През 70-те на Черно море

Международния младежки център (ММЦ) край Приморско имаше особено значение за мнозина от нашето поколение. Там някои за първи път се потапяха в морето и срещаха първата си любов. Беше като откраднат миг от рая! Млади, емоционални, смахнати и красиви! През лятната ваканция тук се събираха младежи от цял свят и се вихреше щура забава. Идваха и гости от екзотични държави – Монголия, Куба, Мексико, Япония и Корея… Летището на Бургас се задъхваше.

Тъй нареченият „Влак на дружбата“ ежедневно изсипваше на гарата нови и нови групи с туристи. Паркингът беше пълен с автобуси с регистрационни номера от почти всички европейски държави. Всяка вечер се организираха концерти и спектакли в Летния театър. Дискотеки. Навалица от рускини, унгарки, полякини, германки, чехкини и даже истински шведки и французойки. Те ни помогнаха много да наваксаме някои пропуски в отношенията ни с нежния пол. В онези години да „свалиш“ момиче беше енергоемък, труден и продължителен процес. Даже беше абсолютно забранено след 22 ч. жена да пребивава в квартирата на чужд мъж, ако няма адресна регистрация там, и това се преследваше от закона.

В ММЦ обаче милицията не беше чак толкова стриктна и дали от атмосферата в младежкия лагер, или защото „колежките“ от чужбина бяха по-освободени, дистанцията се скъсяваше много по-бързо и лесно. Това ни ласкаеше и вдигаше самочувствието ни до облаците. Всеки един уважаващ себе си български мъж по това време е имал

поне по един незабравим спомен с рускиня, чехкиня или полякиня.

Въпреки че то си беше равносилно да се гмуркаш във ваната и да се мислиш за водолаз. Правеха се „срещи на дружбата“, които прерастваха в безпаметни денонощни купони. Самият Иван Славков – Батето и целият елит на българския Комсомол също бяха редовни гости в ММЦ. Най-видният зет в България беше казал една от култовите си фрази по повод на честите му посещения в младежкия лагер: „Доброто прекарване е винаги там, където съм аз. Скучно ми е там, където ме няма“.

През деня се провеждаха международни състезания по всички възможни олимпийски и недотам олимпийски спортове. Организаторът Йото огласяше плажа и игрищата на комплекса с мощен мегафон на поне осем различни езика. Имаше многобройна публика, страст, почетна стълбица, купи, медали, фанфари – всичко, присъщо на големите спортни форуми. Идваха да свирят и най-популярните по това време български групи – „ФСБ“, „Сигнал“, „Диана Експрес“, „LZ“, както и такива от чужбина. „Блажени години…“, пееше Георги Минчев от естрадата на Летния театър. „Казват, че без любовта прозаичен бил света…“, ни провокираха „Щурците“. Имахме удоволствието да чуем и някои от най-големите световни хитове на известните банди в изпълнение на живо от наши групи. Но само на български език, защото тогава на родните певци им беше забранено да пеят на английски. На руски, немски или испански можеше. На английски – не! В дискотеките също задължително трябваше да преобладават българските песни. За щастие, имахме добра естрада и това не пречеше на купона. И без тази директива щяхме да ги слушаме.

Естествено, не минаваше и без партийно-идеологическа пропаганда и според инициативата на ЦК на ДКМС:

„Ползвай почивката по предназначение“ –

един вид оксиморон, задължително по програма се провеждаха срещи с активни борци, партизани и други заслужили партийни величия, секретари и секретарки, но те минаваха бързо и в крайна сметка ставаха част от общата суматоха и веселба. На моменти полските групи се цупеха при съвместни мероприятия със съветските им другарчета, но най-много до третата чашка. След това всичко продължаваше по обичайния си ред. Дори

търговията с крем „Нивеа“, парфюмите „Бич може“,

слънчеви очила, зелени пари, палатки, хавлии, гримове и червила, която се вихреше по плажовете на нашето море, не присъстваше в такава степен в центъра. Или поне не се набиваше на очи. Водещи европейски фирми идваха да се учат как се прави младежки туризъм. Убеден съм, че много усърдно копираха това, което се случваше в Приморско и се опитваха да го въведат при тях. В голяма степен това постави началото на съвременната анимация в по-големите курорти и комплекси…

По-късно, когато понаучихме добре чужди езици и придобихме нужните квалификации, през летните месеци работехме като екскурзоводи. За мен и голяма част от приятелите ми това бяха сред най-вълнуващите години от живота ни. По-вълнуващи даже от това да се уредиш да си спасител на „евин“ плаж. И даже получавахме парично възнаграждение, макар и символично! И сега, когато на рождените ни дни свещите отдавна са по-скъпи от тортата, спомените и историите на бившите екскурзоводи връщат много положителни емоции, смях и настроение. Донякъде и носталгия по онези палави младежки години. За съжаление, както често се случва в България, тази организация на туризма е останала в миналото и може да се види в някаква степен само в практиките на някои големи европейски и световни туроператори. България отдавна не е фактор в младежкия туризъм. И „Нептун“ отдавна не е това, което беше. От емблематичната дискотека е останало само името.

