Стефан Мавродиев. За писането като потребност на организма

Човек живее с въображението, не с бита си

За какво живей човекът?

Не ли за мига,

когато сменя

махмурлука с чаша бира?

За какво живей човекът?

Не ли за мига,

когато сменя

на маслината солта вечерна

с глътка сутрешна вода?

За какво живей човекът?

Не ли за мига,

когато сменя

скуката на половия глад

с красивата женска досада?

Из „Харакири или безобразията на декадентството”

Има стотици роли в киното, телевизията и на сцената. Колегите и приятелите го наричат Мавро. Пише поетични рими, в момента играе „Кола Брьонон” от Ромен Ролан в Младежкия, а на маса в дома си репетира „Слънчеви момчета” от Нийл Саймън за театъра в Добрич. Намира време всеки ден да нахрани кварталното бездомно куче. Животът му е динамично предизвикателство от вълнения, влюбвания, прекрасни приятелства, предателства… Преминал е през тежки периоди. Пуши, вече не пие. Повече от двайсет години не близва концентрат. Харесва му прегръдката на морето. Харесва му и режисьорското амплоа. Вярва, че изкуството има терапевтична мисия, че театърът е призван да освобождава и просветлява духа.

Неотдавна бял свят видя шестата ви поредна поетична книга – „Харакири или безобразията на декадентството”. Кога и защо започнахте да пишете? Каква е тази потребност да изразиш себе си чрез словото?

Започнах през 1969-1970 година. А защо? От зор. Бях притиснат по много страшен начин. Бях на 26 години, когато попаднах в този тежък капан за мен. Не бях подготвен за това, което ми се случи, защото възпитанието ми беше погрешно… Дойдох за празник на този свят и той до този момент чрез усилията, които полагах, и то не само аз – всичките ми съкурсници, приятели, като че ли се случваше… И в момента, в който нагазих в нечии интереси, бях обявен за враг номер едно, а бях беззащитно същество на тази млада възраст.

Звучи страховито, за какво става дума?

За живота, бе! Истината е, че казармата е детска градина в сравнение с това, с което след това те среща действащият живот. Поне за мен беше така. Макар че докато бях в казармата (а аз бях в школа, после в бойни части), се случиха и свалянето на Берлинската стена, и задържането на наборите, и кубинската криза… Всички тези работи ми минаха през главата… Та така, писането – това е потребност на организма! Това е реакцията да вдигнеш похлупака на чайника, за да не изкипи водата, да не хвръкне капакът до тавана. Така са се оформили всички тези неща, които с времето съм записвал, те са определена реакция на определени събития. Започнах внезапно. Живеех на един таван – метър и петдесет на метър и осемдесет, близко дотук – на ул. „Мургаш”. Нямаше нищо на този таван, само една мивка. Там прописах. Един мой приятел си прави майтапа: „Прописа или пропи се?” Викам му: „И двете – и се пропих, и прописах”. Но едното взе застрашителни размери… Та тогава се появиха първите ми драсканици. На една празна тетрадка изписах четири страници с една и съща дума. Няма да кажа коя. Гъсто изписани страници с една и съща дума. И тогава като че ли нещо се отключи в мен, от една дума – и другите тръгнаха.

И така – шест книги вече.

Истината е, че беше период на истинска резигнация, резигнация в пълния смисъл – имах един-единствен официален костюм, може би беше абитуриентският, с него ходех по цял ден, за да поддържам духа си. Иначе ако ходех, както си ходя сега, щях да приличам съвсем на парцал. Обаче – баровете бяха под носа ми и не се излизаше оттам! Откъде съм намирал пари? Как е ставало? Такива заеми имах… имах две тетрадки, изписани открай докрай със заеми – заем, заем, заем…

