Ах, мъжете

Те ни водят, те ни вдъхновяват, ядосват ни, те са нашата болка, нашият родилен синдром, нашата луна, пътеводителят ни… Те са светът на нашите емоции. Обичаме ги и ги мразим, унижаваме ги и ни унижават, искаме от тях и ги даряваме, носим ги на гърба си, докато те мислят, че носят нас. Понякога ни иде да крещим, да ги драскаме с нокти, да ги направим на пластелин и да ги моделираме в съвършен вид, винаги готов за консумация. А те не ни разбират. Те правят каквото си искат. Изплъзват ни се между пръстите, гледат ни отвисоко, качват върхове уж заради нас. Подсмихват ни се под мустак и ни намигат непрестанно: „Знаем ви вас, жените.“

Друг път ни гледат широко облещени в знак на възхищение, завиждат ни, че сме силни, грижат се за нас, но искат грижа. Свикнали са ръката им да гори в огън, да се превръща в ледено блокче, но все пак да намерят другата ръка отсреща. Преследват ни и ни разстрелват с думи, падат на колене, когато нямат избор.

Нерви

“Защо никога не си гасиш фасовете?”, “Защо си хвърляш чорапите навсякъде, само не и в пералнята?”, “Защо си пуснал мач по телевизията, докато тече филм по другия канал?”, “Нали каза, че ще ходим на кино, а пак работиш?”, “Не яж толкова хляб, ще станеш 150 кила!” – това са някои от втръсналите ни клишета, които уж са част от живота на другите, а, съзнателно или не, ги повтаряме в бита си. Изнервяме се от кусурите на Мъжа до нас. Създаваме си образа на ИДЕАЛНИЯ. Рисуваме му черти – от характера, през прическата до пръстите на краката. Той никога не отговаря на тези изисквания. А винаги иска да го направи. Чуди се как да ни угоди и търпеливо понася нашата художническа четка. Когато намери по-добрия художник, спира да понася експериментите със себе си. И се подлага на следващия.

Романтика

Искаме романтика, но искаме и някакъв подобен на канара човек. Искаме да ни повтарят колко ни обичат, а след това се дразним, че досаждат. Те, мъжете, се задъхват в желанието си да са романтични. Като детективи разследват вкуса ни и разполагат романтичните си жестове в периметъра на нашата женска представа за романтика. Опарени от не един и два провала в измислени само от тях ухажорски хватки, предпочитат да се съобразят с нашия свят. Опитват се да излязат от клишето на червената роза и вечерята на свещи, но колкото повече насилват въображението си, то толкова по-яростно им поднася сцени от холивудски филми.

Семейство

Ние, жените, искаме семейство. Мислим си, че е трудно да убедим мъжете, че и те искат семейство. А те всъщност наистина го искат, но също толкова наистина ги е страх. Подгонени от синдрома “долче вита”, искат да натрупат планини от женски файлове. После да имат мъничко време да ги отворят, прочетат и подчертаят с маркер важното. Събират и изваждат, претеглят, оценяват и се впускат в лов на ЖЕНАТА. В ролята на ловци стават безскрупулни, готови на всичко, за да получат своя трофей. Представите им за семейство са много по-нежни от нашите – уют, камина, вкусна храна, добра и весела жена. Стресирани са от очакванията за прагматизъм, от тегобата на осигуряването на бит за себе си и семейството си.

Деца

Детето е доказателството на мъжа, че съще­ствува. С него той слага дебелия си подпис под заглавието “Аз съм”… Тук обаче отново идва стълбичката на страха. Първо ги е страх от детето, защото то означава окови, то носи със себе си задължителния ужас, че младостта си отива. После, като дойде прословутото възмъжаване, ид­ва червената лампичка: “Ами сега? Приятелите ми вече гледат по две деца, а аз се туткам…” Тогава въпреки всич­ко надделява желанието да докажат на света, че и те са му оставили нещо в наследство. Гневно се дивят на факта, че детето първо казва “мама” и трудно изявява бебешкия си възторг при появата на “татко”. Гордо преживяват всеки малък връх в развитието на детето си, но предпо­читат да се скрият зад фикуса, когато то се провали.

Краят

Мъжете трудно плачат при раздяла, мислим си ние. Но когато обичат, душата им плаче. Срамуват се от сълзите си, защото ние се срамуваме от сълзите им. Унизени са, когато са изоставени, гузни са, когато са изоставили. Ние ги наричаме „безхаберници”, “оперирани от емоции”. Те обичат да демонстрират хлапашкия си непукизъм и мачовското отношение към раздялата. Но страдат. Обикновено разбират ценността на една жена, когато заработи собственическото им чувство. Когато врагът се прицели в жената до тях. Когато някой поиска да им я открадне. Страх ги е да са сами и са привилегировани, че дори и с побелели коси, имат право да се наричат ловци.

Мъжете са всичко онова, което ние не сме. Ако ние сме влакът, те са пътниците.