11 август 2015
Вече е късен следобед, трябва да тръгваме. Цял ден приготвяме багаж, подреждаме, прибираме, товарим, и аз усещам онова неясно напрежение, че нещо се случва, нещо отвъд видимото. Не мога да го обясня. На финала сме, след десетина минути трябва да тръгнем, чака ни дълъг път, а денят вече преваля. Излизаш с последния багаж.
И тогава това, което се случва, е по-силно от мен, от волята и убежденията ми; моралният кодекс е смачкан и захвърлен в ъгъла на тоалетната, за да не спре импулса ми да направя това, което следва.
Автопортрет на една изневяра – II част
Не чувствам вина, само едно парадоксално усещане за дежаву; виждам баба си, която претърсва личните вещи на майка ми, намира писма, интимни, чете, къса, не зачита, а забранява, налага принципи и не/възможни изходи. Отмествам образа без усилие от съзнанието си и сядам на тоалетната чиния без нужда, с телефон в ръка. Имам проблясък, не знам как се случват тези неща, и изведнъж си спомням паролата за мейла ти, парола, която си споделил с мен преди повече от шест години, във времето, когато между нас стоеше само чистата любов. Въвеждам знаците и виждам въртящото се кръгче на екрана. Трудно ми е да се справя с такова напрежение, треса се видимо върху тоалетната, стъпалата ми са се адаптирали към температурата на фаянса, сърцето ми също. От шума в ушите си разбирам, че все пак работи. Бясно.
Пощата ти се отваря и изведнъж всичко е пред мен, всичко, което си ти без мен, отвъд мен, въпреки мен.
В този момент влизаш истинският ти, топъл, реален, слънчев и усмихнат, какъвто те познавам, какъвто всички те познават. Ще направиш нещо последно, дори не чувам какво, и да тръгваме. Добре, усмихвам се колкото успявам, ти излизаш и затваряш вратата.
И тогава те виждам целия, истински, по друг начин реален и жив. Не мой. Виждам десетките писма, които аз никога не получих, сигурно защото си ги писал за Нея. Виждам желанието, копнежа ти, който никога не изпитах – защото си го пазил за Нея. Виждам сексуална сила и порив, които не познавам – таил си ги за някоя друга, за Нея. Виждам стремежите ти, трепета, изречените желания, споделените думи. И нищо от тях не е за мен. Аз съм просто добра майка на децата ти.
Тогава умрях. За теб, за нас, за себе си, за децата си, за вярата и мечтите си, свързани с нас. Тялото ми изстина. Спрях да усещам телефона в ръцете си, спрях да чувствам тежестта на тялото си, гравитацията, пулсациите в мен. Времето се откъсна от пространството и всичко изгуби смисъл, в този несъществуващ момент аз също спрях да съществувам. Сякаш винаги съм знаела, че това ще се случи, а се оказвах толкова неподготвена. Не исках да плача, не можех да крещя, нямах сили да стана и да изляза. Само се усмихнах и останах там, докато времето върне обратно хода си. Не знам колко чаках, не помня какво и колко прочетох. Животът потече отново, когато ти се върна, а думите, които прочетох, снимките, които видях, останаха завинаги врязани в паметта и плътта ми. И всеки път, когато ги докосна, болката е физическа; гнояща рана, за която никой не се е погрижил.
В този момент, в тази баня, аз знаех, че съм получила точно толкова, колкото съм заслужила. Нищо.
3.
16 август 2015
Не знам къде съм аз в тази ситуация. В момента съм, където ти и Тя ме сложихте, някъде назад и ниско долу. Объркана. Би ме удовлетворило да знам, че съжаляваш, че е било подхлъзване, че се е случило веднъж и няма да се повтори, по възможност никога. Обижда ме това, че предпочете друга жена, избра я пред мен и сякаш всичко между нас нямаше значение в тази твоя емоция. Но най-много ме обижда това, че ме лъга. Не толкова с цел да не ме нараниш, колкото за да не се намеся в плановете ти и да не осуетя намеренията ти. Лъга ме дни наред, седмици, правехме любов и минути след това си й пращал мейли… Обсъждали сте със снизходително пренебрежение колко ревнива и проблемна съм и как заради моята дребнавост и ревност семейството ни и ти в частност сигурно не успяваме изобщо да имаме приятелки от женски пол. Колко ме обижда това? Ми не знам колко.
Отслабнах десетина килограма, пропуших, не мога да мисля за друго, получих нещо като аритмия.
Явно доста ме обижда. Ядосва ме лекотата, с която ти приемаш ситуацията. Чувството ти, че случилото се е в реда на нещата, защото мъжете са такива, ти имаш нужда от това и то просто не е свързано с мен, нищо лично. Решението според теб е да си отворя мирогледа, сега съм твърде елементарна и ограничена и ограничавам и твоята свобода и лично пространство.
Дали мога да разбера? Да, определено мога, аз като цяло съм доста разбран човек. Мога и да простя. Този път. Но не мога да приема, че това има вероятност да се случи отново и да се превърне в стил на живот. А ти нито можеш, нито искаш да даваш някакви гаранции, то няма и как, ясно е, че животът е непредсказуем. Не знам колко време ще ми отнеме да оставя случилото се зад себе си, засега цикля и не успявам.
Вариантите, както за момента ги виждам, са два: или да приема, че това си ти и ще съм с теб, или да се разделим, ако не успея. Ползите ще са предимно за мен, загубите ще са за всички ни. Или обратното.
(Следва продължение)
0 Коментара