В онези години самото пътуване до морето беше истинско пътешествие. Дълго и изтощително. Тръгваше се по тъмно. Тези с москвичите – още в полунощ, за да не прегреят колите по пътя през Витиня или при Гълъбец по Подбалканското шосе – зависи от избрания маршрут. Пътуваше се близо десет часа в жегата, без климатик. Изобщо

климатиците не бяха на дневен ред по онова време.

Потяхме се напоително по безкрайния път, но пристигахме с по 2-3 килограма по-леки и в перфектна форма за плажа. Пътувахме на големи тумби, натъпкани по пет, че понякога и по шест човека в раздрънканата жигулка на някой от татковците, или на автостоп. Но това си беше разкош в сравнение с хилядите поляци, наблъскани в маломерните им фиатчета, тръгнали преди няколко дни от Бидгошч. Ако не пътувахме служебно или с карта за почивка (профсъюзите раздаваха такива почти на безценица на родителите по месторабота), се случваше да преспим на пясъка 1-2 вечери, докато си намерим хотел или квартира. Хотелът понякога се оказваше обикновена барака, а квартирата в сезона нерядко се свеждаше до мазето на леля Здравка с огромния яркочервен пеньоар на вафлички от Мичурин или тавана на Тошо Моряка от Созопол, но всички очаквахме морето с нетърпение и не пропускахме случай да се озовем там при всяка възможност. Даже с цената на това да продадем резервната гума на колата на баща ми или семейния фотоапарат на Владо, за да останем няколко дни повече и да си поръчаме по някоя „принцеса“ на плажа. Ама не като тези от книжките, а

запечени филийки с малко кайма отгоре.

На ресторант ходихме рядко. Не само по финансови причини. Ходенето на ресторант по време на сезона беше авантюра с неизвестен край. Ако нямаш келнер роднина, чакаш с часове отвън и още толкова вътре, докато ти вземат поръчката. Супата винаги я носеха студена и ако се осмелиш да се оплачеш, в най-добрия случай подигравателно ти се предлагаше пуловер. На въпроса защо в супата „топчета“, няма топчета, те контрираха с контра въпрос:

„А защо в „шопската“ салата няма шопи?“.

„Цакаха ни с топла бира“ и студени кебапчета. Но поради младостта или хормоните, които бушуваха в нас, морето си оставаше най-търсеното приключение. Не беше много разумно от наша страна, но както знаем, понякога сърцето има доводи, които разумът не признава.

Организираният туризъм у нас е създаден много скоро след идването на власт на комунистическата партия. Малко по принуда и поради неизплатен дълг на страната ни към Чехословашката република. Комунистическото правителство национализира чехословашки предприятия в България, а в замяна на това Чехословакия приема да бъде обезщетена, като ни изпраща туристи, които да почиват на Черно море.

За това е създаден „Балкантурист“.

Първият хотел, изграден от „Балкантурист“, е в съществуващия вече курорт „Св. св. Константин и Елена“. Отново през 1956 г. започва и истинското разрастване на курорта, преименуван в духа на новото време на „Дружба“. Изградена е модерна за времето инфраструктура, хотели, ресторанти и спортни съоръжения. Към курорта започват да проявяват интерес и чужди туроператорски фирми от цяла Европа. Възниква идеята в съседство да бъде изграден още по-голям курорт в местността „Узункум“. На турски – „дълъг пясък“. Един от най-красивите плажове на Европа. И така още същата година е направена първата копка на новия международен курорт „Златни пясъци“ – българският Лас Вегас, израснал от нищото сред мини пустинята на север от морската ни столица Варна. Сериозен проблем пред строителите се оказва наличието на многобройни змии в цялата местност. За да се справят с проблема,

