Ветрецът този майски следобед е като чаша домашна лимонада с прясна мента – идва точно навреме, разхлажда и натъжава с носталгия. Тя седи на скамейката в парка, стоварила огромната си натъпкана до пръсване раница, отворила е книгата и чете, подчертавайки редовете с химикалка-еднодневка. До бутилката вода лежи карта за игра. С липсващо дясно ъгълче, с гънка точно през голямото червено сърце в средата. Асо купа. С него отбелязва докъде е стигнала.

Често попипва косата си – прическа на Сиси Кеч от диско ерата, не я боядисва, затова пък е с червило. Яркочервено като асото купа. Посяга пак към косата си и…

И тогава го вижда.

Върви направо през зелената трева към нея. Сякаш я е разпознал измежду всички следобедни жени в парка. Със сако на непознат, оставено до кофа за боклук, тениска в същия стайлинг, небръснат и с дрезгав глас на пияница.

– Може ли – пита. И се настанява без да е чул отговора.

Наталия затваря “Братя Карамазови”, отбелязвайки с асо купа страницата, където Катерина Ивановна чете писмото на Митя Карамазов до нея. “… Пиша ти проклятия, а те обожавам! Усещам го в гърдите си.

Останала е една струна и звъни.

По-добре да се разкъса сърцето ми на две!…” Мъжът до нея вади малка бутилка – и отпива. Замирисва остро на ракия.

– Пушите ли, мадам?

– Не…

– Жалко, мислех да ви помоля за една цигара. Нещо съм закъсал…

Изпънал е дългите си крака с мръсни нокти и сандали, на десния липсва една от каишките, и я гледа усмихнат. Наталия не знае какво да каже. От твърде отдавна мъж не е бил така близо до нея по свое желание.

Той си изпросва цигара от кикотеща компания, слага я в джоба на сакото и отново се връща на пейката. Наталия е прибрала книгата, вади сандвич, направен рано сутринта – жегата е размекнала евтиния кашкавал като желе. Подава му половината. Той я взема и целува ръката ѝ – церемониално, и не съвсем.

– Приятно ми е. Димитър.

– Наталия.

– Наталия? Не съм срещал ДРУГА жена с такова име.

– Майка ми беше учителка по руски… Аз… жената на Пушкин се казва Наталия. И от Наташа Ростова…

Но той ръфа дунапреновия хляб с мекичкото жълто отгоре и изглежда не я слуша. Майка ѝ я караше да чете по 30 страници на ден и за да е сигурна, че ги е прочела, подчертаваше с молив всеки ред. После ги изтриваше с дебела мека гума.  Когато преди два месеца я съкратиха от филмотеката, където работеше от 12 години, майка ѝ се ядоса, но не както преди – беше прекарала инсулт, трудно говореше и се движеше. Всъщност почти не мърдаше от дивана пред телевизора, редувайки турски с индийски сериали, в които животът се движи от страст и бременности, а повечето мъже са с мустаци.

От два месеца Наталия излизаше сутрин с огромната си раница и се връщаше вечер.

Прекарваше часове вървейки, седейки по пейките,

пътувайки с градския транспорт.

Работа не си търсеше. Обикаляше из всички квартали в града. Със съботите и неделите беше по-трудно, тъй като нямаше как да излиза под предлог, че си търси работа. Но тогава се заемаше да изчисти малкия панелен апартамент, търкаше до полуда плочките в банята, миеше дори вратите. После четеше книгите, в които тънките линии с молив не бяха съвсем изличени. И броеше часовете до понеделник, 8.30 сутринта.

Навън, навън, навън, отвъд стените и вратите, отвъд миризмата на пържени картофи и стари пердета, там, където мътнеещият поглед на старата болна жена

не може да я стигне.

В автобусите миришеше на пот по различен начин. Веднага се усеща, ако някой е с вчерашни-онзиденшни дрехи или е пръснал  аерозолно ухание върху чистата кожа след баня. Тя просто изследва миризмите, не се гнуси от тях. В подлезите край гарата мирише на пикня – котешка и човешка, входовете на старите кооперации, прохладни през лятото, ухаят леко на мухъл и някаква особена миризма на старо дърво, в китайския ресторант, където понякога ходи, миризмата е особено сгъстена, жилката е използваната многократно мазнина. “Ресторантът” е в трафопост, където живее и семейството на собственика. Встрани от тоалетната, в ъгъла, има подобие на стаичка, в която двете стени са наполовина облепени със зелени плочки. Там,

насред разхвърляните играчки,

седят през повечето време тригодишните близнаци, съвършено неразличими, спокойни и дебелички като будички, и се опитват да хванат някоя хлебарка, тичаща покрай количките и кубчетата.

