Импозантното мегалитно светилище Бегликташ е свещено пространство с тракийски могили, долмени и скални олтари – без аналог в България. Представлява естествен скален ансамбъл от сиенитни блокове с различни размери и форма, образувани в резултат от сферичното изветряне на скалите на Росенския плутон.
Т.нар. Български Стоунхендж обхваща площ от 6 дка и се намира на 5 км северно от Приморско – насред гъста широколистна гора на територията на някогашната недостъпна за “простосмъртни” ловна соцрезиденция “Перла”.
Именно затова едно от най-големите открития за тракийската история по Черноморието и Странджа остава неизвестно за учени и туристи до 2003 г. Проучванията на обекта започват едва през 2001 г. и са ръководени от българските археолози Цоня Дражева и Димитър Недев.
Днес до най-древното тракийско светилище в Югоизточна Тракия, датирано от XIV в. пр. Хр. и функционирало до IV в. сл. Хр., се стига по пътя, минаващ покрай Аквапарка и Конната база в Приморско. Ориентировъчна табела насочва към черен път през гората, подходящ за високопроходими автомобили. След не повече от километър се озовавате в мегалитния комплекс с централна каменна площадка, около която са разположени няколко групи от камъни с различни приложения. Смята се, че именно тук се е
обслужвал култът към Богинята-Майка и нейния син Бога-Слънце.
Наред с функцията му на храм, това място е било и календар, и часовник, за което говорят специфични “стъпки”, издълбани в скалите и каменна група, разделяща деня на части.
Топонимът “Бегликташ” идва от турски език, като “беглùк” означава „данък в натура за феодалния владетел (бей) в Османската империя“, а “таш” – камък. Преди Освобождението на България българските пастири от околните странджански села плащали данъците си във вид на добитък. Животните били отвеждани в местността, където на големите камъни османските власти “събирали данъка”.
Бегликташ е известен на българската наука още от теренните обхождания на чешко-българския археолог Карел Шкорпил, осъществени след Освобождението. Шкорпил отбелязва, че до Маслен нос, близо до село Кюприя (сега Приморско) се намира скален връх, наречен от него “Апостол Таш”. Мястото остава потънало в забвение близо сто години и едва през 2002-2004 г. покойната вече българска археоложка Цоня Дражева от Регионалния исторически музей в Бургас с минимално финансиране предприема археологически разкопки на древното светилище. За 3 години екипът „почиства“ и връща по предполагаемите им места падналите камъни.
Според екипа от археолози, извършил сондажите на светилището, по намерените находки (керамика, римски монети, животински кости) – най-ранни-те артефакти датират от VII – V в. пр. Хр., а тези от по-късни епохи от IV – II в. пр. Хр. до IV в. сл. Хр.
Цоня Дражева предполага, че светилището е функционирало без прекъсване близо 2000 години – от XV в. пр. Хр. до IV в., когато дейността му вероятно е прекратена от настъпващото християнство. Бегликташ е в непосредствена близост до руините на древнo поселение, за което се предполага, че е селището Ранули в околностите на резервата “Ропотамо”. Светилището е разположено на най-високата част на Маслен нос, издаден в морето между заливите Света Параскева и Зигра в границите на ловно стопанство Аркутино.
Големите скални валуни на Бегликташ са частично обработени от човешка ръка и
подредени в уникални конфигурации.
В плоските скали са изсечени каменни кръгове, ямки, вани и стъпки. Откритата жилищна постройка (вероятно на жреца, обслужвал светилището) и култовите огнища допълват доказателствата за човешка дейност на мястото. Учените са установили, че Бегликташ е изграден от тракийското племе на скримианите, които населяват този регион от Странджа в древността и имат славата на едни от най-добрите металурзи в пределите на Древна Тракия.
През второто хилядолетие пр. Хр. (но вероятно и много по-рано) тракийското племе на скримианите подрежда някои от скалните късове, за да съградят своеобразно сакрално пространство, посветено на
Богинята-Майка и нейния син – Бога-Слънце.
Много от големите мегалитни валуни са с тегло до около 100 тона. В подредените мегалитни конфигурации те имат точно определено място и са подчинени на специфична символика. Входът на светилището Бегликташ е от югозапад. По скална пътека се стига до каменно “брачно ложе”. Тук вероятно върховният жрец и жрица са пресъздавали единението между двете божества – Слънцето и Майката Природа. Два жертвени камъка ограждат ложето, около него са издълбани дълбоки вани, в които са се наливали ритуалните течности: вино, мляко, олио и дъждовна вода. Тези 4 течности представляват
изначалните съставки на Всемира
според траките, като млякото олицетворява въздуха, виното отговаря на земята, растителното масло символизира огъня, водата – водните стихии.
Така древните пресъздавали космически модел на света и представите си за него. След “ложето” следват два жертвеника и каменен жречески трон, от който тръгват изсечени дълбоки улеи и кръстосващи се линии, събиращи се в голяма четириъгълна “шарапана”. По жертвените камъни не са намерени следи от кръв, затова се предполага, че тук са се принасяли единствено дарове от растителен произход – грозде, смокини и др.
Източната част на кръга се заема от три “менхири” (големи заоблени камъни). На върха на най-високия от тях е изсечена “божествена стъпка” с дължина 0,6 и ширина 0,34 м. Същата “божествена стъпка” се вижда и в срещуположната южна точка, в подножието на скалната тераса. Божествените стъпки маркират най-вътрешното свещено пространство, определено само за посветените, които могат да участват в мистериите.
Досега централната площадка на светилището е най-добре проучена. Тя е леко издигната над околния терен и в нея са разположени в кръг с диаметър 56 м скални елементи, които са служили за извършване на ритуали. Те са запазили естествения си характер, но са преместени и дооформени от човешка ръка с характерни сакрални символи.
Зад тях се вижда астрономически часовник,
състоящ се от главен камък, извит по специфичен начин, и шест по-малки камъка, като всички те са съборени и им предстои възстановка. Сянката от главния камък пада върху следващите я камъни, които разделят деня на шест части. Календарът пък показва моментите на равноденствие и слън
цестоене, като през дупки, специално издълбани в
камъните, точно на тези дни от годината минава слънчева светлина.
Близо до часовника се намират други две интересни скални композиции – Апостол Таш и долмен – “свещена пещера”. Апостол Таш представлява огромен скален блок, който лежи върху основа само на две точки. Между точките има хоризонтална ниша, в която спокойно могат да легнат трима
души. Това не е естественото положение на камъка, той е поставен тук от древните траки, а нишата е изсечена.
Зад Апостол Таш е разположен долмен, чието предназначение не е с погребална, а с ритуална цел.
“Свещената пещера” в долмена може да се свърже с женската утроба, препращаща към Богинята-Майка.
В североизточната част на Бегликташ е изграден своеобразен лабиринт от монолити. Предполага се, че е служел за гадаене на бъдещето и професията, към която ще се насочат младежите от племето. Лабиринтът има два изхода – ляв, кореспондиращ с мистиката и жреческата професия, и десен, който се асоциира с прагматичната
дейност в живота. За да достигнат до изходите,
младежите трябвало да преминат през различни изпитания – като минаването през тесен скален процеп. Процепът е с височина 6 м и широчина около 50 см. Смятало се е, че само праведните и душевно чисти хора могат да минат през него.
Това необикновено и магично място, останало скрито дълго време от погледа на обикновените хора, допълва цялостния загадъчен облик на околността.
В района на резерват “Ропотамо” се намира скалният феномен “Лъвска глава” и множество огромни скални блокове с неизяснен произход, пръснати по планинското било, подобно на каменно море. Светилището има отлична видимост към
“външния свят”- в случая морето от север и изток, а от запад и юг е защитено от планинската верига на Приморската планина. Култовото място, което траките са избрали, е уникално със специфичните си скалисти форми, които са резултат от древна вулканична дейност от кратера на
угаснал вулкан на връх Китка. Техните живописни форми напълно се вписват в религиозните им представи за планината (дървото на живота) като модел на света, на връзката на Земята с Космоса, като място за съжителство
на соларните и хтонични божества.
0 Коментара