Бягай, неочакван приятелю!

Имам приятелки, които винаги остават себе си, независимо от дълбочината на връзката. Те настояват на своето, борят се за него без тежки усилия и без особени затруднения живеят в комфорт. Моята приятелка, която върви под ръка с любимия си по централните улици на столицата, със широкопола шапка на главата и елегантна цветна рокля: ах, колко хубаво е да се поздравяваме с „Добър вечер!”, когато се разминаваме по тези улици; тогава неизменно си мислим, че тази или онази двойка е в пълен любовен синхрон. Хармонията струи от всяко движение, а той, изглежда, е най-доволният мъж на планетата.

Всъщност обаче, ако двете двойки – аз и той, и тя и нейният възлюбен – се срещнем на по чаша вино на открито или въобще някъде, където може да си чуем думите, тогава установявам, че истината е съвсем различна. Тя му се кара, сърди, както и неизменното мърморене – всичко това той понася стоически, съобразявайки се с всеки каприз, всяко недоволство, всеки страх. Да, ние жените, имаме страхове, които действат на мъжката нервна система до несъвместимост. Но тя, моята приятелка, е друг случай:

тя е жената-която-определя-посоката

А мъжете живеят с убеждението, че жените са еднакви и обичат да глобализират с обобщения от сорта на „нямаше да са жени, ако не мърмореха”. Мъжете сякаш не допускат, че някъде там може да е родена друга жена – такава, която да пропуска момента с натякването и мрънкането, и вместо това да живее заради едното даряване на радост.

Разбира се, задължително условие, за да се прояви тя като любяща и добра, е първо да има установени човешки отношения между двамата. Например, приятелство, вместо само секс. Общите интереси, проблеми и цели винаги провокират чувство на привързаност и обич. Тогава вероятно те са равнопоставени и никой не е идеално лош или перфектен.

Защо тогава, по дяволите, аз винаги, винаги, винаги съм отстъпващата страна, която говори за любов, разбиране и емпатия? Защо нито веднъж – в подходящия момент, някъде около периода на установяване на позиции – не повиших леко тона? Не се вкиснах дори когато обажданията се разредиха. Не се намръщих дори когато концепциите ни за творчество не съвпаднаха. Е, може би наведох глава, когато той дойде в два през нощта полумъртво пиян. Но толкова.

Една от възможните причини е тази, според която аз развивам Стокхолмски синдром:

заобичвам на инат пленителя си

и му прощавам загубата на ценно време, в което бих могла да спя или да чета; перманентните заглеждания по девойки на пътя; пропускането на подаръка за годишнината и много други. Но ето и още едно обяснение: аз съм Скорпион и като такъв съм подмолна, отговаряща за подземните игри жена. Пример е даването, това непрестанно даване, получаването (затова се искат специални умения!) и установяване на контрол над емоциите му. Ако той откликва на моята любов и привързаност, аз започвам да го обсебвам, уж най-невинно. Най-често това става с обаждане по телефона, което започва с „аз само да те чуя как си” и продължава близо час, в който минорното ми настроение е излято върху безпомощния, обичащ мъж.

Та, това е моята кроткост и моето подчинение. След установяване на доверие и достатъчна дълбочина на чувствата, започвам да приемам заповеди, но и да раздавам удари под кръста. Скорпионска му работа!

Съвсем друг е случаят, когато това с чувствата не се получава – нито в първата седмица, нито месеци след това. Когато той си остава нежеланият и чужд мъж без резервация за момичешката ми стая.

Той е тежкоатлет, с изявени мускули и фикс идея спорт. Печелил е републикански и световни първенства и продължава да тренира, така че за промяна в съзнанието му и дума не може да става. И отпивайки от виното си, се чудя: как е възможно той цяла вечер да се лигави с този чай;

не му ли писна да говори за хранителния си режим,

според който – многократно подчертано – той трябва да изяжда по килограм месо всеки ден; няма ли други теми за разговор, освен спорта и секса. И цялото това самоизтъкване, представете си! Цялата тази безкритичност към себе си, огромното желание да говори за своята особа, дори когато ясно му е показано, че това не ме вълнува чак толкова… А вицовете, те винаги са сексистки.

А аз… Аз съм позакръглена, мудна и пасивна. Обичам да чета; пиша; говоря за себе си, само когато вече споменатият синдром на насилника ме обземе. През повечето време правя точно това – спя, чета, пиша. Пиша портрети, в които потъвам в другия. Чета с часове и няма да ми стане нищо, ако пропусна плажа или излета. Пуша и пия – второто по-умерено.

Но! Но ето че той и аз отиваме на излет. При цялата ни несъвместимост. Излет, в който той ще проумее, че физическото желание е малка капка от морето на привличането, което съм способна да изпитам. В планината аз пък ще разбера, че той е добро момче, но неподходящ за моя вкус. И ще останем приятели, след като той ме е преследвал упорито и неотказно в продължение на месеци.

Пазаруваме – лимонада, месо и бамбукови шишове – и се качваме на автобуса за селото, над което се издига хладната, божествено хладната по думите му, планина. По негово настояване хващаме автобуса от спирката в другата посока. Логиката е проста, макар че в началото ми е трудно да я приема: от тази спирка ще можем да седнем, въпреки че обикаля два квартала.

