В далечната 1981, десетки години преди думата „джендър“ да стане толкова популярна, от мъглата на неосъзнатото ми детство изплуваха две явления и със замах ме направиха жената, която съм днес. Тези две постижения на развитието, поне за мен напълно съизмерими, бяха Маргарет Тачър и „Жената днес“.
По онова време, както много български деца, бях заточена на село при баба и дядо – доста ексцентрични ролеви модели, що се отнася до въпросите на пола. Родителите ми се появяваха понякога, носейки смайващи екстри на цивилизацията като банани, списания, играчки с батерии и кубчето на Рубик. Основната грижа за възпитанието и възгледите ми обаче бяха поверени на баба ми и дядо ми, те бяха селски хора, комунисти, със стройни теории за всичко и обичаха да ми ги споделят. Момичетата трябва да са работливи, да не викат,
да си знаят мястото, да не отговарят на по-възрастните,
да се учат от рано на домакинска работа. И да се правят на недостъпни, защото това повишава стойността им в мъжките очи (целият ексцентризъм на последното знание се съдържа във факта, че го получих тъкмо във въпростната 1981-ва, а аз съм родена през 1976).
Като всички деца, думите на възрастните влизаха през едното ми ухо и излизаха от другото, но с двете си очи и цялото си същество попивах уроците на онова, което всъщност вършеха. Дядо ми беше уважаван мъж, бивш кмет на селото, впоследствие управител на селската баня, общественик
и с престижна любовница, която си боядисваше косата червена
и работеше на летището. Въпреки целия ореол около публично успешния ми дядо, в детската ми глава се въртяха всякакви въпроси, като например „Щом дядо е толкова умен, защо баба ми строи новата къща и командва майсторите, защо цялото село идва при нея за съвети и подкрепа, защо само тя чете „Работническо дело“ и гледа новините, а после обяснява на дядо какво става в България и по света, защо когато баба се ядоса и хване ножа, дядо се крие в доматите, защо има списание за баба – „Жената днес“, а няма такова и за него?“. И все повече ми се струваше, че кметът трябваше да е бил баба, а не дядо, понеже, докато той си пиеше кротко ракията и димеше с цигарите „Слънце“, баба ми разрешаваше какви ли не въпроси – от това как да се направи покривът и какъв кюнец да се сложи на печката, до това какъв багер да се наеме, за да се прекопае нивата за картофите, та да не се мъчим на ръка с лопатите.
„Жената днес“ стоеше върху масата, точно до кафето,
откакто се помнех. Сменяха се само „картинките“ на кориците, иначе то беше постоянното присъствие в светския живот на баба, която имаше привилегия да е абонирана за него (eдва по-късно разбрах колко трудно е било да се добереш до абонамент и знак за какъв престиж е било това пощальонът да ти го доставя всеки месец). Съседките се събираха, четяха го на глас, обсъждаха прочетеното, някои даже си водеха бележки. Картината на оживените жени, надвесени над списанието, посветено на тях, бавно, но сигурно оставяше у мен усещането,
че да си жена е особена привилегия,
нещо, за което си струва да създадеш списание и да го отпечатваш всеки месец. Особено се впечатлих, когато се научих да чета и разбрах, че списанието е пуснало първия си брой преди цели 36 г. 36, на моите 5 това изглеждаше цяла вечност!
Не само „Жената днес“, журналистиката и продуктите й по принцип заемаха централно място в живота на баба. Всяка вечер ме изпращаше на стола пред телевизора, щом станеше време за новините. Чакаше със затаен дъх всяко късче информация за Маргарет Тачър и чуеше ли името й, подскачаше до тавана. „Е тая ще ги оправи всичките, каква жена! Нема да я търпат, помни ми думата, ще пробват да я махнат, ама тя нема да им се даде. И тука ни требва една Маргарет“ – нареждаше тя, а аз си мислех, че двете с Маргарет много си приличат и сигурно ако у нас беше като в Англия, баба ми щеше да е Маргарет Тачър на шоплука. Поне. Дядо ми всеки път съскаше „Трай ма, не стига, че е империалистка, ами и жена – коя читава държава ще си вземе жена за министър-председател, всичката им работа е такава на капиталистите“.
„Бабо, защо не си кмет ти?“, попитах я веднъж след поредната емисия новини, а тя ми каза „И тука ще стане така, като в Англия, жените да са кметове, за мене е късно, ама ти можеш да станеш, като пораснеш, и министър-председател ако искаш. Сичко можеш да станеш“. „Откъде знаеш, бабо?“, попитах я аз. „В „Жената днес“ го пише“ – отсече тя и аз тутакси и повярвах.
Един ден, малко преди да навърша 6, баба тържествено извади един комплект моливи и обяви, че жените трябва да са винаги красиви – и вкъщи, и на работа. И да са облечени с вкус. За това ще ми покаже кой цвят с кой си отива. Увлечено слагаше син до червен молив и ме питаше според мен отиват ли си. Така научих, че за нищо на света не трябва да слагам сини и зелени дрехи заедно, но червеното много си отива с черното. „Това в „Жената днес“ ли го пише, бабо?“ – поисках да знам. „Не, това са си нормалните неща от живота. В „Жената днес“ не се занимават с глупости. Там пише за политика“. „Нали в „Работническо дело“ пише за политика“ – възразих аз. „Истинската политика е в „Жената днес“ – натърти баба и продължи да ме изпитва с какво си отива жълтият цвят.
А след няколко дни, точно на 4.1. – рождения ми ден, баба ме събуди с подарък. Цял-целеничък брой на
списание „Жената днес“ от януари 1976.
„Ето, това е излязло в месеца, когато ти си се родила“ – обясни ми. Взех списанието и развълнувано го заразглеждах. На корицата му имаше загадъчна картина, странна и елегантна, нарисувана с цветове, които според теориите на баба ми не си отиваха, но какво пък. Казах й, че картината ми се струва много красива. Баба помълча, погледна ме и каза – „Хайде, честит рожден ден, пожелавам ти, като пораснеш, да те сложат и теб на корицата“. Незнайно защо, се развълнувах до сълзи от това пожелание. Представих си се снимана за корица, в тъмносиня рокля и червен гердан, да произнасям реч, като Маргарет Тачър.
Повече от 30 г. по-късно, все още не съм направила достатъчно, за да стана корица на списанието, но пък ми се случи нещо по-ценно – пиша за „Жената днес“ вече няколко години. Дано ме виждаш отнякъде, бабо.
0 Коментара