Усеща цигарен дим. Димитър е запалил изпросената цигара, навежда се леко към нея, а тя,

смутена, заковава поглед в ключовете,

увесени на дълъг синджир на врата му.

– Аз, мадам, не съм бил винаги такъв… Казвам ви го, понеже, като ви гледам, сте жена с репутация. Бях шофьор в международния, нали знаете кви пари се вадеха по соца от това. Мноооого добри. Стотачки, и то, когато повечето хора земаха по няма и двеста лева. И като продадеш и някое златно синджирче, списанийце, дънки, плочи, си докараш още повече. Абе пари, с лопата да ринеш. Т’ва барове, т’ва ресторанти. Съседът над мен, доцентче, бях му дал три хиляди на ония пари да си оправи виличката. На части едвам ми ги върна. Обаче, мадам, имам си аз един проблем. Много обичам картите, покерче особено…

Те затова и ми викат Митко Покера…

Наталия отпива деликатно, наляла си е от чешмата в бутилка от минерална вода. Тя знае какво е покер от филмите. Игра на карти, при която се залагат пари, печелиш или губиш. Асото е най-силната карта. Но само при гледането на карти асо купа означава

“голяма любов, романтична връзка ти се пада…”,

ѝ каза нейна колежка, която хвърляше карти за убиване на времето. Другите казваха, че всичко им познава. Затова и когато я съкратиха, Наталия, след дълго обмисляне, реши да я намери тази романтична връзка. Беше се влюбвала само един път – в неин състудент, който на купон в нечия квартира я напи и преспа с нея, или по-точно ѝ го начука в буквалния смисъл, защото тя не беше в състояние да реагира. После разправяше шумно какво дърво била в леглото. Беше от… популярните пичове и затова и никой повече не я покани никъде – да не се изложи пред Пича.

Митко Покера я докосва по рамото.

– … Една калинка ви беше кацнала, на хубаво е май… та ви разправям, мадам, че картите ме провалиха мене. Почнах да играя много, след 1989-та курсовете понамаляха, парите вече не бяха т’ва, аз си бях обърнал ‘сичко в марки де, ама единият апартамент, дето бях купил, отиде. Другия жена ми, бившата, ме закле да ѝ го прехвърля на нея и децата, да не мога да го залагам. Оставих си само беемвенцето. Е тоя ключ, дето нося, е от него, винаги е на врата ми, другият е от апартамента, де да знам защо, така и така няма да си вляза там, ама го пазя. Но виж, от беемвето…

– Никога не съм шофирала.

Наталия проговаря изведнъж. Покера я поглежда.

– Е, то много хора нямат шофьорски книжки…

– Ами аз и в кола не помня откога не съм се качвала… Татко имаше, но я продадохме като почина. Обичам да си вървя.

– Да де, то и аз сега само обикалям. Колата съм я застопорил, сега тя ми е… гарсониерата. Един ден, викам си, ще я оправя, и ще тръгне. Само да спечеля некви пари. Оправям я и заминавам на морето.

Голям живот падаше там едно време…

Но ако искате, мога да ви кача на беемвенцето, така де, да видите как е! Това е МАРКАТА. Качваме се – и на морето.

– Къде?

– На морето, как къде! По това време е най-хубаво, сезонът още не е почнал, цените не са хвръкнали, можем да спим в колата, може и в някое бунгалце да се намъкнем.

Най-хубавите дни на морето бяха с баща ѝ, който я носеше на раменете си до голяма. Беше дребничка и той се смееше, че панделката ѝ тежи колкото нея. Баща ѝ почина, когато беше на 12. Обичаше да стои на вратата на банята и да го гледа като се бръсне и си тананика, мацвайки я отвреме навреме по носа, а тя вдъхваше дълбоко от свежата миризма. След смъртта му прибра последната тубичка, наполовина пълна, и дълго време я отваряше и помирисваше, докато не изсъхна съвсем.

Митко Покера я гледа право в очите.

“Когато един мъж те гледа право в очите, значи те желае”, ѝ обясняваше колежката с картите. Знаеше, че нещо ще се случи днес, когато влезе в парка и изпълни ритуала с докосването на три дървета и изговаряне на глас на желание. Въодушевен е. “Искаш ли, Наталия?” Преминал е на “ти” и вече не я нарича “мадам”.

– А къде ви е колата?

– Пред стария ми блок. Съседите са свестни, не дават да я вдигнат, иначе досега скрападжиите да са я отнесли. И за четири стотака няма да им я дам. Да се разходим ли? В това хубаво време за два-три часа сме в квартала.

Наталия обмисля предложението – всъщност представя си как ще реагира майка ѝ, когато се прибере толкова късно. Ще е ДОСТА КЪСНО.

Все едно. Все едно.

