Седя в кафенето, смуча жадно цигарата и мачкам с пръсти „късметчето”, докато чакам да дойдат приятелите ми. Те винаги закъсняват за срещи, но са заедно от 20 години – на работа, вкъщи, нявсякъде, а сега тичат за коледни подаръци, пак двамата. „Ако намериш човек, който с лед да напише върху слънцето „Обичам те”, значи си намерил човека, който те обича”, пише този път на късметчето, което винаги пристига с кафето. Моите приятели са от хората, които са се намерили и това май е завинаги, без да са се жигосвали с надписи върху слънцето…
Дали съм търсила храбрия писач, или другаде е трябвало да разчета съдбовното послание, но съм била сляпа, не мога да си отговоря още. А и винаги подминавам въпроса защо не съм се омъжила. Задават ми го често – с любопитство, саркастично, завистливо. Само майка ми има категоричен отговор. „С твоите безкрайни претенции, с твоята голяма уста ти отблъскваш мъжете. Бракът е компромис! Нахаканите и всичко знаещите жени са разведени, никой мъж не търпи жената да знае повече от него, а пък теб никой не те и пожела…” – като чукове по главата ми падат думите й. „Защото съм различна, мамо, ние сме от другите”, ми се иска да й кажа, но си премълчавам винаги при този разговор.
Тя не подозира болката, тя не вижда раните – аз съм като кестен,
всичко е заключено в лъскавата ми черупка. „Всичко конвенционално те отблъсква, включително приоритетите за жените – брачни връзки, деца, кухня”, сещам се за реплика от филм. Ужасът от самотата и вариантът да съм съпруга при мен са в перманентна битка. Ако може някак само да ме обичат, но без да ме подчиняват на себе си и без да ме обезличават, и да си забранят ревността. Обаче по празници в никакъв случай да не ме оставят сама.
Прегърни ме на Коледа
Коледа е най-тъжното място за живеене. Това си мислех тогава, докато обикалях с колата безцелно из вечерния град. Нямаше дори светещи гирлянди, просто мокри и зъзнещи улици без жива душа. А зад прозорците навсякъде искреше. И неговите, по целия апартамент, преливаха от светлина. Сто пъти обиколих града и все минавах по същата улица, крадешком поглеждах нагоре, там, където зад балкона имаше празник. Ръцете ми изтръпваха на волана, от касетофона мрънкаше Стинг, а колата сама си вървеше – като кон, който си знае пътя. И спря срещу онзи балкон. Прехвърчаха оскъдни снежинки, сякаш насилени от ангажимента все пак на Коледа да завали. „Коледа е най-тъжното място на света. Там изобщо не се случват чудеса. На Коледа за Другите е недостъпно, те нямат място там. Това не е твоят празник, ти не си християнка. Не можеш да бъдеш с тях на трапезата, нито в църквата.
Ти просто си ДРУГА и друго е мястото ти на този ден”,
панически злобно си шепнех в мрака. Сякаш чувах гласа му: „Има дадености, които не можеш да оспориш, а аз не мога да се боря с тях. Това, което ти искаш, аз не го искам! Не разбра ли, различни сме, не можем да бъдем заедно, не мога да те сервирам на майка си, приключихме!”. А какво всъщност искам аз, знаеш ли, попитах тогава. „Не мога да кажа на майка си, че ще се събера да живея с туркиня, разбери ме! Не искам да си разстройвам и детето, знаеш, че с жена ми отдавна не сме семейство, търпим се! Стига претенции, спри да досаждаш!”, плътният му бас режеше мрака на парчета. А какво искам аз, знаеш ли изобщо, повторих с гласа на умираща. Той наведе глава и замълча, стисна устни до побеляване – дълго, непривично за него, сякаш някъде в дълбините му се биеха демони. И после тихичко се измъкна. Като изхвърлена от взривна вълна изскочих в коридора – якето му го нямаше, вратата зееше незатворена. Не можах да попитам кое всъщност ни е различното. Стърчах като въпросителна насред стаята и не вярвах, че това се случва – мъжът, който толкова години ме боготвореше, ме бе наругал като последната уличница. Дочух дрезгавия си глас да казва: „Усмихни се!” и даже изкривих уста, по-скоро се озъбих в крива усмивка… Сниших се на волана, от студа се самопрегърнах в кожуха и рязко запалих мотора, чак Стинг се задави. Лютивото кълбо в стомаха ми пак лумна.
