Идва ли краят на ботокса и силикона? Споходи ли ни отвращението, което вече изпитваме към консервантите и стабилизаторите в храната? Ще решим ли най-после, че е унизително да залагаме на отгледаните и обгрижени релефи, щедро излагани на показ, и ще заложим ли на естествената версия на гените, на божествената игра на неповторимост, наречена с нашето име?

Езотериците казват, че да не харесваш себе си е най-тежката обида за Господ. А ние какво правим? Критикуваме, мразим се, осъждаме, нещо повече: позволяваме си да коригираме делото му. Вместо да заложим на вербалната комуникация, дълбочината в погледа и финото чувство за хумор, все повече залагаме на нагледната агитация. Превръщаме се в агиттабла, които крещят: „Не можеш да ми дадеш годините!”, „Бюстът ми е оръжие за масово поразяване” и „Физиономията ми завинаги скъса с емоциите”. Масовите комуникации все повече залагат на снимките, картинките и комикса. Новите социални мрежи се надпреварват да предлагат емотикони, легенди за изобразяване на семантики и смисли.

Превръщаме се в отчаяни вопли за внимание. Времето – церемониалмайсторът с протритата ливрея и очукания жезъл – ще обяви ли тържественото настъпление на благоприличието, или то ще надхитри оялото се и дрогирано плътско карнавално всевластие и ще се промъкне босоного и закопчано догоре като свеж въздух в салона на мадам Помпадур? Със сигурност. При това съвсем скоро. Изисква го неумолимата логика на цикличността. Жените, изхабили десетилетия от празния си живот, за да се борят с времето,

ще се плеснат по хербаризираното от ботокс чело

и ще се сетят, че са прецакани жестоко. Освен че остеопорозата дебне жертвите си сред кльощавите и чупливите, мъжкарите така или иначе са на изчезване заради преяждане с женски хормони, заседнал начин на живот и лошите шеги на анаболите. Момичетата и жените, които дават мило и драго, за да се нацедят в дрешки с детски размер, ще се поддадат на дискретния чар на свободните, покриващи ласкаво тялото одежди от истински материи. Ще си спомнят, че сълзите им са свещени, а речните корита, които нежно браздят кожата, са картата, която ще упъти истинския пилигрим на живота им. Изкуствените кичури в косите и филажните ножици ще заминат завинаги в забвение.

Пресите, които опъват косата като тетива на враждебен лък и ти се струва, че можеш да се порежеш, ако рискуваш да погалиш такава глава, ще заминат в чекмеджетата. И тежките, лъскави гриви или пък грижливите подстрижки ще си дойдат на мястото върху отново разхубавените, събудени умове на естествените героини. Киченето с чужда коса по главата, обладана единствено от мисълта как да завърти мъгльосаната от клишета и супервизии кратуна на някой мъжкар, имплантирането и боденето на пластмаса в бюста, устата и където им щукне за радост на докторите – ваятели,

ще се качат на маршрутка за „Обеля”

и оттам ще се разтворят в хоризонта на забвението. Ще стане модерно да се говори за душата и за сърцето. Ще дадем шанс да ни разхубавяват със светлината, която сами сме запалили. Защо не бълнувам утопично ли? Да влязат фактите! „Дойче веле” съобщи преди година за родител на тийнейджърка, която след пиърсинга, татуировките и оргиите с всевъзможна дрога, се появила на вечеря с… фередже. Това високопоставеният служител в държавната администрация не могъл да преглътне и се споминал от инфаркт.

Пържолената рокля на лейди ГаГа. Бифтеците, съешени в сценичен костюм, уж като протест срещу отглеждането на говеда ли, срещу месоядството ли, забравих вече. Но истинската причина да спомена този факт ми се струва друга. Това бе началото на края. Буквалното обръщане с хастара навън, след като всичко от човешката анатомия щедро се демонстрираше в нетърпелива последователност от Мадона, Принс и останалите. Сексуалният под- и правтекст се намърда в повече от две трети от телевизионните програми и форматите на шоубизнеса. За ушиването на един Haute couture шедьовър все по-малко се налагаше да бъде използван плат. Плътта от пищна кризисно се стопяваше до импрегнирани с прозрачна, авитаминозна кожа скелети, с апатични очи и нацупени устни, поклащащи бодливи ханшове на подиумите. Но пържолената рокля беше най-отчаяна заявка от страна на висшата мода, че се е изчерпала в събличането.

