Транзиция е понятие от генетиката, с което се означава специфичен вид точкова мутация. В по-общ план транзицията обозначава преход, преминаване от едно състояние в друго. За мен от години представлява интерес темата за раждането и в нея транзицията е преходът между активната част (родилните контракции) и същинската част на раждането – изтласкването на бебето. Това, което е по-вълнуващо за мен обаче, е психичната страна на този процес и преход.
Транзицията е най-кратката и едновременно с това най-интензивната и трудно преодолима част на раждането. Това е отрязъкът от време, когато съзнателно или по-често не, в крайна сметка жената проумява, че връщане назад няма. Че това, което има да се случва, ще се случи – независимо от нейната воля, способности, нагласи, подготовка, асистиращ екип, физическа и емоционална подкрепа и т.н. Това е времето, в което жената се изправя пред ужаса на осъзнаването, че тя вече няма контрол. И така трябва да бъде. Това е единственият възможен начин да премине през тази фаза и да продължи напред, да даде път на новия живот. Жената трябва да съумее да се разтвори, да се остави на процеса, да се разлее, освободи, разшири, за да позволи на енергията да мине свободно през нея и да се осъществи като материално събитие. Да приеме, че не става въпрос само за нея, че е частица от един много по-сложен процес и тя е само проводника, чрез който се изявява действителното събитие.
Не ние раждаме бебетата си, те сами се раждат – чрез нас.
Това са онези интензивни мигове, в които раждащата майка се изправя пред най-дълбоките си страхове, пред най-подтиснатите истини, пред самотата, безсилието, паниката, ужасът от смъртта. Мигът, когато много от нас крещят неистово „Ще умра!“ и, о, колко сме прави! Когато чрез нас в света идва нов живот, едно старо, самостойно съществуващо, волно и самодостатъчно наше Аз безвъзвратно напуска живота, за да отстъпи място на ново, по-разширено разбиране за силата, любовта и безусловното отдаване. За себе си. За да създаде пространство за раждането на Майката. Раждайки, ние не раждаме само бебетата си, ние самите се раждаме за нов живот, раждаме се като Майки.
По време на транзицията жената е най-беззащитна и същевременно най-малко осъзната за собствената си уязвимост. Транзицията е онова наситено с първични пориви и сили състояние, в което няма значение дали сме изящни, красиви, културни и прочие социо-етикети; това е времето, в което ние просто СМЕ – диви жени, центрирани в своята най-изначална и висша функция. Да носим и даваме живот, да продължаваме живота, да съхраняваме живота. Да бъдем Живот. Ева.
В текста, който следва, не става дума за раждане, или поне не за биологичната страна на раждането. Но става дума за един също толкова тежък преход, за дълбоко уязвим период от съществуването ми, който разкърти основите на дълбоки мои вярвания, около които бях изковала живота си, семейството си и себе си. Разрушени бяха мои много силни структури, оказали се твърде слаби пред реалността на последвалите събития. По особено брутален начин трябваше да осъзная, че не става въпрос само за мен и че се налага въпреки това или тъкмо поради това да бъда повече от всякога себе си. Защото, когато извървява своя път към новия свят, раждащото се Бебе-Дух, символът на новото, с неподозирана жестокост се бори за правото си на живот. Безскрупулно разкъсва, разтваря, помита и изтласква всичко по пътя си, за да поеме своята глътка въздух и да заяви присъствието си.
И когато това се случва, ние сме безсилни и нищо вече не зависи само от нас.
Единствено грижата да съхраним този дух, и, макар дълбоко да се обърка ума ни, все пак да съумеем да се опазим от това безредие и да съхраним чиста и ясна душата си.
1.
Mystery is not about traveling to new places but about looking with new eyes.
Marcel Proust
17 ноември 2015
Не зная какво и как да напиша, но ако не започна да пиша, ще гръмна. Тази история ме изкорми, червата на женската ми цялост са разпилени около глезените ми и се препъвам в тях, без да зная как да си ги прибера и подредя обратно. Не започвам красиво. Това, през което минавам, също не е красиво. И няма нужда да бъде. То е такова каквото е, а аз трябва да намеря поне малко смирение в себе си, за да продължа. Сигурна съм, че някъде имам, заровено дълбоко вътре в мен. Смирение. Знам, че е там; само ми трябва още известно количество време и болка, докато стигна до него.
Тя е великолепна. Нарече я Божествено създание. Може би още я наричаш така. След хаоса от лъжи, обиди, гняв и разкъсваща болка, вероятно просто се уморих да търся и намирам невъзможността ти да не бъдеш в мислите си с Нея. Невъзможността ти да желаеш достатъчно силно да бъдеш с мен. Тя е Божествено създание. Бяла, кръшна, въздушна и лека, носи заряда на птица с крещящи пера и здрави извити нокти; седнала с разтворени плътни бедра, полепнали в пясък; не подканяща, просто изискваща полагаемото… Как бих могла да те виня, че откликна? Но мога… Разбирам, че не можеш да натовариш друго човешко същество със собствените си очаквания. И все пак го бях направила…
Аз бях Богиня…
Сега поря през теб и себе си и времето ни заедно, разкъсвам континуума и заоравам душата си все по-дълбоко в невъзможността да бъда част от теб, да бъда теб, да няма нас, а всичко да е едно и ужасът и болката на това единение да се превърнат в божествено дихание. Сега съм остаряла и слаба и това е проява на любовта ми към себе си, теб и това, което вярвах, че имаме. Гърдите ми са увиснали от тежестта на децата ни, коремът ми е разкъсан от стрии, висящата кожа е изтеглила пъпа ми няколко сантиметра надолу от мястото му преди теб и ние.
Носих два пъти живот в себе си и после заедно с теб, сами, аз и ти, ние двамата, поехме в трепетните си ръце тези туптящи топли хлъзгави създания, откъснали се от дълбините на утробата и горещината на вагината ми. Потопихме се в ужаса на първата глътка въздух и черно-лилавата новородена кожа, треперещи от несигурността на границите живот и смърт. Аз се разтворих изцяло. Отдадох ти своята най-болезнена уязвимост и застанах гола, кървяща, крещяща пред теб. Раждаща плодовете на нашата любов.
И не че мисля, че в това има нещо необичайно и съвършено. Само заблудата ми, че съм докоснала истината, беше съвършена. Вярата, че сме се домогнали до божия промисъл и велико благоволение се е вляло в четирима ни; и това ще ни направи недосегаеми. Тази вяра ми бе отнета и нищо друго преди и след това в живота ми не ме е наранявало толкова. Никой друг не ме е наранявал като теб. Защото, въпреки всичко добро и лошо, отвъд всичко ежедневно, аз оголих костите си пред теб и дадох силата си в ръцете ти. А знам, че си слаб да понесеш такова бреме и тягост. Никой не е достатъчно силен да остане в еднаквото, познатото, своето, и да дълбае и открива още и още там, където всичко е изорано и вече открито. Освен Богинята-Майка. И мен, защото съм жена, богиня и майка, и това триединство се случва едновременно. Не всяка жена е Майка и не всяка майка е Богиня. Аз съм била и трите, а с теб съм трите в едно тук и сега. В това триединство е стаена моята най-велика мощ. В тази троичност се крие най-голямата ми слабост.
(Следва продължение)
0 Коментара