Името на розата ... или как да осиновим цвете

Какво е едно име? Туй, което

зовем ний „роза“, ще ухае сладко

под всяко друго име.”

(У. Шекспир, „Ромео и Жулиета“)

Неделя, късен следобед. Във Volksgarten (Народния парк) в центъра на Виена е пълно естествено с народ – бабки на припек, старци на сянка, майки с колички, японци с големи японски обективи, ученички със смартфони и мъже на неопределена възраст, които преметнали лежерно крак върху крак маркират разсеяно преминаващия дамски човекопоток.

Слънчице, пеперуди, птички, глъч и щракане на фотоапарати. И сред всичко това – онази лепкава, ванилова сладост на аромата на рози. Хиляди рози.

Този любим на виенчани парк отваря врати още през 1825 година и веднага се превръща в притегателен център за любителите на розите, музиката и светските клюки. Кафенето в парка се посещава от всеки, който иска едновременно да види и да бъде видян. Тук свири редовно Йохан Щраус баща, а по алеите още тогава са засадени и цъфтят над 3000 розови храста.

Разхождам се бавно и спирам често, за да помириша розите (и да се усмихна на клишето). Тогава забелязвам табелките на “осиновителите” им. Защото това, което можете да направите тук, е да осиновите розов храст. Това означава да поемете разходите за всички грижи около него – да не му е твърде студено през зимата, да е винаги нахранен и никога жаден през лятото, да е добре подстриган, да не боледува, да расте, да цъфти и да носи името ви.

Заглеждам се в имената на хората, които по някаква своя причина са избрали да се заемат с попечителство не над друго, а над цвете. В стройни редички са подредени различни човешки съдби. Има абсолютно всичко от менюто на живота.

Девойка посвещава дълго романтично стихотворение на Конрад, който е един единствен на земята.
Младеж се обяснява несръчно в любов и оставя енигматични кодирани послания в цифри.
Друг пише на „Идеалната жена“, която и да е тя.
Някой С. гасне по някоя Алтънка.
Двойка се заклева във вечна вярност.
Баща благодари на майката на първородния си син.
Друга майка се сбогува с преждевременно изгубена невръстна дъщеря.
Незнайно как някакви котки подаряват роза на стопанката си.
Млада жена предлага публично брак на друга млада жена.
Монахини поздравяват своя сестра.
Колеги изпращат в пенсия началник.
Отдавна заминала си от този свят душа живее още в нечии спомени.

Обикалям в кръг и спирам пред всеки храст и всяка дума – рози в разни цветове стоят надвесени над толкова шарени съдби. И между всички тях все така се стеле сладостният аромат на трендафил и обич. И не знам хората ли са осиновили тези храсти, или техните най-скъпи спомени са намерили приют и покой тук. И не знам ние ли се грижим за градината, или тя се грижи за нас.

Всяка роза тук е една история за любов. Всяка роза има своя Малък принц, който знае, че ако обичаш едно цвете, което съществува някъде сред милиони планети, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. И да си мислиш: „Моето цвете е там някъде“.

Свеждам поглед към последната табела с последното име. Случайно или не, името е точно Роза.