И все пак – какво е то, щастието?
Едва ли има друг въпрос с толкова много отговори. И едва ли има друг въпрос, на който всички да отвръщат единодушно: щастието е смисълът на човешкия живот и смисълът на човешкия живот е щастието.
В нашия език думата щастие е от среден род и този неутралитет говори за липсата на предпочитания от негова страна към който и да е от двата пола.
„Всички са щастливи по един и същ начин…“ – със своята знаменита фраза Толстой подчертава неговата универсалност. Щастието е онова състояние, когато противоречията между тялото и душата затихват. Когато ни обзема онази особена левитация и се усещаме като част от всемирната любов. Още мъдреците на древността са установили двойнствената му природа: духовно-материална, етично-естетическа. То е като водата – приема формата на вечния съсъд, където е неговото местожителство – сърцето.
А като кажеш „щастие“ – самата дума притежава особени вибрации – произнасянето ѝ пренася въображението във вълшебните ливади на усмивките, където желанията се надигат на пръсти и пускат своите пъстри хвърчила от надежда и безвремие в небето – над предразсъдъците, над облаците, в безкрая на светлината. Щастието е поетично състояние – то носи особен уют, то търси близост и споделяне. Представям си палатка на брега на реката, топлото рамо на любимия човек, силуетите на падащия здрач, изпълнен с кротката симфония на щурците и аромата на чая, чиито глътки имат вкуса на безсмъртието…
Но в галерията на щастието има всевъзможни картини – идилични, весели, драматични, гротескни, носталгични. Присъщи на всяка възраст. Всяка възраст ги възприема по свой начин, а времетраенето им понякога е мимолетно. Или – цял живот…
***
Не се научих да премълчавам. Шофьорът на таксито, което взех от летището, е около тридесетгодишен мъж, ръцете му са татуирани с цветни плетеници, сякаш ги е увил в пъстър вестник.
– От по-хубаво място ли идвате? – в плътния глас усещам някаква неудовлетвореност, яд, ако щете.
Възразявам в опит да съпоставя, да защитя нашето, но това само отприщва порой от негодувание: той набързо съсича критичното ни настояще и неочаквано започва да превъзнася миналото – и то онова, когато още не е бил роден. Аз пак възразявам, че тогава дори едно просто пътуване като моето е било невъзможно. Споменавам, че сега всеки има възможност да избира, а свободното придвижване е нещо обикновено. Споменавам и за цензурата…
– А финансовата цензура? Като нямаш пари – какво? – младият мъж е неотстъпчив, отново изважда козовете на миналото, в което не е живял и което не познава.
Всъщност, обсъждахме в спора си само темата за живеенето, до щастието не стигнахме, но и по останалите негови показатели – свободата, парите, равнопоставеността и разликата в тогавашния и сегашен обществен ред се разминахме.
Странна е тази наша особеност – да разговаряме с ехото на миналото време и със задна дата да откриваме чертите на щастието, дори несъстоялото се. В своя чудесен филм „Полунощ в Париж“, като отдава почит на Хемингуей и неговия „Безкраен празник“, Уди Алън прави реалистична съпоставка на различни епохи и тяхната представа за щастието, за да ни внуши с блестящия епилог, че то е единствено в сегашно време и зависи единствено от нас.
***
Мама свещенодейства – боядисва яйцата за Великден. Права не достигам, затова съм седнала на стола и със затаен дъх гледам извършването на чудото. Тя поставя стръкче здравец и някакви треви в стар копринен чорап, слага внимателно току-що свареното яйце и го потапя в чашата със синя боя. Повтаря ритуала с друго яйце и зелената, с трето – в оранжевата. А на следващото пише нещо с парче восък и го потапя с лъжица в червената… Когато го извади, на него сияеше усмихнато момиченце с плитки като моите.