Той, различният
Погледнах се в огледалото за обратно виждане – черни кръгове под очите, подпухнали клепачи, а зеленото беше като изцъклено. „Писна ми да ме белязват! Какво като съм туркиня, да не съм от пластмаса”, съсках през зъби тогава. „Комплексарка! Спри да се самонаказваш и да търсиш онова, дето го няма. Никой не ти го е казвал в прав текст – само той, защото е страхливец, изрече го от страх да не счупи делника, с който е свикнал, а другите го премълчават също от страх”, потъвах в истериката и мачках коленете си. И досега вярвам, че в тесния кръг на „богоизбраните” няма място за Другите, за различните. Те сами избират да умират в самотата на еднообразието, но не биха му турили точка. И не биха се обърнали към пътя, който им диктува сърцето. Тези хора не чуват сърцето, те пресмятат печалби и загуби, те предвиждат хорските приказки, на които са вечни роби. Той, различният, всъщност ме искаше като паралелна съпруга, но тайна. Толкова му се искаше да бъда безгласната буква, нямото присъствие пред скучната телевизия, царицата в кухнята и необузданата дивачка в леглото. Нямаше как, аз този коктейл не го мога. И всъщност, май това ни беше различното… В този филм бях играла главната роля два пъти преди това.
Те, различните, обръщат живота ти с главата надолу
не само с любов, но и с ревност. Заради един поглед встрани могат да пронижат душата ти с думи, взети назаем от ада. Едно телефонно обаждане или пътуване ги правят преследвачи. Те изникват от нищото по никое време и се чумерят отсреща, докато си бъбриш с колега или се шегуваш на плажа. Те не преглъщат лесно факта, че се справяш сама и не чакаш от тях кожено палто, а просто си го купуваш. Те не прощават амбициите и успехите. Те те искат снишена и…гола. Само тогава те обичат, но донякъде. Завзели пространството и душата ти, властелините не допускат и стъпка в техния периметър на личното. Не можем да поръчаме нито любовта, нито самотата, те нахлуват изведнъж, но и при двете опустошението е еднакво.
Детето, панацеята
Само Мъничка може да ме върне към здравата почва под краката. Само за нея гласът ми може да се трансформира мигновено от този на смазаната и нещастна жена в нежната музика на майчинството. Преди 12 Коледи дъщеря ми беше едно от всички самотни деца в един дом, където бях отишла за репортаж. Горящите черни очи на мършавото 3-годишно момиченце сякаш забиха кинжали в гърба ми и се запечатаха в моите. Беше ток от висок волтаж, усетих, че гърбът ми гори и стомахът ми пламна – задълго. После като че не аз, а краката ми сами ме отведоха пак там, до сирашкия дом. Връщах се от купон при същите мои приятели, беше късно след полунощ. Стоях вцепенена до оградата, от светещите прозорци се носеше дружният рев на необичаните, негушнати и нецелунати бебета.
Не можех да се отлепя от студения камък,
в нощния хор на бебетата със сигурност пищеше и детето от репортажа. Напрягах се да позная гласчето, представях си изкривеното му личице и ръчичките, търсещи… мен. Тогава за пръв път разбрах какво именно искам. Не бях уплашена за себе си. Нито за това, че ще трябва да се простя със свободата си, с приумиците и опасните любови. Чудех се как най-бързо мога да грабна моето момиченце и да го вкарам в света, за да му дам всичката си обич, а аз имам много още за даване. После сякаш самият Господ слезе, за да ми отвори всички врати и да ме възнагради с най-красивия си дар. Само след две седмици аз го получих. Еликсирът на щастието е безотказен, въпреки многото рискове на подобно майчинство.
И все пак
Ако имаш за обичане само детето си и само неговата обич ти се предлага, не си 100 процента жена. А трябва! Колко често се отпушваха сълзите – тайно, колко сутрини не се събуждах, защото всъщност не бях заспивала и си говорех с луната, и се маскирах в нета… Сякаш само едната ми половина се пълнеше и преливаше от взаимната обич, другата си стоеше като пресъхнало речно корито и чакаше прилива. Така е по-добре, казвах си, и отмахвах баналната мисъл, че детето изпълва живота ти и му дава смисъла, но не може да запълни празнотата, наречена мъжко присъствие. Това на мъжа, при мисълта за когото ти прималява и пеперудите лудват в стомаха, а когато е до теб, се чувстваш като изгряващо слънце. Какво всъщност обичаме,
когато обичаме – сигурно собствената си идея за обичта,
каквато ние самите я искаме. Каквато сърцето диктува, а разумът после убива. Неомъжената жена не е драма, омъжената изтъква това като някакво странно ненужно алиби. Ти си успяла жена, ми казват приятелки, имаш работа, която обичаш, дете, което обожаваш, и нямаш мъж у дома, на когото да слугуваш, независима и свободна си. Свободата си има граници и много често горчи, и така те заключва в себе си, че се задушаваш, опитвам се да контрирам аз. А те, осите, бръмчат и ме жилят с епизоди от ужасното им, сиво и безпразнично брачно ежедневие, сякаш аз съм им го избирала! Не разбирам жените, които живеят в безкрайното си погребение и им е адски печално за тях самите.
0 Коментара