Пролетта беше разцъфнала с цялата си прелест. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта и през отворенитe врати и прозорци нахлуваше свежа, приятна топлина. От близката гора, идваше ухание на зеленина и се чуваше птича песен. Две градски врабчета кацнаха на парапета на терасата, припряно изчуруликаха и бързо отлетяха. Беше дошло време да се свиват гнездата.
В такова априлско време не можеш да се задържиш вкъщи и решихме със съпруга ми да отидем тоя ден на село.
В къщата на покойните му родители никой не живееше, но често я посещавахме. Тя е в края на селото, под близкия хълм, с голям двор зад нея, в който растат два ореха, няколко джанки, дребни храсти, жив плет и различни треви.
Пред къщата е по-малката градина, където освен старите асми има една също толкова стара круша, две ябълки, две черешови дървета, липа, две смокини и две-три диви вишневи дръвчета. През всички сезони на годината те се обитават от най-различни птици, които
внасят живот и жизнерадост.
Заехме се с обичайната градинска работа – аз да изнеса саксиите и да разсадя цветята, а мъжът ми започна да коси малките тревни площи.
По едно време чух, че свистенето на косата спря и тръгнах към съпруга си.
„Тихо, тихо“ – ми каза той…“виж…виж…“ – и ми посочи нагоре към клоните на крушата.
Погледнах и видях да проблясва жълто-черното до зеленикаво оперение на птица, всъщност бяха две. Авлиги! Мъжка и женска. На село им казват златен кос, заради това своеобразно жълто оперение с цвят на старо злато. Изящество и красота! Не помръдвахме и гледахме с възхита. Авлигите една след друга изсвириха бързо чудна мелодия и също тъй бързо отлетяха към ореха в задния двор, продължавайки да припяват своите трели.
Бяхме много впечатлени от тези красиви прелетни птици и дълго си говорихме после за тях. Разказах на мъжа си, че някъде съм чела, че учените-орнитолози оприличават
пеенето на авлигите със звученето на флейта.
Бях прочела и разказ на латинския писател, съдия и историк от 2-ри век от н.е. – Авъл Гелий, който в книгата си „Атически нощи“ описва, че „от поколение на поколение се е предавало схващането за лечебните свойства на флейтата“. Това той открил и в трудовете на Теофраст от 3-2 век пр. н. е., ученик и приятел на Аристотел, който пишел, че „ако при остър пристъп на ишиас, някой флейтист изсвири нежна мелодия на своя инструмент, болките намаляват. Дори змийски ухапвания можели да бъдат излекувани с хармоничните и мелодични звуци на флейтата, а и свиренето на флейта лекувало невероятно много други човешки болести…“
Ами, може и „флейтовата“ мелодия на авлигите да лекува, знае ли Господ… – каза мъжът ми усмихнат.
Всичко е възможно на този свят… – съгласих се аз.
Дълго си разказвахме разни случки, спомени и поверия за птици. Той си спомни, че навремето баба му пеела тъжна народна песен за рано починала
млада невеста, която се превърнала в гугутка.
Идвала гугутката на плодното дръвче в семейната градина и гукайки казвала на овдовелия си млад съпруг: „заклевам те, мъжо любими, ако се ожениш, децата не оставяй, а да ги гледаш…“.
Вече отпочинали, след тези интересни разкази и доволни от свършената работа, се прибрахме в града.
На следващата пролет… На следващата пролет мъжът ми го нямаше. Почина внезапно! Аортата му изневери и беше неспасяемо. Шокът и мъката ми бяха неописуеми! Обичахме се още от деца и живяхме щастливо заедно 50 години. Синовете ни бяха големи мъже, но виждах, че вече ще живея само заради тях. Животът ме подхвана и носейки тъгата си, трябваше да гледам напред.
В края на април отидох на село. Лятото наближаваше и слънцето попрепичаше. Свърших в градината, каквото свърших и се качих на втория етаж да почина малко. Почти се бях унесла и… о, Боже! Чух познатото изсвирване на „флейта“! Скочих и тихо се приближих до прозореца. На черешата отсреща проблесна жълто-златната окраска на авлига.
Беше мъжкият, сам.
Мълчаливо стоеше на клонче и не помръдваше. Погледна към мен с тъмночервените си очи. Гледахме се по-малко от минута, а в главата ми се стрелна мисъл – защо ли пък мъжът ми да не се е превърнал точно в тази мъжка авлига! Беше толкова красив и мил, да ти проговори. Докато наблюдавах птицата, тя изведнъж отлетя.
Върнах се в леглото и с тези хубави мисли съм заспала дълбоко. В съня си усетих, че някой нежно ме гали по ръката и с широката усмивка на мъжа ми каза: „хайде, стани да полетим…“. Гледаше ме умоляващо със сините си очи и аз посегнах към него. Уж се хванахме за ръце, а те бяха крилца! И… полетяхме! Почувствах се лека, ефирна и щастлива. Носехме се над красивата долина, виждах слънцето, проблесна рекичка, язовир. Красота! Пеехме, а прекрасната музика на флейтата изпълваше цялото ми същество. Той ми говореше нещо, което не разбирах, поглеждах го, опитвах се да му кажа, колко много го обичам, а не можех, не можех…
Събудих се замаяна, а сълзите се стичаха по лицето ми…
0 Коментара