внасят от Албания стотици таралежи,

които много бързо прочистват влечугите. Този опит се използва и след това в строителството на другите комплекси, най-вече по северното крайбрежие. Имаше и по-кардинални решения, типични за авторитарното време, в което живеехме. Когато СБА (Съюза на българските автомобилисти) построи къмпинг „Бялата лагуна“ – непосредствено до Тузлата над Балчик, тогавашният председател на организацията, генерал Врачев, разпорежда всички окръжни служби на СБА да доставят поне по десет таралежа. Лично той пък

вкарва танковата бригада в морето,

за да раздроби скалите в близост до брега. Таралежите вършат добра работа, но брегът на практика не се променя много. На „Бялата лагуна“ заприиждаха туристи, организирани от организациите на автомобилистите от цяла Европа. На една смяна пристигаха по над три – четири хиляди гости, говорещи на десетки езици. За купона, който се вихреше там, за ресторант „Орехите“, за „Албена“ и бар „Горски цар“, мога да напиша роман с размерите на „Война и мир“ на Лев Николаевич Толстой.

През 1957 година се взема решение за изграждане и на втори голям комплекс на българското Черноморие. За него е избран плажът на север от Несебър, където започва строителството на „Слънчев бряг“. Да не се бърка с другия комплекс – концлагера „Слънчев бряг“, изграден край каменните кариери до град Ловеч, където „отсядаха“ по-малко надеждните политически граждани. Курортът край морето по онова време си беше популярен като „Слънчев бряг“ или „Сънито“, преди да придобие печална известност като „Слънчака“ в днешно време. По това време там е имало международен студентски лагер, посещаван основно от младежи от Полша, Унгария и ГДР. „Балкантурист“ го мести на юг от село Приморско. Новият лагер дава началото на споменатия по-горе Международен младежки център (ММЦ). Така се поставя и началото на големия международен туризъм у нас. Славата му расте много бързо и десетина години по-късно е регистриран „милионният турист“. Тогавашният генерален директор на „Балкантурист“ лично измисля и дава името на добилата международна популярност „Шопска салата“. За престижа на България като туристическа дестинация допринасят също десетките международни прояви и фестивали, които се провеждат у нас – „Златният Орфей“, международни фолклорни фестивали, младежки фестивали, спортни прояви, рали „Златни пясъци“, десетки симфонични и естрадни концерти.

В края на 60-те години е построен и третият наш голям морски курорт – „Албена“. За негово място е избрано крайбрежието между село Кранево и двореца в Балчик. От Кранево през Добрич, Балчик и Каварна този много модерен курорт вдъхва нов живот на жителите от района. „Албена“ разполага с авангардни за времето си нощни заведения с уникални програми, базари и отлични условия и база за всички видове спортни прояви. Наблизо французи създават курорта „Русалка“ по средиземноморски клубен модел. В него са почиват предимно западноевропейци, а български е само обслужващия персонал. За нашенци курортът е бил достъпен само за децата на висшия партиен ешалон, начело със сина на Тодор Живков – Владко. В самото село Кранево е построен детският международен лагер, за който също вече стана дума.

В началото на 70-те години страната разполага с близо 100 000 легла и е премината границата от десет милиона туристи на сезон. Строителството обаче не спира. Но планирано и със замисъл, без никакъв намек за последвалото в годините на демокрацията варварско презастрояване на крайбрежната ни ивица. Тогава възникват тъй наречените „ваканционни селища“, спечелили международно признание – „Дюни“ на юг от Созопол и „Елените“ на север от Слънчев бряг, както и много къмпинги, известни като полски, чешки и т.н. Туризмът през целия социалистически период е изключително печеливш отрасъл. Освен това даваше възможност за допълнителни доходи на стотици хиляди хора, живеещи край морето, на студенти и ученици, както и на всички българи да почиват на достъпни цени. Почти всички големи предприятия и организации в страната имаха свои почивни станции на морето. Тези на ЦК бяха с водни атракции и кокетни заведения на плажа, с много ограничен достъп за външни посетители и изключително ниски цени. Художниците, писателите и министерствата разполагаха със собствени „творчески“ домове с малко по-свободен режим, а останалите – предприятия, текезесета и заводи, макар и с по-елементарни удобства, също притежаваха свои почивни станции. Често в тях имаше вечерен час, общи бани и тоалетни и дори само един общ телевизор, който се пускаше от управителя на станцията. Йерархията, освен в условията, си личеше и по това дали станцията е на първа, втора или трета линия от плажа. Така или иначе всички имаха възможност една или две седмици да отдъхнат на морето.

ДЕЦА НА СОЦИАЛИЗМА от Емил Макаров