Де юре съм стара мома отвсякъде. Де факто от 24 години живея с един и същи мъж и съм повече от женена. Но никога няма да узаконя нито това съжителство в „свещен съюз”, нито някое друго. Защото смятам брака за отживяла институция, която съсипва добрите отношения.
Да познавате семейна двойка, прекарала заедно почти четвърт век, която всекидневно води подобен диалог: „Би ли била толкова добра, колкото си и красива и да ми подадеш ножа за хляб?”. „Заповядай, злато мое!”?
Най-много да си ръмжат нечленоразделно пред хладилника.
Защото, колкото и да се кълнеш, че не ти влияе на психиката, подписът в гражданското ти дава подсъзнателна фалшива увереност, кара те да се отпуснеш. Смяташ, че партньорът ти е в кърпа вързан и преставаш да се съобразяваш с желанията му, с учтивостта и със задължителните прояви на нежност извън постелята.
Пък и собствената ми майка ми даде петкратно доказателства
за вредата от брака върху психиката.
Лека й пръст, тя беше от хората, които, като се влюбят, се женят. А тя го правеше често и неистово – като Чехова героиня. В замяна на това се развеждаше като в Шекспирова трагедия. Изобщо,
литературна работа на високодецибелно ниво.
И в двата случая обилно занимаваше околните с това какъв невероятен човек е срещнала. Или какъв невероятен идиот се е оказал.
От цялата работа най-потърпевша (облагодетелствана) бях аз. Майка ми ми обръщаше внимание само в промеждутъците, когато не бе заета с изпепеляващите си чувства. А покрай петте й брака това не бяха особено големи периоди. Докато летеше върху крилете на любовта и кроежите за скорошна женитба, тя ми обръщаше внимание колкото на фотьойла в хола. В романтичния период на семейния живот отново бях просто мека мебел, с която понякога трябва да се съобразяваш. Първоначално тя бе твърде заета да се прави на зашеметяваща красавица и прилежна домакиня, после малко забавяше темпото, но между два семейни скандала, потушени
в леглото, отново ставаше степфордска съпруга за пример.
И така до разрива, когато поредният номер съпруг ставаше сатана в човешки образ, клонинг на чудовището от Лох Нес и портативен модел на вселенското зло. Тогава майка ми хукваше по роднини и приятели да споделя разочарованието си, да търси съчувствие и утеха, защото аз (вече тренирана) с
умел финт избягвах да ме хване за слушател.
В невръстните си години бях чувала вече целия й репертоар, версия „Баща ти е изрод!”. Тогава ми направи впечатление, но по-късно осъзнах, че жената се повтаря.
Оставаше само един кратък период от месец-два, в които майка ми ближеше рани, заклеваше се, че никога няма да погледне мъж и
решаваше да се прави на ревностна родителка.
Но аз вече не й се хващах. Знаех си, че натрапчивият интерес към уроците и изявите ми, събуждането с чаша мляко с какао и разрешението да нося нейните дрехи щеше да трае до следващия мъж. Отдавна обличах тоалетите й без разрешение. А тя го осъзнаваше само ако бях лекьосала с петно гиздилото, с което смяташе да омае поредния номер съпруг. От най-ранна детска възраст бях станала виртуоз в приготвянето на мляко с какао и в писането на извинителни медицински бележки с правдоподобни диагнози, та изобщо не се нуждаех нито от вниманието, нито от надзора й. Самообразованието ми също вървеше добре. На 10 г. прочетох „Мол Фландърс”, на 11 „Любовникът на лейди Чатърли”, а на 12 набарах ксерокопие с превод на „Кама Сутра” зад книгите в семейната библиотека. Сега ми хрумва, че сигурно мама я е прилагала достойно. Иначе как бе кандърдисала петима мъже – двама от които германци и един сърбин, да се оженят за нея с всички салтанати.
Впрочем, българските сватбени нрави са второто нещо,
което убива у мен най-плахото желание да се омъжа. Изтръпвам от ужас при мисълта, че тълпа полупияни полупознати ще реват „Горчиво!”, а пък аз ще трябва да им демонстрирам най-съкровените си чувства. Брррр!
Е, нежеланието за „подписано” обвързване не отменя останалите хубавини в живота. Така че ще коригирам заглавието. Стара – да, но мома – никога!
0 Коментара