Мама постави моето яйце отгоре във фруктиерата, която пламтеше с мириади разноцветни слънца и това празнично чувство от светлина и мечти винаги ми подсказва близостта на щастливия миг. Толкова дребни наглед неща правят детството ни щастливо! (А незабравимият вкус на топъл хляб и мляко, на смокинята в двора, на млечния сладолед и лютеницата?!)
***
Баба переше на двора – нейната „перална машина“ беше едно поцинковано корито, а перилен препарат – домашният сапун, за чиято направа помня, че използваха сода каустик. Варяха го, а като изстинеше го нарязваха на големи сивобели калъпи. Изпираше отлично.
Баба ме е назначила за помощница – горда и важна стоя до нея и гледам как милите бабини ръце се справят с калъфите и чаршафите. Моята задача е да държа крайчето на чаршафите при простирането на опънатите като релси въжета над градината. Те надуваха бузи и плющяха под аплодисментите на вятъра, сякаш цяла армада платноходки се издигаше нагоре и политаше към неизвестното, непременно светло и щастливо бъдеще. Обичах да играя под тях и да вдишвам прясната миризма на чистотата. Харесвах меките синкави отблясъци на бялото, което изгряваше като малка дъга, като ореол над дърветата.
Щастието на труда, на създаването и градежа ни е закодирано, за да не сме сами по дългия път, да бъдем заедно, защото всички сме общо и единно цяло.
***
Днешният ден е гладиаторска арена, където се сблъскват неотстъпно вчерашното и утрешното. Но поради природата ни, при всички случаи утре ще изпитваме загубата на отминалото. Знанието и информацията днес се преплетоха, като вековно дърво и устойчив плевел. А носталгията по миналото е в синхрон с убеждението, че винаги е по-добре там където не сме. Има една поговорка: „Чуждата кокошка е гъска“. И не е въпрос на минимализъм, когато се радваме на това, което ни е дадено – какво ни пречи да гледаме днешното щастие с усмихнатите очи, с които възприемаме неговото ехо? Защото е сигурно, че носталгията не е щастие.
Ще прозвучи ли еретично, ако си признаем, че с напредването на технологиите забравяме и се отказваме от възможностите си за запомняне и творческо мислене. Бързината, с която получаваме достъп до информация не води ли до закърняване на откривателския дух, до изчезването на онзи вид хора – покорители и първопроходци, без които потребителството ще се превърне в капан за собствените ни надежди? Паралелната реалност на интернет вече се квалифицира от социолозите като потенциална сцена за самотно общуване – оттам се задава и блатото на анонимността, самотата, на опошляването, обезродяването, духовното олисяване. Тези плевели имах предвид – те по правило са дълготрайни. А щастието е фрагмент. Миг, въздишка във вечността. То е и непостоянно. Защо тогава рушим гнездата му, пъдим топлината му и я заменяме със студения луминисцент на екраните? Накъде вървим, кои са нашите ценности днес, когато всеки иска да бъде модерен?
Това не са просто риторични въпроси.
Семейството беше най-важното нещо в живота на нашите родители, на предците ни. В известно отношение щастието тогава още имаше патриархален характер, но жената беше стожерът му. Оттам – моралът, нравствените ценности, понятията за добро и зло, което децата научаваха още в бащиния дом. Взаимопомощта и милосърдието. Вярата и обичта.
Сега всичко това сякаш е изтласкано на второ място, а водещото е заето от стремежа към кариера на всяка цена, от парите и възможностите за удоволствия и пътувания, от една душевна неуседналост, която ни приобщава към някогашните чергарски племена.
Възнамерявах да посветя тези разсъждения на женското щастие, но при съвременната равнопоставеност освен монопола върху бременността и нейните извечни особености, самото щастие приема все по-индивидуален характер. А и няма как да бъде разделяно по род, число или друг някакъв механичен признак. Щастието е човешка привилегия – то ни прави човеци. Затова най-великото щастие е да бъдем човечество.
0 Коментара