Добре сме си ние тука на опашката за чушки. Излива се страшен порой, плющи по паважа, отскачат нагоре водни пръски. А на нас нищо ни няма. На сухо сме. Пред магазина за плодове и зеленчуци е опънат син сенник с бежови лимби. Сега на тези сенници им викат тенти. Европейски някак звучи, изискано. Драго му става на човек. Та под тази тента са тезгяхът, касите с чушки – дребни, последна ръка, ама чушки все пак; двете продавачки и опашката. Добре сме си тука. На сухо.
По-възрастната продавачка казва, че ще започнат работа след петнадесет минути, и се чуди защо сме дошли толкова рано. Опашката се раздвижва. И се оказва, че жената с боядисаната коса винаги си ходи рано на пазар, че онзи мъж, дето е по към края, се връща от нощна смяна, че младата жена е тръгвала за ЦУМ. Търси лачени обувки и все не може да се докопа до тях. Добре, че видяла чушки. Те няма да й се изплъзнат. Седма е поред. Пък после, ако има късмет, и лачени обувки ще си купи. Как да е рано, чуди се възрастна жена, която стиска черно портмоненце. Осем и петнадесет. Когато тя още работела на смени във фабриката, стане ли осем часът, четвърт надница вече е изкарала. Други още снощи от трамвая видели как тук стоварват чушки и се досетили, че ще ги пуснат утре сутринта.
Чакаме и си приказваме. Трамваи дрънчат, на „Стамболийски“ е така, коли и камиони бучат, но ние на опашката за чушки сме си добре. На сушина сме.
Покрай нас непрестанно минават хора с чадъри, надничат да видят какво са пуснали, та се е струпала опашка, някои от тях току се нареждат, отклоняват се от правия си път.
По-младата продавачка вече изнася кантара отвътре. Още някоя и друга минута и ще почне да продава. И лека полека, няма да се мине и час, ние ще сме вече по домовете си, пълни със задоволство. Купили сме чушки, ще сготвим нещо вкусно като последен дар от лятото.
Младата продавачка донася отвътре кутия с пари – от снощи приготвени дребни, слага я в чекмеджето и аха да почне работа, вада от джоба си пакет цигари и си запалва. Лесно е да говори против пушенето, но ние стоим под тентата, тя мъкне каси с чушки и лук, чесън и катрофи. Хайде нека си изпуши една цигара, че до обед глава няма да може да вдигне.
Не щеш ли, някаква жена, така захлупена с чадъра си, се сблъсква с жената с боядисаната коса от нашата опашка за чушки. Притихваме, защото знаем какво ще стане. Едната ще вика: кьорава ли си, та не виждаш, а другата ще крещи, че може и да е кьорава, но поне не е селянка. Свикнали сме на такива обноски. Но този път не сме познали. Двете жени се оказват познати и се радват на срещата. Изясни се, че онази жена с чадьра идва от опашката за кашкавал. И като почна да разказва! Там продавачката – много дебела. Ще се пръсне от дебелина. Една клиентка иска два килограма. Продавачката казва – даваме само по един. Клиентката вика, че е оперирана, онзи ден са я изписали от болницата, едва ходи. Продавачката обаче казва, че и е писнало от оперирани, че всички искат по два килограма и лъжат каквото се сетят. Клиентката се разплаква, през сълзи нарежда, че живее сам-сама, няма кой чаша вода да й подаде, камо ли вместо нея да виси по опашки. И напира да си покаже раната. Щото на нея никой никога не й е казвал, че е лъжкиня. Обадил се един от опашката, че на чужденците дават по цели пити, а на нас, дори и когато сме оперирани, само по един килограм. Така е, защото чужденците кой знае какво бутат на продавачите. Я долари, я нещо друго дефицитно. Продавачката закрещяла, че те за никого не правят изключение, че на никого не са дали повече от килограм, и за по-убедително размахала ножа, с който реже кашкавал. Витрините се раздрънчали от гласа й. Продавачката – дебела, ножът – голям. Смалила се тамошната опашка, притихнала. А онази дунда повтаряла ли, повтаряла, че на никого не прави изключение. Нито на чужденци, нито на нашенци. По един килограм, и толкова. И в тишината един стар човек в дочени дрехи с вар напръскани, наблизо нещо ремонтирали, рекъл, че в магазина идват все въшкари и голтаци, като тези, дето сме се събрали сега. И че наистина продавачката на никого не прави изключение. А тези, на които няма как да не направи изключение, не се редят по опашки. На тях всичко им се кара вкъщи. И направо сготвено. Никой не се обадил и нищо не казал. Щото си е точно така.
Отива си жената от опашката за кашкавал, а нашата продавачка от опашката за чушки си пуши. Още три минути и ще започне работа. Ще стане осем и половина. Хубаво е, че тук продавачките не са дебели. Всеки от нас оглежда съседите си. И оперирани няма, и чужденци не се наблюдават. И мърморковци в сини, опръскани с вар дочени дрехи не стоят сред нас.
Точно така си е, след малко отронва на глас онази жена с тънкото черно портмоненце, толкова тъничко, сигурно никога не е виждало повече от пет лева накуп. Тя е облечена с домашно плетена жилетка от прежда меланж. Това е онази прежда, която се получава, когато разплетеш три стари жилетки, измотаеш заедно излинелите нишки в различни цветове и оплетеш една уж нова. Като за пенсионер човек бива. А без нея?
Жената се обръща към мъжа, който е някъде на нейните години и се връща от нощна смяна. Сигурно е пазач, невъоръжена охрана. Аз, господине, съм тук родена, му казва. Татко ми беше обущар. Четири деца бяхме. Къщата ни я събориха, като почнаха да строят тези блокове – тя махва с погнуса към двайсететажните горделивци, като боздугани забити в земята. По-рано знаете ли колко магазини имаше тука? А като бях дете, и на колички направо по къщите градинарите разнасяха зарзават: опашки не помня да е имало. А сега кой го е грижа за нас, че висим по опашки? Съседите били на среша с народен представител ли, с архитект ли и той им рекъл, че магазините са малко, защото не съобразили, че като блоковете са на по двадесет етажа, на същото място живеят много повече хора. Грешка е станало, рекъл, какво толкова негодувате. Нищо няма да ви стане, ще постоите на опашки, докато ние поправим грешката. Я те всеки ден да чакат, всеки ден, тогава ще ги питам.
Много приказки на воденица, отсича продавачката, хвърля цигарата и като отвързана започва да мери чушки, лук, картофи. Блъска кантара, нервна е нещо жената, от сутринта още е нервна, не е на хубаво. И след крамолните приказки всеки се свива в яката си, гледа си реда и си преговаря наум какво да купи, колко ще струва и от кое да вземе повече, та поне утре да не се реди. Опашката отпред се скъсява, отзад се удължава и си е все същата. Дъждът си вали, носи униние и смирение. Така си минава животът. На опашка за това, на опашка за онова. Опашки в пространството като тази тука и опашки във времето. Незрими, измерващи се с години. Десет години – трабант. Петнадесет години – панелна гарсониера. Опашки – присъди.
А ние със снахата онзи ден загубихме детето, казва на съседката си боядисаната жена. Всичко по нея е купувано с размах и без да се броят парите, но все нещо е недогледано. По-нататък от разказа се разбира, че се наредили на опашка за прахосмукачка. Преди още да им дойде редът, минала една жена и казала, че през три магазина оттук са пуснали мъжки гащи и фланелки. Тя хукнала нататък. Щото и мъжът й, и синът й работят в Кремиковци, всеки ден се преобличат пред другарите си и не може как да е. Снахата останала да чака. Всяка мисли, че детето е с другата, а то през това време хванало света. Жената купила гащи и фланелки и за двамата, едва й дали толкова, връща се при снахата, а там – караница безподобна. Прахосмукачките уж се били свършили, но някой видял, че в склада има още – пазят ги за свои хора. Нищо не излязло от тази работа, изритали ги от магазина и тогава двете гледат – детето го няма. Почнали да се карат една с друга и, боже мили, някакъв човек го води — разплакано и сополиво, успяло да каже, че майка му чака за прахосмукачка, пък човекът се сетил къде е магазинът. Отдъхнали си те и за всеки случай набили детето.
Добре сме си ние на опашката за чушки. Не се караме, не се бием, не си губим децата. Възпитани сме. Лоялни сме. Не приказваме много-много. Купуваме чушки и изчезваме в дъждовната влага. Идва ред на мъжа, който се връща от нощна смяна. Казва той да му премерят едно кило и не гледа в кантара. Гледа далеч напред по тротоара и вика: ей този си е най-добре… Към нашата опашка се приближава мъж на възраст над средната. Във всяка ръка държи по бутилка гроздова, ходи бавно, с блажен поглед, с блажени предчувствия. Дъждът не му пречи. Опашката го гледа, подсмихва се. Този си е най-добре. Не му пука.
Човекът с гроздовата, усетил общото внимание, спира. Верно, вика, като сватбар съм тръгнал рано сабахлем, ама нямам мрежа, а те и плик не ми дадоха.
Като нямаш мрежа, няма да купиш – кресливо, ортодоксално сопрано се извисява нейде от края на опашката. Негова собственичка е една грозотия в строг сив костюм. От такива – да пази господ.
Как нема да купим, не се предава мъжът, дома капка немам. Човек простине – ще си направи компрес, зъб го заболи – ще се изжабури. Тя ще ми каже на мене да купувам или да не купувам!
Продавачката му подава хартиена кесия, онази, дето със снаха си загубили детето, му помага да сложи вътре бутилките и го разпитва голяма ли е опашката за гроздова и по колко шишета дават. Кой колкото иска, казва човекът, гушва си скъпоценната кесия и напуска очертанията на синята тента.
Абе защо толкова бавно върви тази опашка? Хайде по-бързо. Откога стоим тук на влагата? Ще простинем, айде че свърши гроздовата! А още колко опашки ни чакат до довечера.
0 Коментара