Когато една 30-годишна жена – хетеросексуална и умерено привлекателна – се наеме да пише срещу брака, винаги има опасност да я вземат за войнстваща феминистка и мъжемразка. Това е твърде лесна присъда. Нея обичат да я произнасят, без право на обжалване, главно самодоволни мъже, свикнали да им подават пантофите от входната врата, неотменно нуждаещи се от гид в гардероба (който да ги ориентира за местоположението на чорапите и изгладените ризи) и от безплатна слугиня в кухнята.
Само че аз няма да ви обяснявам защо краставицата е по-добра от живия съпруг. Понеже не е по-добра. Друго е. Жените просто са различни, а понякога, уви!, забравяме тази азбучна истина. Има жени, които сякаш са родени да се грижат за някого, да му се отдадат безусловно и докрай – доброволната саможертва им е втора природа. За тези топли, щедри и обикновено несигурни в себе си същества семейният живот е истинската реализация.
Те се осъществяват чрез мъжа до себе си – той се превръща в тяхно телесно продължение, а те – в негов тил, опора, пристан. Тъкмо той реализира техните желания и амбиции, води техните битки, а победите, разбира се, са общи. В замяна те получават най-вече сигурност – емоционална и материална. Всеки мъж има нужда от място, където да свали доспехите на воин. Необходимо му е стопроцентовото упование, че нейде има огнище, в което с нежно постоянство някой се грижи да не загасне огънят; трябва му да знае, че там неизменно ще го стоплят, ще го заситят,
ще му излекуват раните, ще му се възхитят…
Всеки мъж има нужда от оная жена, която е готова да забрави за себе си в името на Него и на общите им деца.
Има и други жени обаче и тяхната природа е по-друга, точно както са по-други съдбите им. Те поставят на първо място свободата си, личната си реализация.
А свободата почти винаги върви ръка за ръка със самотата, или поне с известна самота.
Професионалното и личното самоосъществяване на една жена е общо взето самотно занимание, понеже е ужасно трудно съчетаемо (да не кажа невъзможно) с всеотдайните грижи за дом, деца и семейство. Едното винаги е за сметка на другото, каквото и да ви говорят. Рано или късно неизбежно се стига до избор. И той винаги е съчетан с чувство на неудовлетвореност – все едно в каква посока са натежали везните. Често обвиняват непорасналите момичета, които развяват независимостта си като знаме, че са егоцентрични и по своему студени, и те обикновено си го заслужават.
Неприкосновената лична територия е скъпо удоволствие, няма спор. Аз обаче съм от тези жени, които са готови да платят цената,. колкото и да е висока тя. Онова, което прави брака особено рисково предприятие за мен, е недопустимото чувство за собственост, което двамата равноправни уж „съдружници“ проявяват традиционно един спрямо друг. Не мога и не искам да се съглася, че принадлежа някому и че някой ми принадлежи – всецяло и напълно, след полагането на един подпис само пред одобрителния поглед на държавата.
Човек не притежава и децата си –
по същия начин, както те не го притежават, ала за нашата патриархална българска култура тази проста постановка (превърнала се в аксиома на Запад) е много-много трудно смилаема. Очевидно е, че
бракът като институция девалвира днес
– старите ценности на родителите ни вече не са на почит, нови брачни смисли не се произвеждат. Динамиката на живота ни е така всепоглъщаща, особено в сравнение с предишното „застойно“ време, че работещият човек живее реално много по-малко вкъщи. Той и тя прекарват далеч повече часове в т.нар. работна среда, отколкото в рамките на дома. Мисълта им е ангажирана почти изцяло с работата, тя е несъмнена доминанта. Това е една от вратите към отчуждението в брака, но далеч не е единствената. Всъщност мъжете и жените живеят вече много по-закратко един с друг, много по-замалко са си необходими – и това е така вероятно заради отпадането на куп условности в съвременното общество. Пътят от началото до края на една любовна история се скъси драстично и масово. Да имаш деца се превърна едва ли не в риск. Подчинени на ритъма на тая динамика, която ги центрофугира и изсмуква, младите си го връщат на живота по същия начин – центрофугират го, бързат да вземат каквото има за вземане и да продължат нататък. Неусетно се оказахме поколение на номади – може би като реакция на някогашната безалтернативна „уседналост“ на родителите ни. Ония мои приятели, които се изпоожениха – по инерция според мен – преди 5-10 години (във „времето за женене“ – 20-25 г.), вече са разведени в огромната си част. Браковете на неколцина (нищожен процент) оцеляха – те са ми своего рода образци, наблюдавам ги като лабораторни мишки, но не виждам нищо кой знае колко насърчаващо. Виждам
силна любов, която обаче се гърчи в собствен сос,
защото едва удържа на попълзновенията на бита. Виждам нерви и умора, свързани с трудното отглеждане на децата. Виждам свръхреакция и хиперболизация на дребни дразнения, породени от осъзнаването, че вече не разполагаш със себе си, че няма мърдане, че си „похарчен“ и това е толкова необратимо, колкото и фактът, че слънцето ще изгрее. (Това са само сенчестите страни на съвместния живот, разбира се.) Смятам за истински динозаври ония от моето поколение, които вярват искрено в брачната клетва „докато смъртта ни раздели“. За мен тя е лицемерна и лъжовна като съдържание – никой смъртен не може да предвиди бъдещето си, а пък любовта не се поддава на алгоритъм.
В брака трябва да се встъпва с отворени очи
И с колкото се може по-малко илюзии. Бях на 15 години, когато прочетох „Триумфалната арка“ на Ерих-Мария Ремарк, но още кънтят в ушите ми думите му: „Животът е твърде дълъг за любовта, просто твърде дълъг.“ Затова за мен далеч по-умният подход към брака е рационалният, а не емоционалният.
Бракът е доброволен отказ от суверенитет, договор, чиито клаузи трябва да се четат внимателно, предварително да се осъзнаят в дълбочина.
Любовта има много лица – тя нито е една единствена, нито е вечна. Изневярата и бракът са сиамски близнаци. Но това не значи, че любовта в рамките на семейството е задължително обречена на банкрут. Изходът трябва да се търси по-скоро в трансформацията й към нещо друго – в навик (етимологията на „обич“ идва от „обвикване“, т.е. свикване), в приятелство, в съпричастност, в приемането на нещата „такива, каквито са“, в готовност за прошка. Напасването между двамата партньори –
тъй че да не си „убиват“ един на друг –
е фундаментът на брака. За да оцелее, той трябва да е гъвкав като тръстика и удобен като дреха, скроена по ръста ти. Ако влезеш в брака с предварителната настройка, че той е поредица от всекидневни компромиси, ако се съгласиш вътрешно, че ще делиш човека до себе си с други (хора, страсти, приоритети), тогава имаш сериозен шанс да удължиш живота на това съдружие. За да бъде една връзка дълга – независимо дали тя е скрепена пред Бога и държавата, или не – партньорите трябва да си оставят един на друг лично пространство. Отказът от „надзираване“ е израз на уважение към любимия човек, а прословутото „доверие“ не е нищо повече от упование в правилността на неговия избор. Само ако има въздух и достатъчно кислород помежду ви, можете да бъдете заедно щастливи. С тия мисли аз поемам в търсене на идеалния брак, който всъщност го няма.
0 Коментара