Понякога опитвам да намеря краткосрочни решения за борбата с видовете самота. Срещам се с близки приятели и изслушвам техните проблеми. Излизам с още по-близки приятели и се наслаждаваме в нищоправенето си заедно. Отделям време за роднините. Общуването, с които е толкова натоварващо, че дори забравям за собствените си емоции. Споделям незначителни детайли от личния си живот с колеги и изслушвам подобни откровения, които забравям в следващите няколко минути.
Но всичко това са временни откъсвания пред натежалия егоизъм на самотата. Спомням си младостта на родителите си и се питам дали са се чувствали неразбрани от околните. Тяхното поколение водеше различен начин на живот. Повече срещи, с повече хора. Мъжете играеха карти по цяла вечер, почти всяка вечер; а съпругите им донякъде бяха принудени да се сприятелят помежду си.
Новото ежедневие ни носи само кратки работни разговори, приятелства, пръснати по целия свят и една затвореност в нас самите. Колкото повече излагаме себе си и живота си на показ в социалните мрежи, толкова повече се страхуваме да покажем истинското си аз, за да не развалим представата, която толкова вманиачено градим за себе си. За семейството. За децата си.
В крайна сметка
балонът на илюзията се пука,
когато вечер сваляме грима на маските и заспиваме без розовите филтри на приложението за снимки в телефона. Тогава, в самотата на мислите си, в онзи момент, преди да се предадем пред съня и за части от секундата на лента преминава денят ни – чувстваме ли се оценени от децата си, от партньорите си, от близките, или затваряме очи под напора на умората и страха да признаем, че макар и заобиколен от толкова много хора, признание и работни успехи, с възрастта човек се чувства все по-сам.
Вие гледате ли сериали? Аз – „ДА.“ Гледам ги по време на непрестанното гладене, докато готвя, докато се правя, че играя с хлапетата на игри, чийто контекст и правила ме карат да се съмнявам в правотата на решението да родя, което взех преди години.
А имаше и друго време. Когато смятах, че сериалите са само за затъпели лелички, които спортуват единствено чоплене на семки и най-интересното нещо, случвало се в живота им, е посещението в Троянския манастир. Мога ли
да се върна назад и да ударя една много звучна плесница
(може и с опакото на ръката) на неопитното, арогантно, нищо не разбиращо от живота младо и зелено аз.
Раждането на първото дете ми донесе толкова безсънни нощи и доста повече от една звучни плесници, които да наблъскат егото в мен някъде навътре, дълбоко под пластовете целулит и стрии, съсипали не само повърхността на кожата ми, но белязали доста по-дълбоко отиващото си самочувствие и онази младежка самоувереност в способността да промениш света, която само безгрижието на младостта може да притежава.
Точно в онзи безумен
душевен коктейл от емоции, хормони, безсъние,
чувство на безпомощност и следродилна депресия гледах любимия си сериал „Отчаяни съпруги“. Една от репликите толкова силно се запечата в съзнанието ми, че в моментите на слабост и отчаяние, десет години по-късно, отново ми се случва да изплува в мислите ми със своята клиширана правота и истинност.
„След като станеш майка, трябва да знаеш, че макар да има толкова много моменти, в които ще се чувстваш като най-самотния човек на света, никога повече няма да си сама.“
О, да, вечното присъствие на децата вкъщи може да докара до нервни изблици и човек, притежаващ нерви-корабни въжета.
Безкрайни въпроси, истории, чиито разкази започват и се преплитат и в продължение на дълги тягостни минути не стигат до никакъв край. Мамо? Мамо! Мамо!!! Мамо?! Мамо, МААААМООООО…. Хиляди пъти за едва няколко часа, докато въздухът ти буквално спре да влиза в дробовете и имаш нужда да излезеш или да се затвориш някъде… А най-добре направо да скочиш през прозореца.
Самотата на чувствата, липсата на разбиране,
спречквания с партньора, скарване с майка ти, намеци от свекървата – майчинството често е доста самотно преживяване. Без възможност да останеш истински сам и да чуваш поне собствените си мисли в главата си.
И докато си мислих, че това е най-големият ужас на самотата, открих, че има и по-голям. Този на въображението. Правени ли са досега изследвания на емоциите, които изпитват майките по време на различните периоди на отглеждане на децата си? Що за мозък и нервна система могат да мечтаят за глътка спокойствие и време без деца и след по-малко от час без тях наоколо да изпитват отново неистова нужда да бъдат (физически) близо и да чуват гласовете им?!
Това си остава най-непоносимата самота. Тази, в която децата са далече и не може да ги докоснеш; да чуваш въпросите им, мрънкането; дори отказа да ядат нещо различно от ориз и картофи.
Вие изпитвате ли страх от тази самота? Аз – „ДА“.
Когато хлапетата не са до мен, често си представям ужасни неща. Мога да ги чуя и да се уверя, че са добре. Но когато затворя очи, в сънищата ми се появяват всички онези моменти, в които съм била много далече от перфектната майка. Преживявам отново и отново спомените, породени от чувството на вина, което непрестанно живее в мен. И тогава имам незабавна нужда да бъда до децата си; да ги усещам до мен все едно ще поправя нещата и ще изтрия спомена, а с него срама, вината, самообвиненията и гадните сънища за майката-вещица.
Вие викате ли на децата си? Аз – „ДА.“
Крещя. Карам се. Заплашвам ги. И помня доста моменти, в които съм се заключвала в банята, за да не ги набия. Срамувам се от това, но не мога да го залича. То е вече част от историята, а натрапчивият спомен ерозира увереността, с която възпитавам двете деца у дома.
Чувството на вина върви ръка за ръка със самотата. То дълбае душата ми. А виното, с което поливам набъбващите емоции, не носи утеха. Не носи и така необходимата компания. Просто с него преглъщам непокапалите по страните сълзи, за да се усмихна на другия ден и да се впусна в натовареното ежедневие, което ще държи емоциите далеч от мен до следващия момент на слабост.
0 Коментара