Този риторичен въпрос задава моята приятелка Ася, когато идва нейният ред “да чете” по време на “Душа на непознат” – събитие от типа Open mic[1], което уж е поетично, но участниците сe разкриват в какъвто жанр искат.
Чакали ли сте?
Не че вярвам сляпо в липсата на случайности, но в живота ми са се стекли хора, случки и обстоятелства, които ме навяват на мисълта, че все пак е възможно Вселената да си има някакви планове за мен, в които не аз “карам влака”.
Чакали ли сте?
Безусловно сигурна съм, че чакането е точка в такъв вселенски план. Или е целият план? Изглежда, смисълът на това да опушвам небето е точно да се науча да чакам.
Чакали ли сте?
Ироничното в тази работа е, че търпението не е най-силната черта на иначе благия ми нрав. 90% от постъпките ми са продиктувани от принципа: “Господи, дай ми търпение, ама веднага ми го дай!” Но Вселената ми е подготвила тетрадки и помагала, учебни примери и практически задачи и иска от мен да си науча урока. Иска да се науча да чакам.
И ето, аз чакам.
Чакам пред кабинета на доктор Илиев, който има тежката задача да разбере какво се случва с месечния ми цикъл, който си е взел отпуск и очевидно отпускът е “по болест”. Чакам, и всичката ми душа се е свила със съответната степен на налягане до една точка в слънчевия сплит, която заплашва всеки момент да се взриви и аз да избухна в сълзи. Но стискам зъби и очи и чакам.
Чакам в свръхтревога не от онова, което знам, а от онова, което не знам. Знам, че не съм бременна със 101% сигурност, но не знам защо менструацията ми спря. Защо този признак на готовност на тялото да създаде живот си отиде от мен в най-добрата фертилна възраст. Чакам да разбера
защо животът не ме намира вече за подходящ съсъд
Вече влязла в кабинета, пак чакам. Чакам лекарят да направи някакво заключение, след като съм си разказала не само най-интимното от интимния живот, ами и майчиното мляко, след като ме е прегледал, направил е образна диагностика и е пресметнал колко месечни цикъла са ме подминали.
После чакам пред една лаборатория да ми източат няколко десетки кубика кръв. А след това чакам други лекари пред други кабинети да направят други заключения. Чакам предписаните лекарства да подействат.
Но ето че те не действат и аз пак съм пред кабинета на доктор Илиев, но този път не чакам да вляза. Той мен чака напълно объркан от онова, което ми се случва, или по-точно от онова, което не ми се случва, а най-точно – от онова, което не ми харесва, но се случва. Случва се нещо, което прилича на патологично ранен климактериум.
Аз съм на 29, а тялото ми се държи като на 59.
Държи се така, сякаш никога повече няма да съблазнява мъж, за да се стигне до акта, който природата е нарекла за продължаване на рода, но ние сме нарекли за преживяване на удоволствие. Държи се така, сякаш няма нужда да бъде вече хармонично и здраво, за да изпълнява детеродната си функция. Вместо това се окръгля, натиска Stop бутона на репродуктивната система и ме оставя да се пека в ада на съжителството с нещо, което не съм аз. Защото аз не съм това подпухнало и натежало от задържана вода същество, което ме гледа от огледалото. Не съм тази, която през горчив смях разказва вица за калориите – джуджета, които нощем влизат в гардероба и ти стесняват дрехите. Не съм тази, която заключи всичките си рокли и обувки на висок ток в дрешника, защото в роклите прилича на буренце, а на токчета не може да ходи, понеже краката й отичат.
Да почакаме още малко. Това е предложението на лекаря след поредните консултации с още по-големи светила на медицината и след поредните прегледи и изследвания, които не показват никаква физиологична причина за отказа на яйчниците да си вършат работата и желанието на тялото ми да ме превърне в човечето от рекламата на “Мишлен”. Да почакаме да видим
дали няма да получи някой факс от кораба-майка,
от само себе си да прещрака копчето Resume и да се върне в руслото на нормалния живот все едно нищо не е било.
Да почакаме още малко. Съгласявам се и си тръгвам. И пак потъвам в Голямото чакане.
Колкото повече чакам, толкова по-често мисля за нещо, на което ме научи безпощадната месомелачка на психотерапията – че сомата (тялото) страда, когато е нарушена връзката й с психето (душата). Започвам да деля последните няколко месеца от живота си на съставните им събития в опит да открия онзи момент, в който тялото и душата ми са се развели и всеки от тях е поел в собствена посока. Спомените обаче ме отвеждат само до нощта, в която със силата на волята (ума) натъпках онова, което гнетеше душата ми в най-закътания й ъгъл, захапах въжето и стиснах силно с упование в
клишето за лечебната магия на времето
и с надеждата, че имам достатъчно психическа сила, за да оцелея от всичко, което би могло да се стовари върху ми. Все така чакам, но вече знам, че не се е скъсала връзката душа-тяло. Напротив. Като скачени съдове едното прелива в другото и сегашният отказ на тялото ми да участва в създаването и съхраняването на живота е правопропорционален на неспособността на душата ми да го направи. Не са се развели, а още по-здраво са затегнали хватката. И когато душата ми се е счупила, тялото е излязло от строя. И се случи така, защото нямах търпение да дам на душата си колкото време й трябва, за да преболедува тъгата, а исках там и тогава “да се свършва тая мъка”.
Решавам, че вече достатъчно дълго чакам, и пак се озовавам при доктор Илиев. Пак чакам, но вече знам какво е онова, което разстройва цялата ми жизнена система, не знам само как го е нарекла Международната класификация на болестите. Но лекарят знае.
Психогенна аменорея
Всичко, което започва с прилагателното “психогенен”, означава, че главата е виновна.
“Психогенен” означава, че каквито й терапии да прилагам на физиологията, докато не се излекуват раните на душата, нищо в здравословното ми състояние няма да се подобри. Докато не стана пак психически годна да нося живота, тялото ми няма да бъде в състояние да го приема.
А моето лекарство е само едно – чакане и търпение.
Чакали ли сте?
Аз чакам. 197 дни чакам душата ми да си дойде на мястото. И продължавам.
–––––
[1] Open mic – събитие, в което участват хора от публиката по определени правила по зададена тема, напр. поезия, музика и т.н.
0 Коментара