По-рано. 11 август 2015
Колата се движеше по някакъв крайселски път. Седях, прегърнала коленете си, на седалката до теб. Бях се разтворила изцяло, в този момент не съществуваше Аз, бях просто разпръснати частици пулсираща празнота. Гневът ми беше останал в тоалетната в малкия апартамент във Варна и беше изтекъл с водата в канала.
Не чувствах дланите си, ръцете ми трепереха, пръстите ми бяха изтръпнали. Разпуснах косата си, имах нужда да се разлея, да се разпръсна в залязващите лъчи на късния следобед и да изчезна, погълната от топлия асфалт под гумите на колата ни. Вече нямаше болка, само сърцето ми туптеше неравномерно. Гледах прегорелите от слънцето стърнища край пътя и с тяхното отминаване зад мен оставаха неосъществените ми мечти и вярвания, и очаквания, и убеждения.
Автопортрет на една изневяра – V част
Тогава ти почна да говориш. За Нея. За силата, с която я желаеш, за копнежа да се слееш с нея и болката от невъзможността на жадуваното физическо присъствие.
За любовта ти и чистата мъжка енергия, отразена в Нейния женски образ.
За космическата предопределеност на преживяването ти, за сливането със сродната си душа, с твоята женска половина на същността ти.
Слушах и знаех, че това, което трепти навсякъде около мен и вътре в мен, е любов. Оставих се на думите ти, понесох се върху усещането на това непознато себе, което можеше да обича въпреки отхвърлянето и чрез него. Свалих прозореца и вятърът ме блъсна в гърдите, задъхах се и разтворих дробовете си, за да оцелея. Виждах се в страничното огледало, бледо лунно създание без живот, само тъмните петна на мястото на очите ми ме свързваха с това, което бях до преди няколко часа.
Колата спря и слязохме. Коленете ми се огънаха. Тръгнах по сухата напукана земя и пуснах вятъра да минава през мен и разпръснатите частици на тялото ми. Докосвах стърчащите изсъхнали треви и чувствах с полусъзнанието си как два чифта малки крачета ме следват. Запалих цигара и всмукания дим ме замая и приклони към земята. Зарових длани в сухата пръст, свалих сандалите си и заорах със стъпала напуканата деряща земя. Виждах те в далечината как снимаш, долавях онази особена болезнена наслада в теб, същата, която чувствах и в себе си. Същата, благодарение на която знаех, че все пак съм жива, че нещо още е останало в мен и около този център мога да се изградя отново. Не сега, след време.
Когато болката се притъпи, когато заровя егото си в същата тази пръст,
в която бях заровила стъпалата и дланите, и любовта си. Когато отново се заземя и разпръснатите частици на това, което преди Нея бях, започнат да полепват обратно една към друга, една върху друга, за да построят наново човешкото, женското ми същество. Друго, не същото.
***
8 септември 2015
По няколко пъти на ден те чувам как увещаваш разни хора, мен и себе си, че всичко е наред, че сме се оправили…
Не знам да сме се оправяли, аз не се чувствам добре със ситуацията. Имам усещането, че от два дни насам сякаш наистина започнах да осъзнавам случилото се, все едно досега съм била в сън или транс.
Ти не говориш, а и ако досега имаше смисъл, вече сякаш е късно. Много си ми чужд и мисля, че няма да мога да се отворя отново към теб, дори да положиш усилие. А ти и не полагаш.
Не знам, не искам да взимам решения още, но искам да съм далеч от теб. Знам, че трябва време. То почна да си казва своето. Не мога да имам доверие повече в теб, а без да ти вярвам, не мога и да съм с теб. Мога да опитам заради децата или нещо такова. Но като се познавам, едва ли ще се получи. Много се отчуждих.
Партньорството е като система от скачени съдове; колкото повече ти се правиш, че нищо особено не се е случило, толкова повече аз дълбая в това, което се случи. За да има баланс и да се отдаде полагаемото на истината. Колкото повече се опитваш да се издигнеш над това, да го загърбиш и забравиш (а ти дали опитваш наистина?), толкова повече законът за равновесието ме принуждава да слизам надолу и да влизам навътре в себе си и това, което разруши целостта ми. Докато стигна дъното. И осъзная, че дъно няма, че колкото необятно и безгранично е разширяването и издигането навън и нагоре в космоса и вселената, толкова безпределно е и слизането надолу, потъването в дълбините на собствената душа и психе, на преживяването. И че двете са прояви на едно и също, и едното без другото не е и не може да бъде. И аз и ти сме едно и също по различен начин. Своеобразни огледала на другата част от себе си, тази на гърба на монетата, тъмната страна на луната. Онова, което без другия не можем или просто не искаме да видим.
Теб това ли те уплаши? От това ли се страхуваш и бягаш? Затова ли обърна поглед навън, към другата, към това, което познаваш, харесваш, приемаш? За да се огледаш в Нея и
да се видиш признат, зачетен, значим? Желан и силен?
За да не се докоснеш до непознатото, отхвърленото, неприетото? И да не се сблъскаш с вероятността да намериш нещо, което е грозно и което е също втъкано в твоето себе, което те изгражда и съставя въпреки разрушителния си заряд?
***
Непрекъснато се питам как се справят другите в такива ситуации? Какво се прави?
…говори се…
…разговори, разговори, и после пак, и така докато мине…
Или пък всеки си кара по неговия начин, правите дори секс и постепенно се отчуждавате.
Като нас.
Тоя човек, ти, просто ми е чужд на мен. А това е, което усещам спрямо теб – почти нищо, само някаква болка от случката и желание да съм далеч, но не ми стиска.
0 Коментара