Магдалена и клош артът

Много преди да съществуват телефонът, камерите, компютрите, рекламите, музикалните клипове, социалните мрежи и каквото-друго-се-сетите за споделяне и разказване на истории, в обществения живот важно място е заемал разказвачът. Този, който седял на пазара или на площада и разказвал истории. Колкото по-сладкодумен бил, толкова повече хора се събирали да го слушат. Забравяли, че трябва да пазаруват, да продават, да тичат по важните си дела. Макар и за малко, се пренасяли в друг свят. Вълнували се от вълшебства, летящи килимчета, неопитомени рози. Когато историята свършвала, естествено, отново се втурвали по неотложните си задачи, но вървежът им бил по-друг. И говорът. И усмивката. Разказвачът бил този, който съумявал да вземе всичките им грижи и да ги превърне в красота, смях, любов.

Магдалена Митева е такъв разказвач. Може би сте чували, че се занимава с клош-арт, прави страхотни куклени театрални постановки, на които е драматург, режисьор и сценограф, имате вкъщи изработена от нея лампа или чифт обици, който не прилича на нито един друг чифт обици на този свят. Може и никога да не сте чували за нея. Но все някога някак нейните истории ще стигнат и до вас. Те просто са искрени и пълни с любов, намигване, приемане, мъдрост. Ако ги срещнете, няма как да останете безразлични.

Къщата-галерия на Магдалена се намира на ул. „Бенковски” 33. Ще я разпознаете веднага по ангелите, които ви посрещат още на дворната врата, манекена шофьор, който търпеливо седи и чака в детския автомобил, паркиран до алеята, и белите детски шейни-пейки в градината.

Съветвам ви още от прага да си отваряте очите, ушите и сърцето на четири. Тук всичко – от интериора до самите бижута, лампи, кукли, обувки – ви притегля към себе си и иска да ви разкаже своята история.

На стълбището виси табела: „Спри, ослушай се, огледай се и ако не идва влак, отмини!” Поръчана е специално като реплика към всички онези хора, които дори сърцето да ги побутва да спрат, да забележат, да се ослушат, да разчетат какво иска да им каже всяко нещо около тях, не могат, защото краката им ги носят напред, те бързат, отминават. Пропускат важни или не толкова важни, но прекрасни срещи.

Завесите на вратата на магазина са бели и звънтящи – направени са от капачки, напръстници и хиляди други, вярно служили за момент на хората вещи. Вместо да седят послушно по рафтове и чекмеджета, кукли от мрежа, найлон, пластмаса, хартия, вълна – изскачат или надничат от стари куфари, закачени по стените. От един ъгъл ви примамва огромно кресло, направено от улична кофа за боклук, разрязана на две и отрупана с възглавници-животни от стари дрехи и парчета плат. Можете да седнете и да разгледате на спокойствие. Не пропускайте прозорците – по первазите са наредени хартиени кучета и хлапета с развети коси, които издухват сапунени мехури към тавана. Напуснете удобното кресло и непременно надникнете в тези сапунени мехури отблизо. През тях ще видите в уголемен размер различните обици, които Магдалена е направила от парчета пъзел, пластмаса, стъкло, пружини, части на часовници. Разгледайте внимателно всеки детайл. Не пропускайте да прочетете и имената им – „Липсваш ми”, „Малкият принц”, „Време за череши”. Не забравяйте, вие сте в света на чудесата, където всяко нещо е врата към друг свят. Просто трябва да искате да намерите вашата. Тя със сигурност е някъде там.

На горния етаж е ателието на Магдалена. Там се създават вълшебствата. Там водим и нашия разговор. Нетърпелива съм да разбера тайната й. Ако я гледа острани, човек ще си помисли, че тя няма никакви грижи и животът й е едно безкрайно забавление. Магдалена само потвърждава това мое предположение. Наистина се забавлява. Непрекъснато. Прави нещата, които обича. Ако не извади на бял свят всички свои идеи, сигурно ще експлоадира. Не си мислете, че не се ядосва, че няма грижи. Напротив. Просто това не е толкова важно, колкото какво ще е следващото приключение, в което ще се впусне. В какви светове ще попадне, докато майстори ново представление, кукла, декорация за някое място.

Вярва, че няма по-хубав начин да говориш на хората освен чрез това, което можеш да правиш най-добре. Далече е от идеята, че трябва да обучава и поучава. „Как да науча някого да прави същите неща като мен? Те няма да имат душа. Нали трябва първо да стигна до дъното на безлюбовието му към него си.” Според нея всеки си има талант, само трябва да го открие и да е достатъчно честен и смел да го следва. Да се научи да гледа света през собствените си очи. Няма смисъл от мрънкане, оплаквания, реплики от типа на „Дай да направим”.

„Подобни хора само развалят играта. Не е честно” – ми казва и поглежда като дете, на което са отнели току-що направената от него играчка и са му дали друга – по-модерна, лъскава и размножена в още хиляди бройки.

През цялото време, докато говорим, не мога да спра да се възхищавам на самочувствието и увереността, с които подхожда към света. Имам чувството, че говоря с Пипи Дългото чорапче. Само че вместо господин Нилсон, около нея се върти дакелът Ру и конят не живее на верандата, а в последното й куклено представление, „Изгубеният ключ”, и не е бял, а черен – направен от обикновени найлонови чували за боклук.

Убедена съм, че Маги непрекъснато открива спунк и за нея е съвсем нормално с него първо да се убиват лъвове, после да се окаже, че всъщност е невероятно опасна болест, след това изведнъж спункът да се скрие под леглото и да показва оттам остри зъби, докато най-накрая се превърне в нещото, което наистина е – малък бръмбар със зелени крила, които блестят като метал.

Умението й да превръща това, което ние наричаме боклук, в истински произведения на изкуството, които живеят, смеят се, плачат, придърпват те, за да ти разкажат нещо съвсем незначително, но пък от огромна важност, ми се струва естествено като дишането.

Успява да ми напомни, че най-хубавите неща винаги са простички, очевадни и не ти трябват хиляди модерни приспособления, за да стигнеш до тях. Достатъчно е да искаш да ги откриеш.

Прескачаме от тема на тема непрекъснато. Говорим за аборигените, пустинята и как ако си жаден, трябва да станеш вода, за да утолиш жаждата. За новите идеи, които има. За старите й спектакли. За оцеляването, оценяването, творчеството, природата.

„Вярвам, че бъдещето на театъра е на улицата. Не говоря за някакви кратки, пригодени за уличен театър форми от по десетина минути. Говоря за истински дълги представления. Ако са смислени и хубави, хората ще ги гледат. Дори няма да забележат, че са стояли два часа на улицата.”

Приблизително така завършва разговорът ни. И аз не мога да не се сетя за разказвачите по пазарищата. Нали ви казах, те са живото, пулсиращо сърце на града. Благодарение на тях всички ние получаваме онова, което е важно колкото въздуха – усещането, че има и други светове – по-леки, светли, мъдри, пълни с любов – и всички те съществуват в нашия.