Добре, че са давали хората…

Даваха, тогава много даваха! Това беше време, когато хората даваха, време, когато парите нямаха значение. За мен от това по-хубаво – да нямат значение парите – няма. Аз живеех така тогава, нямаше значение колко лева имаш в джоба си. Тогава, ходейки по баровете, и понеже бях безкрайно изострен благодарение на трудната ситуация на съзнателна изолация, в която се намирах, на салфетки в заведенията, на сметките пишех това, което ми хрумва. Не казвам „ме осенява”, а оная болка, мимолетната – веднага я записвах. И се получиха едни много странни работи. Случи се така, че след много години един мой приятел поет от Варна – Валери Станков (много готин поет!), каза – абе, дай да ти издаваме книга. „Стига глупости, книга ще ми издаваш…” – Не бе, тука има материал, бе човек! И така започна. А заемите си ги връщах винаги. В и н а г и ! Ходех с тефтера и ги спирах: „Стоп, имам да ти давам двайсет лева! – Кога, бе? – Преди една година и половина! – Аз не помня…- Не, имам да ти давам двайсет лева.” И – хоп, зачерквам, хоп, зачерквам. Пазя ги, впрочем, тефтерите, вкъщи са.

В интернет пише: Стефан Мавродиев – над сто роли в театъра, над петдесет в киното, 29.12.1943 г. – роден във Варна, зодия Козирог. Морето липсва ли ви, винаги съм мислела, че ако бях родена във Варна, никога нямаше да я напусна…

Морето ме формира по някакъв начин, не знам по какъв, но е факт. Аз и сега, когато отида на плажа през лятото, първата ми работа е да вляза в морето. Имам чувството, че прегръщам нещо много скъпо, то ме прегръща… и това ми е любимата прегръдка. Може да има вълна пет метра, за мен това няма никакво значение. От шестгодишен плувам. Израснал съм във и около морето и то има много силно въздействие върху ми. Като отида – почивката ми е морето. То ми изтегля всички лоши токове като гръмоотвод, гледайки го с часове… То ме освобождава, опреснява ме, дава ми енергия… Морето ми липсва винаги и ще ми липсва, но в забързаното ежедневие – и там да съм, пак няма да имам време да стигна до него.

Известен сте сред колегите си с огромната си дееспособност и енергичност. Откъде извира тази енергия?

Не бих казал, че е огромна, тя е човешка, така съм свикнал. Разковничето е в това, че на мен трябва постоянно да ми е интересно, не обичам да ми е скучно. А това, което предизвиква въображението ми, то променя живота ми. Изведнъж въображението става водещо. Аз обичам да казвам, че човек живее с въображението си, а не с бита си. Всичко в човека идва от неговото въображение.

Любовта е най-голямото въображение. Казват му „илюзия”, но все едно е плод на въображението. И театърът, понеже се занимава именно с това, и там е необходимо въображението.

Какво разбирам аз: първо прочиташ един текст и изведнъж ти гръмва в главата – как изглежда то в а, какво е т о в а. Гръмва ти, преди още да започнеш да го анализираш. И когато се налага да го правиш, ти вече гониш онова, което си видял. Ако не си го видял, хич не го почвай! Дали си изпълнител, или си режисьор (така се случи, че в последно време и поставям), ако не си го видял, с подробностите при това – не почвай. Това е истината. Както поезията е реакцията на света около тебе, така и театърът е терапевтично занимание. Той освобождава хората от тегобите им, просветлява мозъците им, измъква ги от конвейeра на ада, в който се налага да живеят.

Това ли е мисията на театъра?

Да. На изкуството!

Отказвал ли сте роли? Какво ви мотивира да приемете едно актьорско превъплъщение?

В театъра не съм отказвал. В киното съм отказвал. В театъра съм играл дори неща, които дълбоко не съм харесвал, но съм променял до такава степен, че да станат „удобни за логаритмуване”. В смисъл – да ги докараш да приличат на нещото, но разбира се, ти знаеш, че само „прилича”, а не „е”. Но пък номерът е зрителят да ти повярва така, че то наистина да стане „онова нещо”. И това са най-тежките представления за мен, защото чувството за неистина е нещо, което така те измъчва и спира, че оставя много неприятно усещане. Но така съм свикнал, в театъра има програма – трябва да се изпълнява. А в киното точно по тази причина мога да кажа – извинявайте, ама аз съм болен, или – имам много работа, пътувам… И така съм отказвал това, което не ми харесва.