– Добре… Митко.

– Айде тогава! Ама моля ти се, аз ще нося раницата!

И той мята издутата чанта. “Ма с кво е пълна тая раница?! Как я мъкнеш, се чудя!” Всичко има. Стар термос с чай, шишето с вода, жилетка – “човек никога не излиза без връхна дреха, Наталия”, книгата, разбира се, портмоненце, в което е и личната ѝ карта, още един роман, дъждобран – защото е по-лек от чадър, пакетче носни кърпички, шепа обикновени бонбони, добре увита половинка от шоколад, малка раковина – беше я намерила изхвърлена край кофа за боклук.

И двамата тръгват на дълъг път.

Прекосяват парка, продължават нагоре покрай резиденциите на посолствата, стигат до обръщалото на трамваите и пак вървят. Не спират да си говорят, отпивайки от бутилките си от минерална вода – той ракия, тя чешмяна вода. През това време майка ѝ довлича стол и сяда право срещу входната врата, увита в поларено одеяло,  купено от съседния супермаркет.

Изморяват се и спират за кратка почивка на автобусна спирка. Наталия изважда шоколада, разчупва го и кани спътника си. Спира автобус, хората се качват и един от тях хвърля недопушена цигара.

– Ти го изяж, скъпа –

казва галантно той и се навежда да вземе още димящата цигара.

Стъмва се, устата ѝ е пълна с шоколад, раницата не тежи на гърба ѝ, а до нея върви висок учтив мъж, който я нарича по име.

Колата е точно под уличната лампа. Беемве шевролет от 1985, дълга и очукана, от едната страна е подпряна с няколко павета и две тухли четворка, които крепят и лист шперплат, извисен до покрива. Шперплатът закрива предното странично стъкло откъм страната на шофьора. Митко Покера го отмества и отключва. После вади от вътрешния джоб фенерче, светва и я кани с жест, все едно я вкарва в каляска.

 

Наталия сяда отпред и хваща кормилото.

 

Пред очите ѝ – един страховит и още с коса Брус Уилис от “Умирай трудно III”, встрани на седалката – избелял чадър за плаж. Всички стъкла в колата са облепени с изрезки от плакати и… листа от стари календари, до един от миналия век. Задната седалка не се вижда от купчина боклуци, увенчана с оръфана възглавница. “Сега, като е топло, често идвам тук, да нагледам колата и да поспя, ако не мога да стигна до другаде…” Отсреща е блокът с апартамента, който изгуби на карти.

Спечели го един зъболекар –

и двамата имаха фул хаус, обаче докторът имаше по-висока тройка – и после веднага го продаде, щото кварталът не беше от престижните. Тук изкара най-щурите си години и затова и беемвето остави тук.

Митко Покера се заема да прехвърли част от боклуците на предната седалка, други оставя в кашона, който е в багажника на покрива, а празните бутилки и други старотии отиват в близките контейнери. Не и чадърът. После се прехвърля отзад, затваря вратите и казва простичко: “Хайде, ела при мен!”

После този впиянчен мръсен мъж с дрезгав глас я съблича бавно, така че тя цялата настръхва, и я слага върху себе си. Наталия го прегръща, рови в мръсната му сплъстена коса, обгърнала го е здраво, той шепне мило и нежно в ухото ѝ, а

пред нея е Слънчев бряг от юни 1985-а.

“Леле, откачам, толкоз ми е яко” с ритмика 8/8 се носи от апартамент на третия етаж, където ученици празнуват рожден ден, твърде шумни след четири бутилки уиски и водка и малко пико. “Къде са ми фойерверкитеееее?! Къдее!” – крещи Деси след поздрава за 18-те си години. “Аре навън, цяла торба съм взел, ще ги гърмим всичките”, разпорежда гаджето ѝ. И всички шумно се изсипват по стълбите.

– Опаааа, тая стара бракма докога ще седи пред блока!

– Деси, чакай, какво правиш?

– Дай ми запалката!

– Ама ти кво бе…

– ДАЙ МИ ШИБАНАТА ЗАПАЛКА, ШИБАНЯКО!

И в майската вечер, в която щурчовата музика е миксирана със звуци от телевизори в малките кухни и “Васкоооо, прибирай се за вечеря!”, сладката Деси сваля шала си, пали го и го хвърля под колата. Колата е Беемве шевролет 1985, дълга и очукана, подпряна с няколко павета и две тухли четворка…

Текстът е част от „Ела и ме спаси“ – книга с разкази от Емилия Милчева, журналист, работила в БТА, в. „Труд“, в. „Класа“, Градски вестник, сайтовете Webcafe, Ureport, ClubZ, телевизия BiT. Сега работи за Deutsche Welle и онлайн изданието Тоест.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара