Може би това е станало през 376 година… Или през 378. От север нахлували готите… Във вилата на знатния римлянин нахлула тревогата. Събрали набързо златните и сребърните съдове, скъпите завеси и тъкани, украшенията… Жените плачели и притискали децата до гърдите си. Колесниците полетели към недалечния Адрианопол. Неговите дебели стени били сигурна защита срещу варварите. Когато техните пълчища стигнали до вилата, намерили само забравените неща и онова, което не можело да се пренесе. Готите грабили, рушили, палили… После заглъхнал тропотът от копитата на конете им… Над руините на вилата се трупали годините и прахът… Селяни садили тютюн… Затракала воденица. Вадата й текла точно над залата, където римският патриций някога пирувал с приятелите си…
Останало незасегнато от времето само името на рекичката:
– Армира!
Думата прозвънтява в стаята и се удря в стъклата на широкия прозорец. Зад него върху черния асфалт на улица „Раковски“ падат едри снежинки. Армира е далеч от тук, край Ивайловград, до нашата южна граница. Находката сега е „зазимена“, никой не влиза под дървения навес. Но тук, в Археологическия’институт, тя все още е и продължава да бъде един от важните обекти.
– Армира!
Музиката на тази дума като че ли прави по-топли и по-бляскави големите зелени очи на археоложката Янка Младенова. Седя до нея и се мъча да намеря онази черта, която най-добре би я охарактеризирала. И ми се струва, че съм я открила. Изисканост. Всичко у тази на пръв поглед съвсем обикновена жена е много изискано. И същевременно много естествено, много неподправено, без следа от каквато и да било превзетост – и гладко сресаните тъмнокестеняви коси, и плисираната сива пола, и семплата червена блуза. Но Янка Младенова умее да придава тази изисканост и на всичко около себе си, защото също тъй чисти, изрядни, радващи окото са и вещите й – книгите и чертежите, снимките и рисунките върху нейната широка маса от светло дърво.
Ръцете й – красиви, излъчващи изящество и сила, ловко разлистват дебелите книги по археология. Само преди няколко месеца същите тези ръце покриха с ръжена слама мозайките на вилата и глинените тръби на отоплителната инсталация, подредиха намерените мраморни късове в една стая в близкото село Лъджа, изпънаха нова покривна мушама на навеса. Повече от десет месеца тези ръце ровиха земята край брега на Армира, за да разкрият на света цялото великолепие на някогашното имение.
– Моля Ви, разкажете за Армира, за Вашата работа там, за разкопките, за радостите Ви, за тревогите…
– О! Тревогите бяха много! ‘
… През пролетта на 1964 година по течението на Армира започва строежът на малък язовир. Докарват машини. Свличат пласт след пласт. Един ден скреперите изравят от пръстта мраморни късове – части от колони и от парапет… Археологическият институт изпраща Янка Младенова да направи разкопки. Тя събира от околните села бригада от четиридесет момичета и започва работа.
Едно след друго по-чудни се разкриват помещенията и прелестите на богатата постройка. Колко радост носи всяка намерена монета! А те са вече 19 и безпогрешно свидетелствуват за това, че вилата е съществувала от II до IV век от н. е,
Трудно е да се опише възторгът, с който се посреща откриването на мозайките. Целият двор и седем от двадесетте помещения са покрити с тези възхитителни цветни настилки. Земята освобождава от своя плен и статуи-хернии и чудни, изработени от мрамор капители. Женските ръце ги изчистват от пръстта, подреждат ги, лепят отчупените парчета с много внимание и нежност, с много трепет и любопитство.
– Но къде тук е мястото за тревоги? Ако това са тревогите на търсенето, те дори са приятни!
Тревогите идват от друго. Край палатките на археолозите оглушително боботят скреперите и облаците прах, които вдигат, обвиват всичко в сиво-жълтата си пелена. Строежът на язовира продължава. Каква ще бъде съдбата на находката? Едва показала на света богатствата си, ще трябва да ги удави във водите на язовирното езеро? Или всички тези ценности ще трябва да се пренесат другаде? Къде? Как ще се възстановят каменните зидове при едно такова пренасяне? Как ще намерят повторно своето място във фигурите на мозайките стотиците хиляди късчета? Кое е по-правилното, по-полезното – да се смени мястото на малкия язовир или страната да загуби един археологически паметник от световно значение?
Янка Младенова не изоставя находката край Армира. С непоколебимо упорство тя воюва за нея – пише статии, свиква съвещания, търси помощта на централните институти, моли, убеждава, настоява.
Лятото на 1965 година се оказва много щастливо. Въпросът за Армира е разрешен. Вилата ще остане на мястото, където е построена. Младенова получава помощник. По-право помощничка – младата, току-що завършила университета историчка Незабравка Маринова.
Сега вече Армира може да бъде показана и на любознателните гости. През изминалото лято тя приема 3000 посетители. Учениците от околните села идват групово. Повечето от тях досега изобщо не са влизали в музей. Младенова оставя всякаква друга работа. Тя повежда групата, радостно развълнувана от мисълта, че създава първия контакт на тези младежи с произведения на античното изкуство.
Ето двора с басейн в средата. Мраморна колонада крепи покрива, който точно над басейна е отворен, за да се събира дъждовната вода. Около двора са помещенията. Стените на много от тях са облицовани с мраморни плочи, които също имитират колонада. Всяка от тези фалшиви колони завършва с изящно изработен капител, украсен с листа. И всеки капител се различава от другите по фигурата, изрязана в горната му част. На един виждаме орел, на друг —пчела, на трети – охлюв… делфини, глави на медуза, на сатир…
– Никъде по света не са намерени на едно място толкова разнообразни капители — казва Янка Младенова.
– А мозайките?
– Мозайките са също изключителни. Само че внимавайте! По тях още бива да се стъпва. Гледайте! Какво умение и колко търпение са били нужни, за да се покрият с мозайка 450 кв м площ! От тях са се запазили 260. В двора и в някои от помещенията мозайките са предимно от геометрични фигури. Но в другите помещения неизвестният майстор е създал цели приказки с малките пъстри каменни кубчета.
Най-красива е мозайката в голямата зала, която е служила за приеми и пиршества. Но най-интересна е мозайката в едно от северните помещения – с 36 изображения, всяко разположено в свой правоъгълник, ограден с няколко орнамента. Артемида, посягаща да извади стрела от колчана. . . Сцени от живота на Дионисий — бога на виното и веселието… Актеон съглежда къпещата се Артемида. Тя го превръща в елен и кучетата му го изяждат!
В долната част на мозайката има две фигури на голи деца, а между тях е портретът на собственика на вилата. Тук създателят на тези образи е употребил 19 цвята, за да предаде пластично неоформеното бебешко телце на малкото дете, дълбочината в погледа на по-голямото, силната воля и подчертаната интелектуалност на господаря на имението. Ние не знаем името му. Изчезнал преди 16 века, този римлянин все още съществува в сграда, за да напомня за преходността на човешкия живот и за огромната сила и трайност на изкуството…
Сбогувам се с Младенова и не зная за какво повече да й благодаря: за това, че ме запозна с прекрасните мозайки на вилата, или за това, че ми подари онази чудна мозайка от радост и възторг, грижи и тревоги, гордост и упоритост, от всички онези чувства, които я вълнуват, откакто изследва Армира, за да подготви бъдещето й, за да направи от находката завършен паметник на културата и изкуството.
0 Коментара