Колко са ролите ви в киното? Повече положителни или отрицателни персонажи сте изиграл?

Филмографията ми е записвана до 1989 г. До това време са около петдесет и няколко. След това не ги знам. Доста по-малко са, макар че малко по малко – пак са се събрали. Е, има доста епизодични роли, които аз малко не ги броя, но са факт. А иначе, да – преди бях „детето слънце”, а сега, в последния филм – „Маймуни през зимата” – играя един отвратителен, престъпен педофил. Аз също съм си педофил, но не съм престъпен педофил!

Знаех си, че ще стигнем до темата за вкуса ви към жените… Жените, Мавро, ваша слабост или ваша сила са?

Е, де да знам… Те са сила, защото ми дават предизвикателство, събуждат в мен енергия, вдигат ми адреналина – това е сила. А иначе са слабост! Защото, както казва моят приятел Ивайло Манев: „Който пие – се напива, който се бие, го бият, а който си има работа с жени – си има н е п р и я т н о с т и!”. Толкоз. Това са сериозни работи, но това е положението, дето се вика – дъщеря имам…

Тя е надалеч, омъжена е във Франция. Липсва ли ви семейството, чувствате ли се самотен понякога?

Не мога да кажа, че съм самотен. Ние се чуваме през цялото време, гледаме се в интернет, майка й пристига често тука… Чувствам се самотен за друго. Чувствам се самотен за това, че светът върви в една посока, която не е моята. Ето това е самота. Вероятно всички поколения са се изправяли пред този проблем – светът върви по своя си път… А аз не съм избрал този път, напротив – правил съм всичко възможно да не върви по този път… Мислех си с цялата си наивност, че светът може да бъде променен, за да не се стига до това, което става в момента. Тъжна илюзия.

Какво ви разочарова? Театрите отново са пълни, прожекциите на новите български филми препълват киносалоните… Не е ли знак, че духовността ни се съживява и чалгаризацията отминава?

Чалгаризацията не знам дали някога ще премине, защото тя е въпрос на търговия. Докато пазарната икономика в България е само един битпазар, нищо не може да се оправи. Нищо не може да се оправи в тая страна! Ако продължават така нещата, ще става по-лошо. Това не е пазарна икономика, така наречената средна класа я няма, гражданско общество е невъзможно, карат се като уроди – президент и премиер се заплашват със съд! Това е абсурд!!!

Щом заговорите за държавата ни, винаги ли изпитвате гняв? Преди десетина години по повод премиерата на авторския ви спектакъл „Йестърдей” сте казал: ”Занимавам се с четири основни неща – любовта, приятелството, предателството и държавата, която гледа на нас като на предмети. Ние сме чарк от машинния парк, наречен държава.”

Точно така. На нашата държава нищо не й е на ред. Не виждам никакви поводи за оптимизъм. В нашата държава хората се занимават с всичко друго, само не с държавността. И затова сме я превърнали нашата държавност в организирана престъпност. Те се борят с организираната престъпност, а всъщност – те са организираната престъпност. Доказват го факт след факт. Днес бях на пазара – пълно пак с евтини цигари… Някой да ми каже защо стана това? Защо трябваше да се вдига този акциз?! Кой печели от тази контрабанда?! Те са виновни за тази контрабанда, след като са я допуснали. Не може в една държава да мислиш само за личния си интерес и да се правиш на политическа класа, да се правиш на елит…

Цялата ни администрация е рекетьорска!

Няма да се оправим по този път. Едно време благодарение на „тоталитаризма” не се крадеше така. Глупостите се вършеха уж в името на някакви цели, да, те бяха глупости, но не се к р а д е ш е. Това, което се случи в България, е много страшно, страхотна рана. И това обърка и порази българския народ. Порази душата му. Той вече в нищо не вярва.

В края на миналата година списание „Икономист” класифицира България като най-тъжното място за живеене в света… Така ли е?

Ами най-тъжното е, така е. И театърът, и киното не могат да му помогнат на човека. Театърът може да го измъкне за малко, ако влезе изобщо в него. Ние сме един народ, който вече няма опора в нищо, двайсет години живее в постоянен стрес…

Младите не са ли различни?

Младото поколение има много интересни, приятни прояви, но докога? Това се прекършва… В същото време младото поколение вярва, мисли, че единствено парите имат значение. То наистина е страшно объркано. Вчера говорих по телевизията за филма „Мера според мера”, разказвах за македонската националноосвободителна борба, която е продължение на българската… Да се върнем на това какво няма в тази държава – няма последователност! Да сте чули във Франция някой да преиначава историята й? Да я тълкува и така, и инак?

„Котвите на миналото трябва да държиш на мускули, изпуснеш ли ги – и ти отиваш с тях на дъното”. Кои са вашите котви?

Това е цитат от новата ми книга „Харакири”. Ами кои – опорите, за които говорим. Всичко това, което съм правил, моят живот. Опорите ми са във възгледите ми, които искам всеки ден да препотвърждавам и доказвам отново и отново. Правя го и с представленията, които играя. С моето разбиране как се прави тази работа – как се снима филм, как се прави сценарий, драматургия… Това са моите котви на миналото. Научил съм тези знания преди време, получил съм ги от хора, вече ги няма на този свят, но бяха изключителни хора.

Често ви питат за Катя Паскалева, защото освен сценични партньори сте били и близки приятели. Но не ми се иска да говорим с тъга за нея, затова – разкажете най-забавната случка с Катя, която помните.

Всичко ни беше забавно. Преди години, като се видехме, обикновено в Руския клуб „Крим” – там беше мястото, където се събираха всички – и писатели, и художници, много хубаво място беше, сега няма такова… – та там ни беше ужасно смешно всичко. Какво е чувството за хумор? Чувството за хумор означава неподправеното, истинското отношение към всичко около тебе. И тогава, без да се наговаряме, без да знаем защо, понеже с нея еднакво се отнасяхме към нещата – вече ще умрем от смях каквото и да стане, забавлявахме се непрекъснато. Бях написал едно стихотворение – акростих за нея, не мога да го цитирам точно… „Кейт – Конекрадко, Кейт – Андалуско богатство…” Когато аз бях в театъра в Пловдив, а тя и другите много силни от тази група в театъра в Пазарджик, си организирахме „забава на гениите” след представленията.

Звучи като безкраен празник тази ваша актьорска професия…

Стремили сме се така да бъде. И това е, което прави актьорите много близки, те по този начин живеят заедно. Ако ме питат какво представлява актьорското майсторство, аз не мога да отговоря. Това са глупости на търкала. Ако съм имал, както казвате, сто роли – това означава, че сто пъти съм се влюбвал много яко… Това значи, че се влюбваш в нещото, което правиш, имаш трепета на любовта, а в повечето случаи хората, с които го правиш, ти стават страшно близки. Много пъти ми се е случвало така, че сбърквам обекта от сцената с живота, идентифицирам героинята от сцената с живота. … Влюбвания между нас е имало най-различни. Но това „заедно живеене” действително е също някакво любовно чувство – вие сте толкова обвързани, че се вълнуваш при всяка среща с хората, с които сте заедно в работата, на сцената. Много е странна тази наша работа, тя е работа на вълнението.

Хомолуденс – играещият човек. Това ли е Стефан Мавродиев?

Може би. Харесва ми това понятие. Малко луда работа… Всеки е хомолуденс, иначе – за какво, откъде се е появил театърът? Ролята на театъра е в това – да бъде коректив (така е тръгнал още от Древна Гърция) на обществените взаимоотношения.

За какво мечтаете?

Мечтая това, което правя, да стане добре, да изпитвам удоволствие от него, да продължава да ми се работи, да ми се живее… Ако имам мечта, тя е да продължава да ми се живее, да ми е вкусно да живея.