Не съм запомнила пътуването на отиване; може би само това, че леко ми прилоша – не бях закусвала, предпочетох да изпия n на брой кафета, вместо да се тъпча. Резулатат: глад и гадене.

Но все пак пристигаме в селото. И там ни чака стръмна пътека, по която той ще ме води през гората до избраното от него място за пикник. Аз съм с кецове и раница, в която нося поларно одеяло, хавлия, вода и солети, а под дрехите съм с бански. Той е по къси гащета, светлосиня фланелка и джапанки, които, както виждам, не му създават никакъв проблем при изкачването.

Беше обещал да ме носи на конче,

ако се изморя и ето, вече краката ме болят, въпреки че сме в началото, но си мълча.

В този момент поглеждам встрани – към тежката сянка, хвърляна от дърветата край пътя. И там виждам кон. Светлокафяв, с розова грива и бяла муцунка. Конят пасе ис ъщо ме гледа.

„Конче!“, провиквам се аз към спътника си, който е поне три крачки напред. „Моля?“, недочува той. „Конче!“, повтарям аз. „Виж, ето го!“ и му соча коня. „Ау! Така се уплаших! Помислих, че искаш да те нося на конче“, признава си без свян той.

А мен ме напушва безмилостен смях. Обаче всяко споменаване на обещания или поставяне на неговата смелост под въпрос, са излишни. Продължаваме тихо нагоре.

Вече е време да заявя, че съм уморена. Присядаме край пътя – аз на камъка отдясно, а той – отляво, един срещу друг, а помежду ни пътеката. Пием вода. Но какво става, за бога? Поглеждам към сгънатия му кръст, но отпред гледката ме поразява: изпод шортите му се показват неговите добре епилирани, розови гениталии. Иху! Ако бях кифла, щях да се пошегувам с него. Сега не ми идва нищо наум, освен да стана и да кажа: „Да продължаваме!”.

По пътя той бере диви ягоди с ентусиазма на момче с топка и ми дава да ям. Трогателно. Трогателно като миризмата на боровите клонки, върху които стъпваме. И все пак, мисля си,

ако го обичах, щях да бъда напълно щастлива

Дори и малко по-късно да започна да мрънкам по скорпионски – например, нарушавайки спокойното му пиене на бира под сянката на лешника. Тук обаче, бирата е вода и той не е никак спокоен, защото го облъчвам с Челентано, докато той отчаяно ме моли да намеря неговата любима индианска музика. Когато го правя, той пристига отнякъде с перо на главата и казва: „От ястреб е! Когато бях малък…” и така нататък.

Признавам, с огъня се справи отлично. Почти перфектно. Изкачи билото, за да намери и донесе дърва, които счупи – умело – с голям камък. Нареди огнището, раздуха пламъците и изрови отнякъде истинска скара. Когато приготвих шишчетата обаче – тиквичка, червена чушка, зелена чушка – огънят излезе извън огнището и за малко да подпали гората. Е, нищо, случва се и на най-добрите. Нищо дори за това, че шишчетата прегоряха и тиквичките станаха като черен чипс.

Маже ме с плажно олио. Според него от това олио ще хванем тен.

Къпем се в реката, макар че водата е ледена. Печем се на слънце. Аз избягвам разговорите, или ако му говоря, то е нещо от рода на: „Най-често тези, които пишат, не се изразяват добре устно. И обратно. Но има и изключения.” Дрън-дрън.

Давам си сметка, че това въобще не го интересува и млъквам.

Появяват се страховити тъмни облаци и аз се опасявам, че може да завали. Готови сме да си тръгваме – по мое настояване. Междувременно е отишъл до извора за вода. Напълнил е бутилките и ще имаме за връщането до града. Сложила съм раницата си на гърба, а в страничния джоб – малко пластмасовото шише с вода. Навеждам се, за да вдигна торбата с отпадъците, която ще изхвърлим в селото. И изкрещявам: „Заваляяя!“

След малко си давам сметка, че това не е дъжд, а капки вода от шишето в джоба на раницата ми. Той не се смее. Може би е разбрал, че имам нуждата и желанието да остана сама.

После той търчи до сладкарницата в селото за кафе – за мен, качваме се в автобуса и там му казвам, че денят е бил прекрасен. „Това ми е достатъчно“, отвръща той и започва да говори отново излишни неща.

Бум! Бум! Бум. Това не са фойерверки. Не празнуваме нищо. Просто кожата на гърба ужасно много ме боли. Цялата съм изгоряла. Явно плажното олио, с което той ме мажеше, служи за привличане на слънцегреенето. Не знам, но боли. Ще спя „на закачалката” и дълго ще си спомням, при всяко движение настрани може би, този прекрасен ден: кончето, дивите ягоди, гениталиите му, огъня, индианците, дъжда, слънцето. И този мъж, чиито думи не ме възбуждат. Бягай, неочакван и неясно защо дошъл при мен, приятелю!

А относно мъжете и жените – те или се обичат, или не. Може да ги поздравим с „Добър вечер!”, когато ги срещаме в прохладните вечери, там, по централните улици. Но да гадаем дали се обичат достатъчно, или не, само от няколко разменени думи, било то и на чаша вино, не е честно.