Автопортрет на една изневяра – II част

Преди
4 август 2015

Пълнолуние е. Отвътре бушувам, приливните вълни са така всепоглъщащи, че не мога да спра разрушителната им стихия. Отдавам го на фазата на лунните цикли. От години наблюдавам тази подвластност в себе си. Неприемана, неосъзната, дълбоко отхвърлена и именно поради това толкова ужасяващо неумолима. Не мога да спра лепкавата смрад, която се излива от устата ми срещу безучастния мъж срещу мен. Моят мъж, чиято жена вече не съм, защото той е отдал мислите си на друга.

Автопортрет на една изневяра – част I

А аз съм Богиня. И съм Единствена. Трябва да бъда Единствена. Лицето ми е бледожълта изцъклена лунна топка, напращяла от гняв и омерзение. Сърцето ми хлопа от вълните на варненския прилив, надигнал се из недрата на разбеснялата се дива женска природа между бедрата ми. Избликналите от устата ми мокро тежки обиди се плисват по балкона и измиват и беглите опити за помирение, неубедително смотолевени от плужека насреща ми. Смръхъл. Дори не мога да измисля достатъчно обидна дума, за да изразя сакралния гняв, на който е подчинен разрушителния ми устрем. Нямам любов в себе си.

И все пак дълбоко вътре в мен знам, че това Е любов.

Дива, патологична, изискваща, осквернена любов.

Такава, която не търпи лъжа и криволичене; не библейска, а пареща и изгаряща женска любов с цялата низост, на която е способна една наранена жена по Пълнолуние. Ако балансът е в преплитането на Ин и Ян, аз съм само Ин. Ако е ден и нощ, аз съм Нощта; ако е Слънцето и Луната, точно в този миг аз съм Луната в нейната пълнота. Излъгана, опровергана, незачетена. И ако вярвам, че много съм давала и в замяна съм получила ТОВА, ако вярвам, че светлината носи живот – то в този момент моята вяра е мъртва и аз съм умряла за теб, любовта ни и себе си.

Толкова съм изстинала от покрусата на необратимото осъзнаване, че знам с ирационалното си себе, това отвъд разума и всяка опитност, че моето женско тяло вече не може да дава живот. Утробата ми е болна като сърцето ми, утроба без душа и топлота вътре, защото това, което се случи, скъса душата ми и всичко, което беше вътре, сега е отвън, омотано на расти в калта под краката ми. Празна и студена съм, лишена от емоция. Може би е временна защита, може би след още няколко луни ще мога пак да те обичам ласкаво и да се радвам непринудено на децата ни. Но зная, че утробата ми е суха за теб и повече няма да бъде източник и начало от теб чрез мен. И това е редът на нещата. След едно следва друго.

Сега имам нужда да видя нещата от по-високо място, не от това, на което се намирам в момента. Ти ми изневери. Не физически (а не ли наистина?), но по всички други възможни начини. Успя да ме заблуждаваш достатъчно дълго, но аз в крайна сметка разбрах по не особено достоен начин, че поддържате връзка, пишете си, чувате се…

Влюби се наистина силно, каза, че я чувстваш като сродна душа

и това е нещо отгоре, космическо, по-силно от теб…. Стана грозно, тя разбра, че аз знам, дори си позволи да ми пише и обяснява неща…а преди това ме бяхте обсъждали – ревността, дребнавостта, беднотата на духовното ми (не)осъзнаване. Болеше много, все още боли много. Опитвам да намеря сили и мотивация, лична такава, не заради децата и практичността, да останем заедно. Но освен емоцията, която все още имам към теб, сякаш не откривам друго по-силно. Не искам да се разделяме, но е непосилно болезнено непрекъснато да мисля как си ме лъгал, как това вероятно ще се случва и занапред. Обидно и грозно е, чувствам се предадена, смазана, унизена. Не разбирам ЗАЩО? Имам нужда да ми кажеш няколко думи – като приятел или дори изповедник, защото много ценя мъдростта и вътрешната сила и упование, които имаш, а аз бих искала, но не притежавам.

Мълчиш.

Ще се моля за нас.

Макар почти да съм взела решение да се разделим. Ние и преди сме имали трудни периоди, ти знаеш. Но сега нещо много базисно рухна. Аз изгубих доверие в теб. Не ти вярвам за нищо, започнах да подозирам, да дебна, да очаквам отново да ме излъжеш. Ти за Нея ме лъга седмици, а когато разбрах и ми каза „Край, това беше, приключих и вече няма нищо!“ – ме излъга отново… И след това това се случи още два или три пъти. И сега аз знам, че ти си просто такъв, лъжеш. Не съм сигурна мога ли да живея с това. Какво семейство може да гради човек, ако в основата му има лъжа? И недоверие? Не–Верие…и ревността, която просто ме завладя, не е нормално да се живее така. Кошмарно е и за двама ни. Чудя се колко ли други жени е имало преди Нея и колко ни предстоят, ако останем заедно. Мъжът, казваш, просто е полигамен, така се зарежда. Не знам дали имам такава сила в себе си, че да приема тази полигамност… Това ме съсипва, що за живот бихме живяли, нямам капацитет. Утре заминавам за няколко дни с децата, искам да се дистанцирам и да опитам да взема решение.

И сигурно не, че не ме цениш, просто цениш и други наравно с мен, повече от мен. Смяташ, че съм с тесен мироглед и трябва да си отворя съзнанието, защото става въпрос за любов. Не знам, може и да си прав, определено ревността и гнева ми не са прояви на любов. А това, което ти правиш, това, което е вътре в теб, любов ли е?

(Следва продължение)