Eдна Боянска църква само да беше оцеляла от разрухите на трагичните столетия робство – и светът пак щеше да говори за културата на средновековна България.
За боянската живопис е писано много. Посветени й са големи изследвания. Няма история на средновековното европейско изкуство, в която да не се говори за нея. Тя отдавна е станала тема за поети и писатели, художници и композитори.
Често за тази живопис се говори като за „боянското чудо“. В този израз има и правда, и неправда.
Да се счита за чудо създаването на една изключителна по своята художествена сила творба на изкуството в България в тринадесетото столетие от ръката на български художник – това значи да не се познава епохата. Боянският майстор е син на един народ, достигнал в това време върхове в културата. През този тринадесети век и през следващия по българската земя се твори красота с пълен размах.
Много нещо е загинало. Но това, което е достигнало до днешни времена, създава около боянската живопис такава среда, в която „чудото“ е напълно обяснимо. Тази среда е съставена и от големите творби на арихтектурата и живописта, и от красотата на предметите на всекидневието. Играта на линии и цветове по гледжосаните блюда, филиграновата обица, тънката резба върху кост еднакво сви- детелствуват, че изкуството се е вплело дълбоко в живота на средновековна България.
Тази среда е родила боянския майстор.
Но неговата творба все пак има право да бъде наричана „чудо“. Тя е от белязаните, от вечните, които преминават от епоха в епоха, без да губят своята магия.
Като архитектурна творба Боянската църква също излъчва много очарование. Тя е съставена от три части, строени в различно време. Най-късната е от края на миналия век. Сега тя е запазена, за да служи като преддверие. Първата съвсем малка църквица е строена в XI век. В нейния олтар са запазени следи от живопис със светли леки тонове. За изграждането на долепената до нея двуетажна църква разказва надпис в долния й етаж. В него всичко е казано – и кому е посветена църквата, и че е строена „из основи … със средствата, с грижите и голямата любов на Калоян севастократор, братовчед царев“, и годината на изписването – 1259 г. Едно не се казва в надписа – името на живописеца. По обичая на епохата той не се подписва под творбата си.
Но от момента, в който се прекрачи прагът на Калояновата църква, светът на художника ни обхваща. В образите и сцените, които е създал, той е вложил толкова много от себе си, че сякаш престава да бъде анонимен. През творбите му може да се разчете личността. Това е ярък талант, чиято индивидуалност намира начин да се изрази въпреки строгите правила, по които се изписва една църква.
Художникът налага тоновете един до друг, един над друг. Те просветват или добиват дълбочина, отсенват се в най-деликатни нюанси.
Майсторът е пътувал и видял много прочути творби на своето време – той той възпроизвежда в Боянската църква известни цариградски икони. Той познава живота и модите на дворците, но храни дълбока любов към пасторалните мотиви на селския бит. Неговото наблюдателно око е опознало човешката същност в нейното многообразие. Светците и мъчениците, изписани от него, имат своя характеристика, гдето господствува човешкото.
Безбройните лица са рисувани с такова тънко вживяване, многофигурните композиции са толкова майсторски изградени, че се питаш къде в същност е главната. му сила. Този художник познава изкуството на Византия, но е българин. И византийското изкуство на XII век не притежава нищо, което да може да се сравни с неговата творба.
В първото отделение на църквата са портретите на севастократорското и на царското семейство.
Поставени една срещу друга, тези две двойки трябва да изразят и близостта на севастократора с царя, който е негов братовчед, и повинуването на Калоян, управител на Средечка област, пред върховната централна власт в Търново. Но те изглеждат в мълчаливо съперничество. Художникът е изписал царя и царицата в пълен блясък на одежди и знаци на царско достойнство. Лицето на Константин Асен е красиво и изразява съзнание за власт. Ирина е горда и блестяща владетелка.
Севастократорската двойка не отстъпва по достойнство на осанката, по благородство на израза. Облеклото е също тържествено. Съответни на високия севастократорски сан са диадемата на Калоян и златотъканата,украсена с лъвове далматика на Десислава. Но погледът е привлечен неотразимо от лицата, от тяхната изтънченост и деликатност. Това е съвършен образец на портретната живопис, създаден без съмнение от натура и с дълбоко вживяване на художника в неговите модели.
Майсторството да представя хора със свой вътрешен живот, с различни мисли и съдби се открива и в много образи на светци. Достатъчно е да се свалят ореолите, които обкръжават главите на стария воин, на Кузма и Дамян, на дякон Стефан, на Евтимий и Евстратий – и ето ни сред представители на обществото, което художникът добре е познавал. Тук има и хора на духа, и любители на земната суета, и верни бойци.
В едната от двете ниши, в които се предполага, че е трябвало да бъдат погребани Калоян и Десислава, художникът е оставил един от шедьоврите си – сцената, в която дванадесетгодишният Христос води спор с беловласи и млади учени от разни народности. Христос е в бяла дреха, в центъра. Лицето му излъчва светлина. Вдясно от него мъдреците се вълнуват, озарени от умните отговори на това дете, а отляво влизат разтревожени Йосиф и Мария, които дълго са го търсили. Момчето обръща глава към родителите си, но за да им каже, че то не им принадлежи, че друга е неговата мисия на Земята. Цялото сложно действие като че ли е замръзнало само за миг – и фигурите отново ще се раздвижат. Художникът е превърнал младото момче в символ на някаква истина – оспорвана, неразбирана още, но уверена в себе си.
Боянският майстор отлично се е справил с трудната задача да изпише на малкото пространство, с което разполага, и всички най- важни моменти от живота на Христос, и подвизите, и чудесата на светеца, комуто е наречена църквата, да пренесе тук прочути, считани за чудодейни икони, да изпише за първи път лика на българския светец Иван Рилски.
От стените всичко това звучи като многогласен хор. Но талантът е позволил на майстора да изтегли с четката си силни и мощни звуци, които се открояват и привличат. Погледът обикаля многобройните образи на Христос — от детската главичка в прегръдките на Мария до строгия вседържител на свода. Колко различни душевни състояния са изразени в тях! В малката сцена на къпането на Христос от купела гледа към нас едно лице с дълбоко потънали в тъмни сенки очи, с високо изразително чело – сякаш всички бъдещи страдания са вече известни на това дете. На противоположната стена Христос вече виси на кръста, измъчен, с отпусната глава. Но малко по-надясно, след възкресението, той гордо е стъпил върху разбитите врати на ада и протяга ръка на Адам, а в погледа му блести увереността на въздаващия правда.
А над тези сцени е „Тайната вечеря“, гдето вестта, че един от учениците ще предаде учителя си, звучи така невероятно около мирната трапеза. На нея е сложена скромна храна на българския селянин — лук и ряпа, а кенарен месал по български обичай обикаля всички сътрапезници.
От тази част на църквата, гдето се редят евангелските епизоди, човек отнася като незабравимо впечатление образа на архангел Гавраил, носителя на добрата вест. Осанката, жестът напомнят антична статуя. Такова е и лицето – с красиво изрязан чист профил. Крилата на архангела са една деликатна игра на паунови пера и скъпоценни камъни. Този образ като че ли изразява някаква мечта на създателя си.
Заради своя хуманизъм, за дълбокия интерес към човека, за връз¬ката му с обикалящия го живот, за преклонението към измамната красота, толкова ярко изразено в портретите на Калоян и Десислава, боянският майстор се счита за предтеча на Голямото обновително изкуство на Ренесанса, което ще разцъфти с пълна сила в Италия след едно столетие. Но много преди това в полите на Витоша един безименен български художник е почувствувал и предал първия полъх на нови времена.
0 Коментара