичен инстинкт във всеки от нас – да търси баланс, равновесна точка, в която нещата имат потенциала да те държат да не рухнеш в едната или в другата посока. Този инстинкт е основополагащ, той се наблюдава на много примитивно ниво в природата, в търсенето на равновесната точка на нещата. Всеки човек има нужда от такава точка, за да бъде горе-долу здрав и да може да преживее живота си ако не благочинно, поне горе-долу нормално.

Фройд е формулирал инстинкта към смъртта, либидото, но не е успял да формулира инстинкта към равновесие – основополагащ в човека, за природата – както в живата, така и в неживата. Той е Божествен принцип. Фройд не е истинската последна инстанция за човешката психика.

Какво е твоето упование, вършейки работата на психоаналитик? Какво те превежда през самотата и тази тежка отговорност, какво те зарежда?

Досега само съм харчил от това, което ми е дадено в детството, и е възможно, давайки, да съм получавал нещо чрез самия факт на даването. Но най-вече съм зареден от любовта, с която съм закърмен и отгледан от родителите си, от това детство по тези земи, с лозята и от цялата земя на България, в която съм расъл, с всичките болки и ужаси, които съм преживял. Оттам идва всичко, което има за даване и за литература.

Работиш с душата на хората, правиш вино. За мен си един от най-добрите български писатели. Отказа ли се от наратива, от безумството на Дионисия в думите, остава ли ти време да пишеш?

Не мога да се откажа. Дали ще пиша физически или не – за мен наративът тече постоянно вътре, в сънищата… непоносимата лекота на словото – съдба бих казал. Не може да се избяга от вътрешната словесност, живеем непрекъснато в диалог със себе си. Ако живеех в по-спокойни времена, в които се пише с гъши пера, само един-единствен ден в моя кабинет в Америка или тук би бил достатъчен да спра да се занимавам с всичко друго и да напиша романите, съдържащи се в този единствен ден.

Мили Боже, и какво правиш с това?

Компресира се по някакъв начин, за да ми позволи да живея следващия ден.

Може би в това е упованието.

Да, това, което липсва истински, е време за осъзнаване на това, което правим, и става все по-страшно. Може би това влизане между лозята със сламена шапка е отчаян, последен опит на човек да избяга от товара на информационния поток. Всеки ден носи толкова товар, тонове багаж, които трябва да се обработват. Но кой има време да спре и да го осмисли?

Ами това е пак темата за баланса – равновесие между живеенето и неговото осмисляне.

Но имаме ли шанс в това равноускорително движение да спрем, да осмислим, да опишем върху хартия това, което преживяваме?

Поне за наблюдаване имаме шанс – медитацията е един от начините. Ходенето между лозята също е вид медитация и спиране – култура, която на Запад я няма. Писането е следствие на баланса.

Но дали сме свободни да избираме, или сме поставени в коловози, които само илюзорно трансцендираме, като се правим на източни хора, без да сме в Индия. Всъщност сме западни хора, които зависят от интернет, които ускоряват темпото…

Можем само да се опитваме.

Не е зле да завършим така…

(Дружен смях.)