Твърдя, че

жената ще откаже да бъде мразена и окарикатурявана

Ще откаже на Лагерфелд, ще откаже на Маккуин, макар и посмъртно, на Галиано, дори на Долче и Габана. Защото ще си спомни, че преди да застане зад знаменития бранд на малката-голяма Коко, жената беше обожествена от бунтарката с нечовешка класа. Критикарят на гласовитата Адел (която въпреки непоносимостта му към свръхтеглото има неблагоразумието да пее) ще се спаружи още повече в латeксовия си панталон и неизменна викторианска риза, ще се скрие зад дантеленото си ветрило и тъмни очила и ще се прибере да гледа любимото си порно, където според личните му признания жената си е на мястото.

ПО ТЕМАТА

Големият Живанши, за когото жената беше цвете, а идентичността й – неприкосновена, също ще бъде реабилитиран. И то въпреки заклеймяването, че е „незначителен”, направено от собствения му наследник в собствената му модна къща – Алекзандър Маккуин. Покойният трийсетгодишен гений – според френетизираните сноби от първия ред на дефилетата – освен че си избра за вдъхновителка Бьорк и озаглави колекциите си „Нихилизъм” и „Глад”, омота с десетки метри плат кльощавата, дрогирана до смърт Кейт Мос, като по този начин онагледи изгубването на жената в диплите на сексуално обърканата трактовка. Какавида, обречена да не стане пеперуда. Кой има право на това?

Кой има право да окарикатурява жената и да пуска бацила на самоунищожителното и автоимунно обезличаване на улицата? Лагерфелд си призна, че мечтаел да стане карикатурист; Маккуин написа, че се самоубива от скука; Галиано пък под въздействието на стимуланти се нахвърли на евреите. Очевидно не може да си го върне на тях, затова посегна на моделите, които носят етикетите на хуманиста Диор.

Долче и Габана неуморно превръщат жените в лампиони,

но стойките за гирлянди съвсем скоро ща се изтръскат от произведените в Китай десени от Сикстинската капела. Жената погива под тежестта на претенциите и безпомощността на мъжете, които под благовидния предлог, че творят в нейно име, я пращат в нишата на метросексуалната неразличимост.

Идва ли времето на нормалните момичета? Слезли от платформите на героините на Аристофан или театър Кабуки. Не чудовища, преследващи насладата и извратените провокации на плътта, а порядъчните, „приласкаващи като неоправен креват” жени. Жените, които готвят и се хранят, обичат и даряват любов, грижат се и знаят, че са призвани да стоят зад мъжа, както повеляват вечните книги и да направят от него един по-съвършен и по-добър човек, а той пък на свой ред да изкове пиедестала на личната си муза и да не позволи повече никой да я свали от там. Неизбежно е. Дори с риск да предизвикам феминистките. Превърналата се в норма голотия и напъни до себеотричане да си секси и да си безотказната мухоловка, омазана с феромони, си отива. Напуска сцената, дами и господа! Благоприличието отново е на мода. А какво друго е жената, ако не името на благодатта? Може да се замени и с целомъдрие. Поведение и изява, целящи мъдрост. Асоциира се със

смирение, морал, обраност

и упование на онова, което сме. Скоро онзи билборд, който истерично крещеше: „Изглеждай скъпо!”, ще стане смешен. Нашата идентичност вече няма да се бърка с материалното ни благополучие, ползването на уелнес-процедурите и цената на целофана, който сме надянали. Все пак не сме водни дюшеци, които да заемат формата на желаещия да се просне отгоре ни с все концепциите, предразсъдъците, маниите и фобиите си.

Идва времето, в което ще покрием кожата и ще забравим солариумния тен, защото ще стане модна невинната бледност или естественият загар на естественото здраве… Такъв е неумолимият избор на логиката, а както гласи любимият цитат на циника Лагерфелд, който тържествено обещавам да цитирам за последен път: „Всеки избор е окончателен отказ”. В случая от услугите ви, модни диктатори! Питате ме дали си вярвам? Категоричността също е демоде! За малко да забравя колко е неблагоприлична и откога е скъсала с целомъдрието.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара